Определение № 3244 от 23.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4050/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. Б. С. – Т. от [населено място] срещу въззивно решение № 2851 от 14.05.2024 г., постановено по в. гр. д. № 6151/2023 г. на Софийския градски съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 3442 от 01.03.2023 г. по гр. д. № 69043/2021 г. на Софийския районен съд, с което е уважен предявеният от „Ентърпрайз Инвест“ ООД против касаторката иск с правна квалификация чл. 45 ЗЗД за сумата от 14 800 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, причинени вследствие на самоволно и противозаконно демонтиране на трайно прикрепени към недвижим имот - собственост на ищеца, елементи от оборудването, заедно с цялостното и функционално обзавеждане и отнемането им от ищеца, ведно със законната лихва, считано от 02.12.2021 г. до окончателно изплащане на сумата. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че съгласно постановление за възлагане от 14.05.2021 г., вписано на 01.10.2021 г., „Ентърпрайз Инвест“ ООД е придобило собствеността върху апартамент, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор *****, находящ се в [населено място], [улица]. На 08.12.2020 г. по изп. д. № 20208400400802 по описа на ЧСИ М. Ц. е съставен протокол за опис на недвижимия имот, видно от който е описано състоянието на имота към този момент – извършени са довършителни работи във връзка с подовите настилки, баня и тоалетна, дограма, тераса, включително плъзгащи се интериорни врати и масивна входна врата. Отоплението в жилището се осъществява с климатик, а топлата вода се осигурява с бойлер. Ответницата, длъжник в изпълнителното производство, е представлявана от г-н С. С., неин роднина, като същият е подписал протокола и видно от изрично отбелязаното в него, той не е имал възражения. Описаният имот е оставен за пазене и управление на М. Т.. В изготвения доклад за оценка е посочено, че апартаментът е в много добро техническо и експлоатационно състояние, позволяващо да бъде ползвано по предназначение за задоволяване на жилищни нужди. Съгласно протокол за въвод във владение от 15.10.2021 г. на посочената дата владението върху жилището е предадено на ищцовото дружество. От съдържанието на протокола за недвижимия имот е установено, че входната врата на апартамента е демонтирана, както и всички вътрешни врати в имота /без касите за тях/. Демонтирани са всички ключове, контакти и осветителни тела. В банята е демонтиран душът и смесителят в душ кабината. Мивката и смесителят към нея не са на място. Кухненските шкафове, както и всички уреди и мебели са демонтирани и изнесени. Демонтиран е и климатикът в апартамента, който според показанията на свидетеля М. е бил като колона, прикрепен към стената, а не е свободно стоящ. С оглед на така установената фактическа обстановка въззивният съд е приел, че съгласно чл. 486, ал. 1 ГПК имотът се оставя във владение на длъжника до извършване на проданта, който трябва да управлява имота като добър стопанин. Той получава имота по описа и е длъжен да го предаде в същото състояние, в което го е приел. След влизане в сила на възлагателното постановление, апартаментът, ведно с всички вещи - принадлежности, включени в описа на имота и предмет на извършената в изпълнителното производство оценка на възбранения имот, е преминал в собственост на ищеца. Ответницата не е положила дължимата грижа да опази собствения на ищеца недвижим имот и не е изпълнила задължението си да предаде същия във вида, съществувал към датата на описа, поради което му дължи обезщетение в размер на стойността на демонтираните вещи и увреденото имущество. Трайно прикрепени към недвижимия имот не са само вещите, чието отделяне би довело до физическо му увреждане, но и тези, с отделянето на които би се нарушило функционирането му - вещи с обслужващо имота предназначение. Като е отделила процесните вещи от имота, придобит от страна на ищеца по силата на проведената публична продан, ответницата е намалила неговата стойност със стойността на вещите. Според заключението на приетата по делото съдебно-техническа експертиза стойността на демонтираните вещи по средна пазарна цена към м.10.2021 г. възлиза на 14 800,33 лв. с ДДС, с оглед на което предявеният иск е уважен изцяло. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателите сочат, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Приложими ли са разпоредбите на чл. 97 и чл. 98 ЗС при придобиване на недвижим имот на публична продан, при условие че движимите вещи не са били описвани и оценени в хода на изпълнителното производство при извършването на опис и оценка на недвижимия имот, не е установена тяхната собственост, съответно те не са взети под внимание при формиране на началната цена при проданта; 2. Приложими ли са разпоредбите на чл. 97 и чл. 98 ЗС по отношение на движими вещи, които нито са прикрепени към недвижим имот по начин, непозволяващ тяхното отделяне без увреждане на недвижимия имот, нито тяхното предназначение е само, за да обслужва конкретния недвижим имот; 3. Има ли право съдебният изпълнител да презюмира чия собственост са находящите се в определен недвижим имот движими вещи, при условие че длъжникът не е присъствал лично при извършване на опис и оценка на имота; 4. Допустимо ли е извършването на съдебно-оценителна експертиза на движими вещи, които не са индивидуализирани; 5. Допустимо ли е присъждане на обезщетение за увреждане на недвижим имот при липса на доказателства дали недвижимият имот е намалил своята стойност; 6. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства; 7. Налице ли е пречка за допускане на нови доказателства във въззивното производство на основание чл. 266, ал. 3 ГПК поради твърдение, че след недопускането на въпросното доказателство на първа инстанция, по делото впоследствие са били събрани други доказателства. Релевира се и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Ответникът по жалбата е подал писмен отговор, в който е изразил становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставена от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Съгласно ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1, посоченият от касатора правен въпрос определя обективните рамки, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол, като същият следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. По първите два поставени въпроса в практиката на ВКС (решение № 55 от 16.04.2019 г. по гр. д. № 1754/2018 г., IV г. о., решение № 180 от 18.10.2013 г. по гр. д. № 2317/2013 г., ІІ г. о. и решение № 118 от 02.07.2014 г. по гр. д. № 6772/2013 г., I г. о.) се приема, че собствеността върху вещи – присъединени или принадлежности към главната вещ се урежда в чл. 97 ЗС и чл. 98 ЗС. Когато вещта е прикрепена към имота така, че не може да се отдели без повредата му, то тя губи характеристиката си на самостоятелна движима вещ и става част от недвижимия имот. Собственикът на имота придобива правото на собственост и върху присъединената вещ съгласно чл. 97 ЗС. Трайно прикрепени към недвижимия имот са не само вещите, чието отделяне би довело до физическото му увреждане, но и тези, с отделянето на които би се нарушило функционирането му – вещи с обслужващо сградата предназначение, каквито са водно пречиствателни съоръжения, отоплителни инсталации и др. Когато вещта е прикрепена по начин, който позволява демонтирането и отделянето й от имота без увреждането му (керемиди, електромери, мивки), тя може да бъде придобита от собственика като принадлежност към имота при условията на чл. 98 ЗС – принадлежността следва главната вещ, ако не е уговорено или постановено друго. В случая въззивното решение е постановено в съответствие с така посочената практика, нито е налице противоречие със соченото от нея решение № 30 от 07.02.2012 г. по гр.д. № 401/2011г на ВКС, I г. о, поради което релевираните от касаторката основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК не са налице. Следващите три въпроса също са формулирани според твърденията и доводите на касаторката и не съответстват на приетите за установени в обжалваното решение факти, поради което също не могат да обусловят допустимостта на касационното обжалване. От събраните по делото доказателства е установено, че движимите вещи са били описани и оценени в хода на изпълнителното производство при извършването на опис и оценка на недвижимия имот, като по изпълнителното дело е изготвен и снимков материал. За да удовлетворява очертаните изисквания към общата предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, поставеният правен въпрос следва да почива на приетите за установени от въззивния съд факти и обстоятелства - т. 1 от ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Правни въпроси, мотивирани с фактически твърдения, каквито не са възприети във въззивното решение, нямат обуславящо изхода на спора