Определение № 1647 от 05.06.2026 г. на ВКС по т. д. № 959/2026 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по съвместна касационна жалба на ответниците С. Д. Ц., Н. П. и Д. Д. Ц. срещу решение № 82 от 03.12.2025г. по в.т.д.№ 74/2025г. на Апелативен съд Б., с което след частична отмяна на решението по т.д.№ 312/2023г. на ОС Бургас за отхвърляне на субективно съединените искове, С. Д. Ц. (като съдружник в гражданско дружество „Тур инвест“, представлявано от Д. Л. Ц.) е осъдена да заплати на „Архитект Н. 2000“ ЕООД, на основание чл.266,ал.1 ЗЗД сумата 30 736.96 лв. - стойност на извършените от ищеца строително-монтажни работи по сключен на 10.04.2017 г. договор за възлагане на СМР, отразени в акт образец 19 №6 от 24.07.2018 г., ведно със законната лихва от 21.07.2023 г. до окончателното плащане; Н. П. Ц. (също съдружник в дружеството) е осъдена на същото правно основание да заплати извършени от ищеца строително-монтажни работи по същия договор и акт образец 19, сумата 15 368.48 лв., ведно със законна лихва от същата дата; Д. Д. Ц. (като съдружник в същото дружество) на същото правно основание е осъден да заплати сумата 15 368.48 лв. - стойност на извършени от ищеца СМР по същия договор и същия акт обр.19, ведно със законната лихва от същата дата. Решението в частта за осъждането на Дивела Инвестмънс“ ООД (като съдружник в гражданско дружество „Тур инвест“, представлявано от Д. Л. Ц.), да заплати суми по същия договор и акт обр.19, не е обжалвано и е влязло в законна сила. Влязло е в сила и решението в частта за потвърждаване на първоинстанционния акт за отхвърляне на исковете по чл.266,ал.1 ЗЗД за разликата до пълния предявен размер, както и в частта за отхвърляне изцяло на исковете с правно основание чл.86 ЗЗД. В касационната жалба са изложени съображения за недопустимост, за очевидна неправилност и за нарушение на материалния и процесуалния закон. Изложено е, че апелативният съд, установявайки посредством експертизата, но без да е установено в съдебното производство какво е било състоянието на имота преди ищецът - изпълнител да започне строителните дейности по договора, и дали претендираното от ищеца не е било налично преди 2017г., е уважил иска като постановил недопустимо решение по иск, бележещ признаците на неоснователно обогатяване, но не и на основание договор за изработка, „ какъвто е предявен от ищеца“. Посочва се, че от разпита на свидетелите в хода на първоинстанционното производство е установено, че хотелът, в който ищецът твърди, че е извършил претендираните СМР, е бил действащ, имал е всичко необходимо за въвеждане в експлоатация. Възразява се, че въззивният съд допуснал повторна експертиза в нарушение на указанията по ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, без във въззивната жалба да има искане за такава или оплакване за допуснато от ОС процесуално нарушение, от което да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, нито пък съдът аргументирал, че служебното й назначаване е необходимо с оглед приложението на императивна материалноправна норма. Възразява се, че в нарушение на принципа на диспозитивното начало, съдът се е произнесъл по предмет, с който не е сезиран и е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които въззивникът не се е позовал - „изпълнени СМР без да е установено по категоричен начин, че те са част от договорните правоотношения между страните, което носи белезите на неоснователно обогатяване, но не и на иск с правно основание чл.79,ал.1 във вр. с чл.258, предл. 2 ЗЗД“. Наведен е и довод, че в нарушение на диспозитивното начало съдът е приел, че договорната неустойка за забава, претендирана от Н. Ц. и Д. Д. Ц. под формата на заявено възражение за прихващане, е нищожна, при положение, че ищецът в допълнителната си искова молба е противопоставил твърдение за нищожност само по направеното от С. Ц. възражение за прихващане. С тези съображения е обосновано искането за обезсилване на съдебното решение. Очевидната неправилност е обоснована с довода, че мотивите не съдържат отговор на въпроса защо съдът приема, че установените от вещото лице като изпълнени на място СМР съответстват по обем и количество на възложените с договора от 10.04.2017г., след като не е указал доказателствената тежест за установяване на състоянието на обекта преди започване на СМР и не е изследвал дали твърдените като изпълнени СМР, не са били налични преди започване на дейностите по изпълнението на процесния договор. Изложени са и доводи за нарушение на процесуалния и материалния закон. В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се иска допускане на обжалването по заявената в касационната жалба недопустимост на съдебния акт; по заявената очевидна неправилност, която освен с довода за неустановеност какво е било състоянието на хотела преди сключването на договора, е доразвита със съображенията, че „въпреки изрично наведените от ответниците в отговора на въззивната жалба доводи за липса на установени като възложени СМР, тяхното количество и обем, въззивният съд се произнесъл по предявената претенция за заплащането им, уважавайки я и вменявайки на ответниците задължение да доказват, че не са възразили по приемане на СМР, които не са възлагали и които не са установени като изпълнени от ищеца нито с протоколи за вложено количество и качество на материалите, нито със съставяне актове време на строителство, каквото е изискването както на закона, така и на сключения договор от 10.04.2017 г., а единствено на основание на съставен от самия ищец акт образец 19, неподписан от страна на възложителя“. Поставени са въпросите: 1/ „ Допустимо и достатъчно ли е само по косвени белези - установено със СТЕ на терен съществуване на твърдените СМР (без да е изследвано състоянието на вещта преди извършване на ремонта и дали част от твърдените ремонти вече са съществували на терен), цена на договора и налични по делото фактури (без да е изследван въпросът относно действителните разплащания между търговците), да се приеме за установено наличието на възлагане на СМР и обема на това възлагане?“ Твърдението е, че „въззивният съд е приел за достатъчно за пълно и главно доказване наличието на възлагане и неговия обем от изпълнението на място, установено от експертизата, цена на договора и налични по делото фактури, одобрение на проекта от 2019г. в НИПК, като е обърнал доказателствената тежест, възлагайки на ответниците - въззиваеми да установяват какво е възложено, приемайки, че с анекса от 2019г. възложителят на практика е приел всичко като възложено не само по анекса от 2019г., но и по договора от 2017г., включително и описано като изпълнено в оспорения акт образец 19 от 24.07.2017г.“ 2/ „ Длъжен ли е възложител на договорно основание да направи възражения за неточно и некачествено изпълнение на СМР, които не е възлагал по договора за изработка, съответно не е приел, и е отказал да заплати, но които съществуват на терен?“ Посочва се, че „съдът е ценил неправилно представените доказателства, доколкото възложителят приема само това, което е възложено, каквото е сторено по възлагането с анекса от 2019 г. и е длъжен да направи възражение по това, което е възложено, но не и да прави възражение за неприемане на СМР, които нито е възлагал по договора от 2017 г., нито е длъжен да приеме и да заплати на договорно основание“. Допълнителната предпоставка по чл.280,ал.1,т.3 ГПК е въведена с аргумента, че „по така постановените въпроси съдебният състав се е произнесъл в оспорваното съдебно решение по материалноправен въпрос от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото поради липса на законодателна регламентация на поставените въпроси и на достатъчно категорична съдебна практика“. При предпоставката на чл.280,ал.1,т.1 се иска допускане на обжалването по въпросите“ 3/ „ Налице ли е съществено процесуално нарушение при липса на доклад от страна на въззивния съд, в който да изложи съображението си за липса на изяснена фактическа обстановка и съответно необходимост от допълнителна експертиза по поставените от съда въпроси едва в откритото съдебно заседание, като се даде възможност на страните да организират правилно защитата си съгласно указанията на въззивния съд, с оглед необходимостта от допълнително установяване на факти и обстоятелства от съществено значение за спора, на които съдът е стъпил в мотивите си, за да постанови оспорвания съдебен акт. Следва ли в доклада си въззивния съд да даде указания за това, кои са подлежащите на доказване нови факти и обстоятелства, които въззивния съд е счел за относими към спора, и чия е тежестта на доказване на тези факти, касаещи неустойката; за кои факти и обстоятелства страните не сочат нови обстоятелства и се искат нови доказателства извън хипотезите на чл. 147 и чл. 266, ал. 2 ГПК?“ Страната се позовава на противоречие на въззивния акт с т. 2 на ТР № 1/09.12.2013г. по т. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и с решението по гр.д.№ 64/2020г. на IV г.