Определение № 890 от 09.11.2011 г. на ВКС по т. д. № 694/2010 г.

Производството е по чл.274, ал.3, т.2 ГПК. Образувано е по частната касационна жалба на [фирма], против въззивното определение на Търговищкия окръжен съд № 191 от 14.05.2010 год., по гр.д.№ 148/2010 год., с което е потвърдено разпореждане на Търговищкия районен съд № 1480/ 28. 04. 2010 год., по ч.т.д.№ 634/2010 год. за отхвърляне заявлението на настоящия частен жалбоподател за издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист срещу длъжника ЕТ Ю. П. Й., упражняващ търговска дейност под фирма „ С. 07 Ю. П.” за сумата общо 86 633.38 лв., заедно със законната лихва върху тази сума, начиная от датата на заявлението до окончателното и изплащане на основание чл.418, ал.2 ГПК, във вр. с чл.417, т.2 ГПК, както и направените деловодни разноски. С частната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното определение, по съображения за допуснато нарушение на материалния закон и на съществените съдопроизводствени правила, паради което иска отмяната му и уважаване на подаденото заявление от касационната инстанция. При аргументиране наличието на твърдяните пороци частният жалбоподател възразява срещу извода на въззивния съд за неприложимост в заповедното производство на процесуалното правило на чл.129, ал.2 ГПК, считайки, че когато липсват на специални знания на решаващия съд относно извършените банкови операции, с оглед спецификата на конкретния кредит, както е в разглеждания случай, то следва на страната – заявител да бъде предоставена процесуална възможност за допълване на вече приложените доказателства или изясняването им чрез други. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, във вр. с чл.274, ал.3 ГПК касационното обжалване по приложно поле е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Позовавайки са на липсата на идентичност между регистърното и заповедното производства и възможността последното да прерасне в исково, както и за избягване субективната преценка на приложените със заявлението доказателства, частният жалбоподател поддържа, че даденото от въззивния съд разрешение по значимия за изхода на делото въпрос на процесуалното право, свързан с приложимостта на разпоредбата на чл.129, ал.2 ГПК и в заповедното производство, е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Ответната по частната жалба страна не е заявила отговор в срока и по реда на чл.276, ал.1 ГПК. Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи, във вр. с инвокираните оплаквания и провери данните по делото, съобразно правомощията си по чл.278, ал.1 ГПК, намира: Частната жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК от надлежна страна в процеса и срещу въззивен съдебен акт от категорията по чл.274, ал.3, т.2 ГПК, поради което е процесуално допустима. Неоснователно е искането за допускане на касационното обжалване. С оглед решаващите мотиви на обжалваното въззивно определение, според които представеното от Банката- кредитор заявление не е редовен документ от външна страна по см. на чл.418, ал.2 ГПК, тъй като в извлечението от сметка по чл.417, т.2 ГПК и приложената справка не се установява начина, по който кредитът от 17.12.2007 в размер на 76 000 лв. с краен срок на издължаване 17.12.2027 год. е станал предсрочно изискуем, поставеният от частния жалбоподател процесуалноправен въпрос се явява релевантен за делото, с което общата предпоставка за допускане на касационното обжалване е осъществена. Не е налице допълнителната процесуална предпоставка – визираният селективен критерий по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Освен, че бланкетното възпроизвеждане на законовия му текст, както е процедирано в случая, съгласно задължителните за съдилищата разяснения в т.4 на ТР № 1 /19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС, не удовлетворява изискването на законодателя за аргументацията му и само това е достатъчно, за да бъде отречен достъпа до касационен контрол, то следва да се посочи, че по поставения въпрос на процесуалното право съществува и трайно установена правилна съдебна практика, която няма основание да бъде изоставена, за да бъде възприета различна, което е още едно самостоятелно основание, за да бъде отречено приложението на т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Според последната, обективирана в определения на ВКС,ТК влезли в сила: № 60/14.10.2009 год., по ч.т.д.№ 392/2009 год.; № 2/2009 год., по ч.т.д. № 311/2008 год.; № 346/2009 год., по ч.т.д.№ 385/2009 год.; № 420/ 2009 год., по ч.т.д.№ 409/2009 год. № 49/2011 год., по ч.т.д.№ 705/2010 год., редовността на заявлението е абсолютна процесуална предпоставка за издаване на заповед за изпълнение, поради което при отсъствие на изрична законова разпоредба, която в заповедното производство да препраща към процесуалното правило на чл.129 ГПК, то констатираната от съда нередовност на заявлението не е основание за оставянето му без движение и даване указания на заявителя за отстраняването и в определения законов срок, а за постановяване отказ да бъде издадена исканата заповед за изпълнение, на осн. чл.411, ал.2, т.1 ГПК. В този см. в заповедното производство съдът е длъжен да се произнесе едновременно както по редовността, така и по основателността на подаденото заявление и именно с тази съдебна практика ТОС изцяло се е съобразил. Отделен остава въпросът, че вложеното от законодателя в основанието по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК съдържание въобще не се свързва с доводите, въведени от настоящия частен жалбоподател, с които е допуснато лишено от основание в процесуалния закон смесване между исковото и заповедното производства, имащи съвсем различни правни характеристики и цели и затова - уредени по действащия, а и по отменения ГПК, като самостоятелни. Водим от гореизложеното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС