Определение № 50197 от 03.05.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3087/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Х. М. К. срещу решение № 51 от 21.03.2022 г. по в. гр. дело № 49/2022 г. на Ямболски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 260271 от 11.06.2021 г. по гр. д. № 873/2020 г. на Ямболски районен съд в частта му, с която упражняването на родителските права спрямо родените от прекратения с развод брак на страните деца Е. и Р. К. е предоставено на майката Ц. К.; касаторът е осъден да заплаща на Ц. К. в качеството й на майка и законен представител на малолетните деца Е. и Р., месечна издръжка в размер, съответно на 163 лв. и 170 лв., считано от датата на подаване на исковата молба - 05.05.2020 г. ведно със законната лихва за забава върху всяка просрочена вноска до настъпване на обстоятелства, водещи до изменение или прекратяване на издръжката, и е постановено децата Е. и Р. да живеят при своята майка. Жалбоподателят поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закони и поради необоснованост – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди, че в нарушение на съдопроизводствените правила въззивният съд не е допуснал относими доказателства за факти, нововъзникнали и неизвестни на въззивника – изневяра на бившата му съпруга, датираща отпреди подаване на исковата молба и раждането на трето нейно дете, което следва да живее в двустайния й апартамент. Поддържа, че атакуваното решение е постановено в противоречие със събраните по делото доказателства и установеното фактическо положение, което от своя страна е довело до нарушение на материалния закон. Моли то да бъде отменено и вместо него – постановено ново решение, с което родителските права спрямо по – голямото дете Р. да бъдат предоставени на бащата, а тези спрямо по – малкото дете Е. да останат за майката, като не се присъждат издръжки, дължими от родителите, за нито едно от децата, или делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд за извършване на пропуснатите съдопроизводствени действия. Претендира направените съдебно -деловодни разноски за трите съдебни инстанции. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК касаторът релевира основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следния въпрос: 1. „Следва ли въззивният съд при наличие на предпоставките на чл. 266, ал. 2 ГПК да допусне доказателствени искания на страните, следва ли да се произнесе по тях с нарочно определение и следва ли това определение да е мотивирано подробно?“, за който поддържа, че е от значение за развитието на правото. Релевира и очевидна неправилност на атакуваното решение в частта му, с която упражняването на родителските права спрямо детето Р. е предоставено на майката и в частта, в която е определен началният момент, от който бащата дължи заплащане на двете си деца на месечна издръжка, а именно датата на подаване на исковата молба. Счита, че очевидната неправилност се изразява в предоставянето на родителските права спрямо Р. на родител с аморално поведение и без да бъде зачетена волята на детето да остане да живее при бащата, както и експертното мнение по приетата психологическа експертиза, че връщането на Р. при майката със средствата на институционалната принуда ще повишат стреса и опортюнистичното поведение на детето. Основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК е проявено според жалбоподателя и при определянето на началния момент на дължимата от бащата издръжка спрямо детето Р., което се отглежда от него, и е неморално майката да получава издръжка за минал период, през който детето не живее при нея, което разрешение е в противоречие и с практиката на ВС и ВКС: т. 7 ППВС № 5/16.11.1970 г. и решение № 798/22.11.2010 г. по д. № 501/2010 г. на ВКС, 4 г.о.. Ответницата по касационната жалба – Ц. Р. К. подава писмен отговор, в който поддържа становище за отсъствие на основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК и за неоснователност на касационната жалба. Претендира сторените пред ВКС съдебно – деловодни разноски. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема по основанията за допускане на касационното обжалване следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт по въпроси по чл. 59, ал. 2 СК, разгледани в бракоразводен процес, като към датата на обявяване на въззивното решение от брака има ненавършили пълнолетие деца, т.е. тя е допустима. Въззивният съд е приел в атакуваното решение, че фактическата реализация на хипотезата на чл. 59, ал. 2 СК /развод по исков ред и непостигане на споразумение между страните относно упражняване на родителските права/ дерогира принципното положение, съгласно което титуляр на родителските права и задължения в пълния им обем и въз основа на собствен и независим титул от този на другия родител, е всеки един от двамата родители. Посочил е, че преценката на първоинстанционния съд досежно предоставяне родителските права спрямо двете деца на майката, и произтичащото по целесъобразност определяне на местоживеенето на децата при нея, не е извършена произволно и субективно, а при стриктно следване на легалните критерии, основани на относимата правна уредба и доразвити в ППВС № 1 по гр. д. № 3/1974 г.: възпитателски качества и морален лик на родителите; желанието на родителите, взаимната привързаност на родителите и децата, полът, възрастта на децата, помощта на трети лица, жилищно-битови и материални условия, въз основа на комплексна съпоставка на приетите доказателства. Счел е, че е установено по делото, че и двамата родители притежават необходимия родителски капацитет, демонстрират желание и интерес към отглеждането на своите деца, като приоритетно значение при решаване на делото е отдадено на установяващата се от доказателствата по-голяма родителска ангажираност и пряка отдаденост на майката в грижите за отглеждането и възпитанието на двете дъщери, докато бащата компенсира директните грижи и присъствие с помощта, оказвана от страна на неговите родители. Измежду определящите фактори е съобразен и женския пол на двете деца и ниската възраст на Е. - 10 години, която според психологическата експертиза има изключително силна връзка със своята майка, изпитва непрекъсната емоционална потребност от споделянето с нея, от нейната опора и присъствие. Решаващият съд е посочил, че в ППВС № 1 по гр. д. № 3/1974 г. като изходна база е изведено самостоятелно желанието на родителите, не и на децата във връзка с определяне на родителя, комуто да бъде възложено непосредственото им отглеждане. Поради това оплакването на бащата във въззивната му жалба за подценяване на изрично заявеното желание и избор на детето Р., р. 2006г., за съвместно съжителство с нейния баща, следва да бъде обсъдено единствено на плоскостта на критерия "взаимна привързаност между родители и деца". Съобразявайки, че Р. фактически прекарва по -голямата част от времето при баща си и неговите родители, както и че промяната по институционален път на това положение би повишило стреса и опортюнистичното настроение на детето, Ямболски окръжен съд е заключил, че тези обстоятелства не могат да бъдат ценени изолирано, без преценка на останалите конкуриращи тяхното значение фактори. В този контекст е кредитирал заключението на психологическата експертиза, според което силното влияние на бащата върху детето Р. е обусловило рефлекторно проявление на собственото му негативно отношение спрямо майката в емоционалните реакции на детето /обида, гняв, разочарование/. Вещото лице е констатирало и симптоми на родителско отчуждение на Р. от нейната майка, при което е формирало генералното заключение, че запазване на настоящото положение е неприемливо поради опасността от засилване на отчуждението и разрушаване на връзката между детето и майката, а също и връзката му с неговата по-малка сестра. Посочило е също, че емоционалната връзка на детето с майката е в негативния спектър на болката и разочарованието, достига до емоционално и физическо отдалечаване, като причина за това е несъзнавано изгражданото родителско отчуждение от страна на родителя, с който живее Р. и неговото семейство. Съобразило е също, че Р. е изразила надежди, че майка й я обича, без да може да й го покаже. Въззивният съд е заключил въз основа на цялата доказателствена съвкупност в процеса, че не се установяват субективни нагласи или опити на майката за негативно повлияване на отношението на някое от децата към баща им, не се доказва и стремеж на майката към ограничаване на личните контакти и срещи на децата с бащата. За неустановен по делото е намерил въведеният от бащата факт на съществуващи интимни отношения на майката с друг мъж, от които има родено дете, доколкото единствено последният факт е от значение при преценката на кой родител да бъде предоставено упражняването на родителските права, а той подлежи на установяване с писмени доказателства /акт за раждане/, каквито не са представени. Приоритетно значение Ямболски окръжен съд е придал на постановките на т. III ППВС № 1 по гр. д. № 3/1974 г., според които при развод отпада само съвместното