о. 3а/ „Допустимо ли е (с оглед ограничението в обхвата на дейност на въззивния съд по чл. 269, изр. второ ГПК) последният служебно да допусне извършването на допълнителна задача към съдебно - техническа експертиза, изпълнена пред първата инстанция, при липса на направено искане за това във въззивна жалба и при липса на въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, без въззивният съд да обоснове, че съответните доказателства, които се целят да се съберат с експертизата, са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма и в частност на коя?“ Позовава се на допуснато процесуално нарушение с оглед указанията по т.3 на ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС. 4/ „ Допустимо ли е съдът да отхвърли възражението за неточно /непълно и некачествено изпълнение от страна на ответниците, при условие, че ищецът - изпълнител по договора, не е доказал при условията на пълно и главно доказване обема на възложените СМР?“ с позоваване на актове по чл.290 ГПК. 5/„ Допустимо ли е съдът да приеме изначална нищожност на неустоечната клауза по договор за изработка, договорена за всеки ден забава, при условие, че по делото не са събрани доказателства за обосновани критерии за съпоставка относно вредите, които търпи възложителят, липсват указания в тази насока в доклада на съда, липсват и твърдения, въведени от ищеца - изпълнител, като страните по сделката са търговци и прекомерността при търговци е неприложима?“ Посочени са актове на състави на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК, както и т.3 на ТР №1/2010г. на ОСТК на ВКС. В писмен отговор ищецът оспорва наличието на предпоставките за допускане на касационното обжалване и основателността на касационната жалба. За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното: Съставът на апелативния съд е констатирал, че предмет на заявената от ищеца претенция е за стойността на извършени от него по процесния договор от 10.04.2017 г. СМР, които са останали неразплатени от възложителя и подробно са посочени в протокол образец 19 - № 6 от 24.07.2018г. В последния претендираните СМР са отразени в табличен вид като мярка, количество, единична цена и дължима сума, той носи подписа на изпълнителя, но не е подписан от възложителя. Актуваните дейности са по вертикалната планировка (пространствено оформление на прилежаща площ с археологически разкопки, дворно място/ и текущ ремонт - боядисване хотел-стаи, монтаж аксесоари и др.). За безспорно е установено, че предходно съставените актове образец 19 - № 1-4 са разплатени, като по процесния плащания от страна на възложителя не са извършвани. Прието е, че съгласно становището на ответниците част от актовете и описаните в тях СМР са приети, друга част - неприети с възражение за пълно неизпълнение на договорените СМР, лошо изпълнение или поради включени СМР, които са повторни, след премахване като незаконни по вина на изпълнителя по договора, или са калкулирани СМР и количества материали, каквито нито са договаряни по КСС, нито са вложени в обекта. Констатирано е, че по делото не е налично Приложение № 1 - КСС, представляващо неразделна част от процесния договор за възлагане на СМР, като ищецът е заявил, че не разполага с него. Въззивната инстанция е приела, че от доказателствата по делото и при съобразяване на становищата на страните, не е спорно, че ищецът и ответниците като съдружници в гражданско дружество „Тур инвест“ са обвързани от договор за възлагане на строително монтажни работи, сключен на 10.04.2017 г., по силата на който дружеството е възложило на ищеца да извърши СМР на обект „Хотел „Аполонис“, местността „Буджака“, [улица] [населено място] - дворно пространство и текущ ремонт. Впоследствие, на 25.03.2019г. е сключен Анекс към договора, ведно с оферта към него и Приложение № 1, представляващо КСС, с които са се договорили да бъдат извършени допълнително описаните в тях СМР на обща стойност от 42 901.04 лв. без ДДС. Съставът на апелативния съд е мотивирал, че от събраните и обсъдени доказателства несъмнено се установява изпълнението на строителните дейности от страна на ищеца на обекта на ответниците - тяхното наличие на място е факт, който е доказан от заключението на вещото лице по допуснатата експертиза, което в рамките на своята неоспорена компетентност, и най-вече след оглед на място в присъствието на представители на двете страни, е установило кои описани в процесния акт образец 19 - № 6 са изпълнени на място. Обсъдено е, че експертът е посочил, че повечето от тях са видими и може да се прецени степента и приблизително периода на тяхното извършване. Коментирано е отсъствието по делото на КСС - Приложение №1 към договора, но е счетено, че това не налага друг различен от изложения извод. Съображенията са, че от съществено значение е фактът съществуването на СМР на място, на обекта, т.е. налице е видим, наличен резултат; това са дейности по вертикалната планировка (пространствено оформление на прилежаща площ с археологически разкопки, дворно място) и текущ ремонт - боядисване хотел/стаи, монтаж аксесоари и други, които се покриват изцяло от предмета на процесния договор от 10.04.2017г. съобразно чл. 1, ал. 1. Обосновано е, че именно в рамките на този предмет е и възлагането от страна на възложителя, който в хода на цялото производство поддържа, че с ищеца е обвързан от тази договорна връзка, по която е очаквал и съответно е получил дължимата престация. Анализирано е като релевантно и обстоятелството, че в по-голямата си част изпълнените СМР по процесния акт образец 19 - №6 кореспондират със съгласувания в идейна фаза с НИПК и одобрения впоследствие (през месец януари 2019г.) инвестиционен проект за пространствено оформление на дворното място. Счетено е, че това е аргумент за потвърждение на волята на възложителя по процесния договор - възлагането именно на тези СМР, по отношение на които на един по-късен етап е предприел действия да бъдат включени и станат част от одобрен по надлежния ред проект. Обсъдено е, че по делото са налице и доказателства за платени от ответниците (представени от самите тях) суми по процесния договор за извършени СМР в размер на 297 348.62 лв. с ДДС. Изложени са съображенията, че ако към тази сума се прибавят стойностите по акт образец 19 - №5, която ищецът твърди да е останала неразплатена и тази по процесния № 6, и двете с ДДС, се получава сумата от 486 245.39 лв. с ДДС, а това е сумата, посочена в чл.5.1 като ориентировъчна стойност на СМР по договора за строителство от 10.04.2017г. - 480 000 лв. с ДДС, т. е. налице е почти пълно съвпадение между прогнозната стойност и тази на изпълнените и налични на място на обекта СМР. Като съществено и релевантно за спора съставът е отчел, че по делото няма наведени твърдения от ответната страна тя да е ангажирала друг изпълнител за обекта, който да е извършил СМР, претендирани от ищеца, а след като същите са налични и не се сочи друг да ги е осъществил, то това обстоятелство също подкрепя твърденията на ищеца по исковата молба. По поддържаното от ответниците възражение за лошо изпълнение е даден отговор, че строителните дейности по процесния акт не касаят басейна с помпено помещение, а неизградената допълваща постройка за обслужване и персонал, не е предмет на заявената претенция. Изложени са и мотиви, че процесните работи са приети от възложителя, който извод се налага при преценка на съдържанието на приемо-предавателния протокол, съставен между страните, който касае именно предаването на всички извършени от „Архитект Н. 2000“ ЕООД работи, съгласно изрично посоченото там, а записът на ръка в него е относим единствено към забележките на възложителя за някои работи, които са единствените негови възражения към някои от извършените работи. Прието е, че страните са целели да отбележат единствено несъгласието на възложителя с констатираните от него, още повече, че за определени е даден срок за корекция, а за други включително е отбелязано необходимост от доплащане. Анализирано е, че възраженията за неизпълнение не се установяват от показанията на св. Г., който има впечатления и свидетелства за състоянието на обекта от есента на 2021 г. - повече от две години след приемането на извършената работа през юни 2019 г. Изложено е, че това е немалък период от време, за който липсват обективни данни за обекта и случилото се в него. Акцентирано е, че след като вещото лице е констатирало на място изпълнени актуваните в акт № 6 работи и не е установило каквато и да е форма на неизпълнение по отношение на тях (с недостатъци или непълно), следва изводът, че отразените в протокола забележки са премахнати. Като аргумент в подкрепа на становището за приемането на работа и по повод възражението на ответната страна, че акт образец 19 № 6 не е подписан от нея, т.е. липсва приемане на работата, е изложен този, че останалите актове образец 19 - №№ 1-4, работите по които са приети и съответно разплатени, също не носят неин подпис, т. е. очевидно страните са процедирали по този начин без да полагат подпис, но в отношенията им не е имало съмнение, че работата е извършена, приета, поради това е подлежала на заплащане и е заплатена. С тези съображения предявената искова претенция за главница е счетена за доказана по основание. По отношение на нейния размер съдът е приел, че не е установена като подлежаща на разплащане стойността на установените от вещото лице скрити работи, за които няма съставени протоколи, поради което тяхната стойност следва да се приспадне от общо установената от експерта. Остойностено е, че на ищеца се следва сумата от 122 947.82 лева с ДДС -стойността на изпълнението от него по процесния договор, останало незаплатено от възложителя след приспадане на стойността на скритите работи. От така установената в общ размер сума и с оглед разпоредбите от договора за гражданско дружество, в тежест на „Дивела инвестмънтс“ ООД е възложена сума в размер на 61 473.91 лева, на С. Ц. - сума в размер на 30 736.96 лева и на Д. Ц. и Н. Ц. сума в размер от по 15 368.48 лева на всеки един, а в останалата част до общо претендирания размер от 136 795.99 лева исковете са отхвърлени. По отношение на иска за мораторна лихва върху претендираните размери главница за периода от 21.07.2020 г. до 21.07.2023 г. са изложени мотиви за неговата неоснователност. При констатираната частична основателност на главните претенции, съставът на апелативния съд е разгледал възраженията за прихващане, заявени от ответниците-физически лица с депозираните от тях отговори на исковата молба. Констатирано е, че всички те твърдят, че ищецът е допуснал забава при изпълнение на възложената му работа - същият е следвало да я завърши до 11.08.2017 г., до който момент той не е изпълнил точно и в пълен обем договорните си задължения, поради което дължи неустойка в размер на 0.1% на ден от цената на договора в размер на 400 000 лева без ДДС. Обсъдено е, че съгласно чл. 9, ал. 1 от договора, изпълнението на договорения обем и видове СМР следва да бъде започнато от изпълнителя в тридневен срок от подписването му, но в чл. 3, ал. 1 е установен срок за цялостно изпълнение на възложените работи от 60 дни, началото на който е сложено в зависимост от датата на предоставяне на фронт за работа на обекта, удостоверено с протокол за първи етап и 60 дни за втори етап. Преценено е, че тези две разпоредби следва да се тълкуват в тяхната взаимност като находящи се в текста на един договор, и да се приеме, че предоставянето на фронта ще се осъществи в рамките на три дни от подписването на договора, но същевременно се отдаде превес на първото като по-значимо и важно: да се създадат такива условия от страна на възложителя, при които изпълнителят ще е във възможност да започне възложената му работа и я изпълни съобразно договорките и действащите правила и норми. Анализирано е, че ответниците, направили възражението за прихващане, не са установили по какъвто и да е начин конкретния момент, в който са предоставили фронт за работа на ищеца и по специално, че това е станало в рамките на три дни след подписването на договора, а тежестта за установяване на това обстоятелство е върху тях, тъй като те черпят изгодни правни последици от него; след като не са провели пълно и главно доказване в тази насока, то и възражението им за прихващане с твърдяно за възникнало в техния патримониум вземане за неустойка по чл. 12, ал. 1 от договора за допуснато забавено изпълнение от страна ищеца при изпълнение на процесните СМР, е недоказано. За пълнота на изложението въззивната инстанция е изложила съображенията, че направеното възражение от страна на ищеца за нищожност поради противоречие с добрите нрави на заявената от ответната страна неустойка е основателно. Позовала се е на задължителната съдебна практика по т. 3 от ТР № 1 от 15.06.2010г. на ОСТК на ВКС - неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Преценено е, че в конкретния случай търсената неустойка е уговорена за забавено изпълнение, като дължимостта й е подневно, в размер на 0.1% от цената по договора или дневно това е сумата от 400 лева, а ограничения в нейния размер и момента, до който може да нараства, не са фиксирани, а същевременно за абсолютно същото неизпълнение тя е кумулирана с още една неустойка за забава, а именно тази по чл. 12, ал. 3 от договора, съгласно която, при забава повече от 15 дни, на възложителя е дадено право освен да прекрати договора и да получи, наред с първата посочена неустойка, и още една такава в размер на 10% от стойността на договора, или това е сумата от 40 000 лева. Обсъдено е, че забавата на изпълнителя е скрепена и със санкциите, уговорени в ал. 4 на същата правна норма и включват и неплащане на дължимите суми по договора за времето на забава. Същевременно, в тежест на възложителя е само една санкция и тя е за забавено плащане на дължимите суми за извършените СМР и за разлика от възложената в тежест на изпълнителя, е уговорена в размер на 0.1 %, но не от стойността на договора, а само от дължимата сума. Мотивирано е, че изложеното разкрива нереципрочност на задълженията на двете страни по договора при допуснато неизпълнение от един вид, а