Определение № 3856 от 29.07.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4793/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 27753 от 19.08.2024 г., подадена от името на А. В. Д. М. чрез пълномощника му адв. Х. Д., против решение № 996 от 13.07.2024 г., постановено по в.гр.д. № 867/2024 г. на Окръжен съд – Пловдив, с което е потвърдено решение № 729 от 19.02.2024 г. по гр. д. № 19943/2021 г. на Районен съд - Пловдив за признаване за установено по отношение на А. М., че ищецът „Амарел“ ЕООД, гр.Пловдив е собственик на основание правна сделка и приращение на дворно място в [населено място], [община], с площ от 1100 кв. м. по Нотариален акт № 136, том IV, рег. № 2493, н.д. № 691/2008 г. по описа на нотариус Е. А., а по скица с площ от 1083 кв. м., съставляващо УПИ *-* от кв. 11 по плана на [населено място], ведно с построените в него жилищни и стопански и сгради и подобрения, и на основание чл. 108 ЗС е осъдил касатора да предаде владението върху имота. Касаторът счита, че решението е неправилно поради наличие на всички касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди, че фактическите изводи на съда не се подкрепят от доказателствата по делото. Сочи нарушение на материалния закон във връзка с приложението на института на придобивната давност и презумпцията по чл. 69 ЗС. Моли за отмяна на решението и отхвърляне на ревандикационния иск. В изложението към жалбата касаторът се позовава на специалните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Формулира материалноправни въпроси за елементите на фактическия състав на придобивната давност и дали в него се включва манифестиране на намерението за своене спрямо действителния собственик и отблъсване на неговото владение; за необходимостта от манифестиране на намерението за своене на вещта, ако нейният собственик е скрил правата си и е поддържал у владелеца съзнанието, че последният е собственик като не се е противопоставял на извършените от владелеца фактически действия па упражняване правата на собственик. Формулиран е и процесуално правният въпрос за задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства във връзка с доводите и възраженията на страните и да направи собствени правни изводи. Ответникът по касация „Амарел“ ЕООД изразява становище за неоснователност на жалбата и моли касационно обжалване да не бъде допускано. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок и от легитимирана страна с правен интерес да обжалва неизгодно за нея решение. За да се произнесе по предпоставките за допускане на касационна проверка, настоящият състав съобрази следното: Въззивният съд е разгледал предявен от „Амарел“ ЕООД, гр.Пловдив срещу А. В. Д. М. ревандикационен иск за предаване владението на собствения на ищеца недвижим имот, който се владее от ответника. Срещу този иск ответникът противопоставил правопрекратяващо възражение за придобиване на имота по давност за периода 2008-2021 г. За да постанови решението си, въззивният съд приел, че имотът е придобит от ищцовото дружество по договор за продажба от 2008 г. По това време едноличен собственик на капитала на дружеството била М. В. Д. М., съпруга на ответника А. В. Д. М.. От свидетелските показания съдът направил извод, че жалбоподателят и наети бригади извършили подобрения в имота, за които дружеството заплащало. За дървения материал, доставен от Бразилия заплатил ответникът. Съдът намерил за недоказано възражението на ответника за придобиване на имота по давност, тъй като не бил установен субективният елемент – намерението за своене. Посочил, че при доказване на този елемент следвало да се установи демонстриране пред всички на намерението за своене и отблъсване на владението на собственика на имота. Такова отблъскване не било установено чрез противопоставяне владението на дружеството в лицето на съпругата на ответника. По тези съображения съдът направил извод, че ответникът не е придобил по давност имота, тъй като не е упражнявал владение в изискуемия срок. Изложени са допълнителни съображения, че ответникът бил гражданин на Канада, поради което за него съществувала законова забрана за придобиване на земята, върху която са изградени постройките. При тези мотиви на въззивния съд касационното обжалване следва да се допусне по въпроса дали фактическият състав на придобивната давност включва демонстриране пред всички на намерението за своене и отблъсване владението на собственика. Даденото от въззивния съд разрешение на този въпрос е в противоречие с практиката на ВКС, изразена в решение № 262 от 29.11.2011 г. по гр. д. № 342/11 г. на ВКС, ІІ г.о. и решение № 31 от 08.02.2016 г. по гр. д. № 4539/15 г. на ВКС, І г.о., в които е прието, че в хипотеза, при която се завладява чужд имот, практиката не изисква уведомяване на собственика за намерението за своене на имота, а единствено упражняваното владение да е постоянно, непрекъснато, явно /не по скрит начин/, така че да може да бъде узнато от собственика, и спокойно. Когато възражението за придобивна давност се противопоставя на притежавалото към момента на изтичане на давностния срок лице, е приложима установената в чл.69 ЗС презумпция. Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на Второ гражданско отделение