Определение № 2946 от 10.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4615/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Консорциум „Титан София Изток 1“ ДЗЗД, [населено място], чрез адвокат Д. Д., срещу въззивно решение № 5230 от 19.09.2024 г. по в.гр.д. № 5729/2024 г. на Софийския градски съд, с което е потвърдено решение № 20106458 от 25.10.2023 г. по гр.д. № 38957/2020 г. на Софийския районен съд. С първоинстанционното решение са уважени предявените от М. П. М. срещу дружеството обективно съединени искове по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ за отмяната като незаконно на уволнението му, извършено със заповед № 1927/26.06.2020 г., възстановяването му на заеманата преди уволнението длъжност, както и присъждане на обезщетение в размер на 3900 лв. за оставането му без работа поради незаконното уволнение за периода от 26.06.2020 г. до 26.12.2020 г., ведно със законната лихва до окончателното изплащане на сумата. В представеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът се е позовал на самостоятелното основание за допускане на касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК – очевидна неправилност. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от ответника М. П. М., [населено място], чрез процесуалния му представител адвокат Ж. И., в който се поддържа, че не са налице основанията за допускане на касационното обжалване, а по същество жалбата е неоснователна. Направено е искане за присъждане на разноски. Предявени са за разглеждане искове по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ във вр. чл. 225, ал. 1 КТ. Въззивният съд е споделил изводите на първата инстанция и изложените от нея мотиви, като е разгледал и се е произнесъл по наведените пред него твърдения и възражения. Позовал се е на трайната практика на ВКС, според която срокът по чл. 68, ал. 1, т. 2 КТ - за извършване на определена работа - следва е поне определяем от съдържанието на трудовия договор, тоест в договора трябва да се определи работата, за изпълнението на която той е сключен. Касае се за работа, която би могла да се дефинира еднозначно още към момента на възникване на правоотношението, иначе не би могло да се счита, че има уговорен „срок“ за извършването ѝ. Съдът е приел, че по делото не са представени доказателства, че към датата на сключване на трудовия договор ищецът е бил уведомен от ответника, че бъдещата му работа е пряко свързана с конкретен договор между ответника и Столична община, нито че този договор касае обществена поръчка. Посочил е още, че липсва ясно обвързване на трудовия договор на ищеца само и единствено с дейност по сметосъбиране и сметоизвозване на територията на Столична община или на определена част от общината, тъй като независимо, че тези дейности са посочени като „основна дейност на фирмата“, длъжността на ищеца – „шофьор“ – предполага извършването на полза на ответника всякакви дейности по превоз. Доколкото при сключването на трудовия договор между страните не е надлежно уговорена клауза за срок, съдът е приел, че договорът се явява безсрочен и не може да се прекрати на посоченото в заповедта основание по чл. 325, ал. 1, т. 4 КТ. Във връзка с представеното „споразумение за основание“, подписано между страните на същата дата, на която е издадена заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение, съдът се е аргументирал, че правната уредба не предвижда възможност съответният работник „да се съгласява с основанието“ за прекратяване на трудовото му правоотношение, освен при прекратяване на ТПО по взаимно съгласие, като такова изявление не поражда правни последици поради което е ирелевантно за спора. В допълнение посоченото споразумение не представлява и отказ от права от страна на ищеца, тъй като такъв отказ би бил недействителен, предвид повелителния характер на нормите, касаещи защитата срещу незаконно прекратяване на трудовото правоотношение. В заключение съдът е приел, че исковете са основателни, поради което първоинстанционното решение, с което са уважени, е правилно. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставките за допускане касационно обжалване. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Такъв порок в настоящия случай не е налице. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване (ЗИДГПК, обн. в ДВ бр. 86/2017 г.), не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл. 281, т. 3 ГПК основания за касационно обжалване. Обжалваното въззивно решение не е очевидно неправилно, защото не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито изводите на съда са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. С оглед изхода от спора, направеното искане и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, в полза на ответната страна следва да се присъдят установените като реално направени разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1500 лв. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на III г. о.