именно забавено; че като се вземе предвид конкретният момент на сключване на договора, както и няколкото санкции за едно и също по вид неизпълнение за изпълнителя, се налага извода, че в случая уговорената неустойка е прекомерна; че размерът й надхвърля присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, като накърнява принципа на справедливост и недопускане обогатяването на едната от страните по договора; че това я прави нищожна поради накърняване на добрите нрави, поради което такава не следва да бъде определяна в полза на направилите възражението за прихващане ответници. Настоящият състав счита, че и при служебно дължимата проверка няма основание за съмнение въззивният акт да е недопустим, поради което не е налице основание по чл.280,ал.2, предл. второ ГПК. Неоснователно е поддържаното от касаторите становище за недопустимост на въззивния акт със съображенията, че „в нарушение на принципа на диспозитивното начало съдът се е произнесъл по предмет, с който не е сезиран като е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които въззивникът не се е позовал - изпълнени СМР без да е установено по категоричен начин, че те са част от договорните правоотношения между страните, което носи белезите на неоснователно обогатяване, но не и иск с правно основание чл.79,ал.1 във вр. с чл.258, предл. 2 ЗЗД“. Обжалващите смесват изводимата от обстоятелствената част на исковата молба и петитума правна квалификация на иска, която следва да даде съдът, с неговата основателност. Те посочват правна квалификация на иска, каквато извеждат от своите твърдения - че претендираните СМР не са част от договорените между страните за изпълнение СМР, от което приемат, че такъв иск би бил с правна квалификация, непроизтичаща от договорно основание, каквито твърдения ищецът не е заявявал. Касаторите не държат сметка за обстоятелството, че ако ищецът не докаже договорната си връзка по възлагане на СМР, на която почива искът му, той ще подлежи на отхвърляне, а не на преквалифициране от съда на такъв, предявен на извъндоговорно основание. Изразената им теза противоречи на заявената в хода на процеса, тъй като именно те са се позовали и са представили сключения договор за възлагане на СМР от 2017г., Няма как твърдяната недопустимост на въззивния акт да произтича от неустановяване по делото какво е било състоянието на хотела и прилежащите му площи преди 2017г. - преди сключването на договора за СМР, а същевременно касаторите за пръв път в настоящото касационно производство посредством касационната жалба и изложението въвеждат в предмета на спора такова възражение и то основано на довода „от разпита на свидетелите се установи, че хотелът е бил действащ, имал е всичко необходимо за въвеждането на сградата в експлоатация“. Такава защитна позиция не е заявена в преклузивните срокове и твърдението за необходимост от разпределяне на доказателствена тежест за установяването му е абсурдна. Не обуславя основателност на твърдението за недопустимост на въззивния акт доводът за служебно произнасяне във въззивния акт по въпроса за нищожността на неустойката, предмет на възраженията за прихващане като накърняваща добрите нрави. Първо съображение е обстоятелството, че съдебната практика приема, че съдът служебно следи дали уговорена неустойка в договор, който не е приватизационен, противоречи на добрите нрави (решението по т.д. № 2659/2014 г. на ВКС, I т.о.). На второ място въззивната инстанция е установила, че противоречието на добрите нрави е видно от съдържанието на самия договор, т.е. съображенията са основани на разясненията по Тълкувателно решение № 1/2020 от 27.04.2022 г. по т.д. № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС. На трето място, ищецът е заявил общо възражение за нищожност на неустойката поради накърняване на моралните правила. В допълнителната искова молба (л.91 от материалите по делото на ОС), адресирана до всеки един от ответниците, той се е позовал на нищожност на клаузата на неустойка по договора с дружеството, съотв. въвел е този довод срещу всеки един от участниците в него, включително и физическите лица - ответници. Не на последно място съображенията на въззивната инстанция относно нищожността на клаузата за неустойка, на която е основано възражението за прихващане, са само допълнителен аргумент, като водещият е, че ответниците не установяват материалноправните предпоставки за възникването на тази отговорност, т.