упражнение на родителските права, а това означава, че с предоставяне упражнението на родителските права на единия родител всички деца следва да живеят при него, като отделното живеене или разделянето на децата е допустимо само поради важни причини. За да се постанови такова разделяне, е необходимо да са налице сериозни причини, като например голяма разлика във възрастта и липса на взаимни интереси и привързаност, продължително разделено живеене, напластена омраза спрямо единия родител. Подчертал е, че по делото вещото лице по приетата психологическа експертиза е акцентирало върху особената необходимост от съхраняване на изградената привързаност между двете деца, с подчертаване на позитивните социални, емоционални и индивидуални аспекти и за двете от израстването им в обща семейна среда. Заключил е, че концептуалният подход при преценката на разделяне на двете деца според критериите и обясняващите ги тезисни съображения в постановлението на ВС изисква констатирането на сериозни причини, които не само не се установяват по делото, а напротив категорично се опровергават от събраните доказателства. По повод направеното оспорване на дължимостта на издръжката за детето Р. от началния момент, от който е присъдена, а именно датата на подаване на исковата молба, въззивният съд е приел, че с това възражение се въвежда проблематика извън предмета на производството по чл. 322, ал. 2 ГПК. Като аргументи в тази насока е изтъкнал разрешенията в решение № 134/25.06.2012 г. по гр. д. № 90/2011 г. на ВКС и определение № 703/23.10.2019 по д. № 1721/2019 г. на ВКС, 3 г.о., в които въпросът за погасяване правото на издръжка чрез нейното фактическо предоставяне и преки грижи за детето, е бил разгледан в отделно производство, чийто предмет е различна по правната си квалификация искова претенция, заявена едва след влизане в сила на съдебното решение за предоставяне на родителските права и определяне на издръжката. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Единственият въпрос, поставен в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, е във връзка с твърдения на касатора, че въззивният съд не е допуснал поискани във въззивната жалба за първи път доказателства във връзка с нова връзка на майката с друг мъж, от която тя има трето дете, без да представя писмени доказателства за това /поискал е гласни доказателства/, и че не е допуснал повторно изслушване на детето Р., което в първоинстанционното производство е заявило желанието си да живее при бащата и неговите родители. Въпросът е формулиран прекалено абстрактно и теоретично, при което не би могла да бъде изведена значимостта му за крайния изход на конкретното дело. За да му бъде даден отговор следва да бъдат изследвани конкретните факти и обстоятелства по делото, вкл. извършените от въззивния съд процесуални действия, поради което той не се отнася до решаващите правни изводи в атакуваното решение, а касае правилността му, която не може да бъде обсъждана в настоящата фаза на касационното производство по селекция на касационната жалба. Ето защо поставеният въпрос не удовлетворява изискването за общо основание за допускане на касационния контрол по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и т. 1 ТР № 1/2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Отсъствието на последното освобождава касационния съд от задължението да изследва наличието на кумулативно изискуемото релевирано допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – значимост за точното приложение на закона и за развитието на правото. Касаторът се позовава и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност, която се отнася само до квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт: допуснати от съда нарушения на относима за конкретния спор императивна материалноправна норма, на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, имащи за резултат прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, както и при грубо нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти - явна необоснованост. В настоящия случай, наведените оплаквания не се отнасят до такива квалифицирани състави на неправилност. Съобразно гореизложеното не следва да бъде допуснато касационно обжалване на атакуваното решение. С оглед изхода на настоящото производство, касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответницата по касационната жалба, сумата 900 лв., съставляваща платен хонорар за един адвокат пред ВКС. Водим от горното, Върховният касационен съд, съставът на Трето гражданско отделение