значение и са неотносими към делото. Те представляват доводи за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, което не е предмет на проверка в настоящото производство по селектиране на касационната жалба. По шестия поставен въпрос, отнасящ се до задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на решението си всички доказателства, доводите и възраженията на страните, е налице задължителна практика на ВКС, с която обжалваното решение е съобразено Липсва противоречие и със сочената от касаторката казуална практика на ВКС. Съгласно приетото по т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС след обсъждане на правнорелевантните факти, доводите и възраженията на страните, въззивният съд трябва да направи заключение за основателността или неоснователността на исковата претенция и въз основа на него да сравни крайния резултат по спора с този на първостепенния съд, като съответно оставя в сила, отменя или изменя първоинстанционното решение. В случая мотивите на въззивната инстанция са ясни и формирани в резултат на собствената й дейност по оценка и анализ на събраните по делото доказателства и обсъждане на доводите и възраженията на страните. Обстоятелството, че касаторката не е съгласна с крайния резултат от въззивната проверка и в тази връзка излага аргументи за неправилност и необоснованост на изводите на решаващия съд, не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. По последния поставен въпрос следва да се посочи, че според практиката на ВКС с разпоредбата на чл. 266, ал. 3 ГПК е осигурена процесуална възможност за страните в гражданския процес да поискат от въззивната инстанция да събере във въззивното производство нови доказателства, които са от значение за спора, но не са били допуснати от първата инстанция поради процесуални нарушения. Допускането на доказателствата предполага кумулативното наличие на две предпоставки - доказателствата да са поискани от страната в рамките на предвидените за това преклузивни срокове и отказът на първоинстанционния съд да ги приобщи към делото да не е съобразен с правилата на процесуалния закон. При сезиране с искане във въззивната жалба за допускане на нови доказателства при условията на чл. 266, ал. 3 ГПК за въззивния съд възниква задължение да се произнесе с определение по чл. 267 ГПК за допускане или недопускане на доказателствата в зависимост от преценката дали са осъществени предпоставките на чл. 266, ал. 3 ГПК и дали исканите доказателства са допустими, относими и необходими за правилното решаване на спора. В случая въззивният съд е оставил без уважение искането за събиране на гласни доказателства, като е приел, че не е налице основанието по чл. 266, ал. 3 ГПК, тъй като пред първоинстаниционния съд са събрани доказателства, установяващи фактите, за които е поискан разпит на свидетел. За да бъдат допуснати новите доказателства, обжалващата страна трябва да обоснове предпоставките по чл. 266, ал. 3 ГПК, с които е обвързано преодоляването на установената в чл. 266, ал. 1 ГПК забрана, а преценката за наличието или отсъствието им е от компетентността на въззивния съд. В този смисъл е и константната практика на ВКС, изразена в решение № 893/29.12.2009 г. по гр. д. № 111/2009 г. на III г. о., решение № 224/2.07.2010 г. по гр. д. № 177/2010 г. на II г. о., решение № 284/21.07.2010 г. по гр. д. № 378/2009 г. на IV г. о., и др., от която въззивният съд не се е отклонил при постановяване на обжалваното решение. Разрешаването на обуславящите изхода на спора правни въпроси в съответствие с практиката на ВКС, която няма основание да бъде променяна, изключва приложното поле на релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Обжалваното решение е валидно и допустимо. То не е и очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, тъй като от съдържанието на неговите мотиви не се разкрива да са нарушени императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата на формалната логика, опита и научните правила. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Независимо от изхода на спора, разноски в полза на ответника по жалбата не следва да се присъждат, тъй като съгласно представения договор за правна защита и съдействие е договорено адвокатско възнаграждение в размер на 1650 лв., платимо по банков път, но доказателства, удостоверяващи извършването на такова плащане, не са представени /ТР № 6/2012 г., т. 1/. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,