е. забавата на ищеца изпълнител по договора. Неоснователно е и искането за осъществяване на директния достъп до касационна проверка на основанието по чл.280,ал.2, предл. трето ГПК, тъй като приложното му поле в конкретния случай не е обосновано с релевантни правни доводи. Ако мотивите на въззивния съд не съдържат отговор на въпроса защо приема, че установените от вещото лице като изпълнени на място СМР съответстват по обем и количество на възложените с договора от 10.04.2017г., след като не е указал доказателствената тежест за състоянието на обекта преди започване на строителството и не е изследвал, дали твърдените като изпълнени СМР, не са били налични преди започване на дейностите по изпълнението на процесния договор, това би съставлявало касационно основание по чл.281,т.3 ГПК - необоснованост, а и както се посочи, въззиввият съд не е имал никакво основание да изследва, да дава указания за ангажиране на доказателства какво е било състоянието на хотела преди сключването на процесния договор, след като такъв довод/възражение не е въведен от ответниците в преклузивните срокове. По последното посочено съображение не може да бъде осъществен факултативния касационен контрол и по първия въпрос от изложението. Неоснователността на искането за допускане на въззивното решение до проверка за правилност по втория въпрос произтича от неговата не- правна характеристика - условното му поставяне при зададена от касаторите теза, че той не е възлагал по договора за изработка изпълнението на претендираните СМР и не ги е приел, след като въззивната инстанция мотивирано е приела тези факти за доказани по делото. По начина, по който е зададен този въпрос е хипотетичен, а не обуславящ изхода на спора, съответно не притежава съществена характеристика на общото основание по чл.280,ал.1 ГПК, очертана в т.1 на ТР №1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС. Самостоятелна причина за недопускане на касационното обжалване по първите два въпроса е ненадлежното обосноваване на въведената допълнителна предпоставка, тъй като основанието по т.3 на чл.280,ал.1 ГПК не се състои и изчерпва с цитиране на нормата; тезата за „липса на законодателна регламентация“ е абсурдна, а същевременно евентуално отсъствие „категорична съдебна практика“ не изпълва хипотезата. Неоснователността на искането за допускане на обжалването по третия въпрос пряко произтича от обстоятелството (напълно игнорирано от касаторите), че въззивната жалба на ищеца съдържа доводи и оплаквания, развити подробно, че първоинстанционният съд е допуснал грешки при изясняване на фактите, в това число нарушено е правилото, свързано със събиране и изследване на фактическия и доказателствен материал. Въззивният съд е мотивирал поставянето на експертизата в откритото съдебно заседание със съображенията, че след изслушване становищата на страните и като съобразява задължението си да се произнесе по напълно изяснено от фактическа страна дело - чл. 235, ал.2 ГПК, следва да се допусне служебно допълнителна задача към съдебно-техническата експертиза, изпълнена пред първата инстанция. По така предприетото процесуално действие, въззиваемите, чрез присъствалия техен процесуален представител, не са изложили никакви възражения. Следователно, отсъства визираното от касаторите противоречие на осъществената от въззивната инстанция дейност за изясняване на спора от фактическа страна с т. 2 на ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, а отделен е въпросът дали и процедирането, описано във въпроса, може да се квалифицира като „съществено“ процесуално нарушение. Със същите съображения не следва да се допусне касационно обжалване и по въпрос 3а от изложението. Посоченото по отношение неоснователността на искането за допускане на обжалването по втория въпрос, е относимо и за четвъртия поставен въпрос, който отново е условно заден, при възприемане основателността на тезата на касаторите, че „ищецът- изпълнител по договора не е доказал при условията на пълно и главно доказване обема на възложените СМР“, при противоположно възприети фактически изводи от въззивния съд. По довода за невъведени от ищеца твърдения за нищожност на неустойката, предмет на възражението за прихващане, настоящият състав вече изложи съображенията си, които са важими и по отношение на частта от петия въпрос. Останалата част от въпроса е твърдение за неправилност, което е извън предмета на настоящата фаза от производството. Петият въпрос няма и самостоятелно значение за изхода на спора, тъй като вече се посочи кой е основният, решаващ и водещ аргумент на въззивната инстанция да счете възражението за прихващане на неоснователно. Разноски от насрещната страна за изготвянето на отговора на касационната жалба не са претендирани. По изложените съображения ВКС, състав на Първо т.о.