Определение № 553 от 09.11.2017 г. на ВКС по т. д. № 1556/2017 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. К. С. против решение № 71/28.03.2017 г.по т.д.№ 39/2017 г. на Варненски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 534/06.07.2016 г.по т.д.№ 2 000/2015 г. на Варненски окръжен съд. С потвърденото решене са уважени предявените от [фирма] искове с правно основание чл. 422 вр. с чл.124 ГПК, като и прието за установено, че М. К. С. дължи на [фирма] следните суми: 24 115,28 евро – главница по договор за кредит, обезпечен с ипотека, ведно със законна лихва от 20.50.2015 год. до окончателното й изплащане, 38 465,85 евро – възнаградителна лихва за периода 24.06.2012 г. – 24.07.2015 г., 3 196,40 евро – наказателна лихва за забава за периода 20.08.2012 г. – 29.08.2015 г., 2 109,85 евро – годишни такси по чл. 3 ал.2 от Общите условия, за периода 24.12.2012 г. – 24.07.2015 г. и 60 лева- нотариални такси във връзка с обезпечаването на договора за кредит с ипотека, за които вземания кредиторът – ищец се е снабдил със заповед за изпълнение на парично задължение № 5229 / 21.08.2015 г., по реда на чл.417 ГПК. Касаторът оспорва правилността на въззивното решение, като постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и в противоречие с материалния закон. Сочи се неправилно съобразяване на материална доказателствена сила на извлечението от банкова сметка на ответницата, но без насрещна проверка на счетоводството на ищеца от допуснатата по делото икономическа експертиза, в потвърждаване установимите от извлечението, като усвоен от ответницата заем,суми. Макар да споделя като правилни изводите на въззивния съд, за принципна приложимост на нормите на ЗЗП към конкретния договор за кредит, като обезпечен с ипотека, както и тези за установима неравноправност на клаузите на чл.15 ал.5 вр. с чл.14 от договора за кредит, даващи право на банката да променя лихвен процент при неясни правила за определяне на включваща се при формирането му „надбавка„, посочена общо в чл.14 от договора, касаторът намира за неправилен решаващия извод на въззивния съд, че с последващи сключването на договора за кредит два анекса, преуреждащи единствено срока за издължаването му, но с които не са били предоговаряни оспорените като неравноправни клаузи, последните се явяват индивидуално уговорени, което изключва приложимостта на чл.143 ЗЗП, предвид визирано в чл.146 ал.1 ЗЗП изключение. Дори да би бил споделен за правилен такъв извод, решението се сочи неправилно и като несъобразено с иначе правилно възприетото разпределение на доказателствената тежест в процеса / чл.146 ал.4 ЗЗП /, относно установяване характеристиката на неравноправните клаузи,като индивидуално уговорени, за периода от сключването на договора за кредит / 24.11.2006 г. / до сключването на първия от анексите / 31.01.2012 г. /, доколкото такова доказване от страна на кредитора не е било проведено. Немотивиран и в противоречие с иначе споделения извод - че клаузата, касаеща размера на лихвата, следва да съдържа, посочена ясно и недвусмислено, методиката за изчисляването й и предпоставките за нейната промяна през времетраенето на договора, както и вида, количествените изражения и относителната тежест на всеки от отделните компоненти – пазарни индекси и / или индикатори - касаторът намира извода на съда,че доколкото увеличение на лихвения процент, за периода на начислените и претендирани от ответницата задължения,не се установява, неравноправността на клаузите е ирелевантна за крайния изход на спора. Според страната, за установяване неравноправността на клаузата е без значение дали кредиторът се е възползвал от неравноправната клауза, още повече, че по делото е установено, че за процесния период е налице и понижаване на тримесечния EURIBOR, което и при яснота на методиката за формиране на размера на лихвения процент, с оглед приложимата „ надбавка „, би предпоставило основание за намаляване на дължимата от ответницата възнаградителна лихва, съгласно чл.15 ал.5 от договора, спрямо уговорения към момента на сключване на договора за кредит процент – 6.4.Страната счита неправилно и позоваването на съда на декларация на кредитополучателката / чл.29 б.”б” от договора за кредит /, че са й известни всички правила на банката, относно начина на изчисляване на лихвите, поради което и възражението й за неяснота на определянето на компонента „надбавка„ не може да бъде споделено, както и на липса на мотиви по възражението й за нарушение на чл.58 ал.2 ЗКИ, според която норма разходите по кредит следва да се определят изрично и изчерпателно с договора за кредит. Решението се сочи постановено и в противоречие с чл.111 б.”в” ЗЗД, досежно несподеленото за основателно възражение на ответницата, че за претендираните вземания от главница и възнаградителна лихва е приложима кратката тригодишна давност. Ответната страна – [фирма] - не е депозирала становище по касационната жалба. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира,че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното: За да потвърди първоинстанционното решение въззивният съд е обосновал извод, че като страна по договор за кредит, обезпечен с ипотека, ответницата има качеството на „ потребител „, по смисъла на пар.13 т.12 от ДР на ЗЗП, и може да се ползва от даваната от разпоредбите на същия закон защита. Договорите за кредит,обезпечен с ипотека, са договори с предмет финансова услуга, а не финансови инструменти и клаузите им подлежат на проверка за валидност, с оглед императивните изисквания на чл. 143 ЗЗП. Според съда спорните клаузи – чл.15 ал.5 вр. с чл.14 - дават право на банката да променя лихвения процент за дължимата възнаградителна лихва, но нито договорът, нито Общите условия към същия съдържат конкретни основания, при които банката кредитор определя визираната в чл.14 надбавка, като компонент от методиката при формиране размера на възнаградителната лихва, съгласно чл.15 ал.5. Според съда, неяснотата на частта от договора, от която зависи размера на възнаградителната лихва, поставя кредитополучателя в неравностойно положение спрямо банката. Приложението на чл.143 ЗЗП, обаче, съдът в крайна сметка е отхвърлил,приемайки,че със сключването на последващи два анекса, ответницата е преуговорила дълга си индивидуално, поради което и загубила правото си да се ползва от потребителска защита, съгласно изключението на чл.146 ЗЗП. Паралелно и за периода от сключването на договора за кредит до сключването на първия от анексите, съдът е приел, че неравноправност на клаузите е непротивопоставима на ищеца, тъй като същият не е прилагал различен от упоменатия при сключването на договора лихвен процент за възнаградителна лихва - 6.4 % / чл.14 ал.1 б.”б” /, т.е. няма увеличение на лихвения процент, което да е предпоставило увеличение и на анюитетните вноски. Паралелно съдът се е позовал на съдържащо се в раздел Х от Общите условия - чл.29 б.”б” - деклариране за известност на кредитополучателя относно начина на формиране на лихвите. Наред с това е изтъкнал, като релевантно, обстоятелството, че ответницата не е противопоставила конкретен размер на ощетяване, в резултат от приложението на неравноправни клаузи. Кредиторът не се е възползвал от тези клаузи и следователно не са засегнати правата на кредитополучателя. В противоречие с вече формиран извод за неравноправност на клаузите, досежно съобразяването на визираната в чл.14 надбавка, въззивният съд е отрекъл такава, изхождайки от обстоятелството, че чл.15 ал.5 от договора визира изменение в размера на приложимия лихвен процент, като последица от изменение с минимум 0,25 пункта на тримесечния EURIBOR, спрямо нивото му към момента на сключването на договора, т.е. като последица от промяната на външен базов критерий, независим от волята на банката, при това съобразим, съгласно договореното, както при увеличението, така и при намалението му. По възражението за погасяване на вземанията с кратката, тригодишна давност,съдът е отрекъл приложимостта й, както към главницата, така и към възнаградителната лихва, тъй като не съставляват периодични плащания. В изложението по чл. 280 ал.1 ГПК, касаторът формулира следните въпроси: 1/При възражение срещу заповед за изпълнение, банката - ищец по иск с правно основание чл. 422 ГПК носи ли доказателствената тежест да установи по безспорен начин своето вземане, като в това производство извлечението от счетоводни книги, изготвени във форма на извлечение от сметка, ползват ли се с обвързваща доказателствена сила ? ;2/ При констатирана липса на изследване автентичността на първични счетоводни документи, въз основа на които са извършени плащания в брой и по банков път, следва ли да се приеме, че кредиторът не е доказал осъществяването на изгодните за него факти, за които има счетоводни записвания или извършването на проверка на счетоводни записвания, във формата на извлечение от сметка, е достатъчно доказателство за изгодните да кредитора факти, за които има счетоводни записвания ? - въпросите обосновавани в хипотезата на чл.280 ал.2 т.1 ГПК, с решение № 10 по т.д.№ 3386 / 2014 год. на І т.о. на ВКС ;3/ Следва ли в договора за кредит да бъдат включени клаузи, касаещи размера на лихвата и по-точно – по ясен и недвусмислен начин да бъде посочена методиката за изчисляване на съответната лихва и предпоставките за промяната й през времетраенето на договора, както и вида, количествените изражения и относителната тежест на всеки от отделните компоненти – пазарни индекси и/или индикатори и л и е достатъчно потребителят да е декларирал, че са му известни всички правила на банката, относно начина на изчисляване на лихвите ? – въпросът обосноваван в идентична хипотеза, поради противоречие с приетото в реш.№ 95 по т.д.№ 240/2015 год. на ІІ т.о., реш.№ 424 по гр.д.№ 1899/2015 год. на ІV г.о., реш.№ 77 по гр.д.№ 4452/2014 год. на ІІІ г.о. и реш.№ 205 по т.д.№ 154/2016 год. на І т.о. на ВКС;4/ Следва ли въззивният съд да изложи собствени мотиви, с оглед качеството си на решаваща инстанция,а не на проверяваща правораздавателна дейност ? – обосноваван в идентична хипотеза, с т.19 от ТР № 1/2001 год. по тълк.дело №1/2001 год. на ОСГК на ВКС и решения по гр.д.№ 63/2013 г., по гр.д.№ 1387/2010 год. на ІІІ г.о. и по гр.д.№ 47/2009 год. и № 1413/2009 год. на ІV г.о. на ВКС;5/ Нищожно ли е допълнително споразумение за предоговаряне на кредит, ако задълженията на кредитополучателя са определени въз основа на неравноправни клаузи? Допустимо ли е да се приеме, че при констатирана неравноправност на оспорени клаузи по договора за кредит, същата се санира с подписването на анекс към договора, с който се променя единствено крайният срок за погасяване ? и 6/ Предоговарянето на договора за кредит,чрез подписване на анекс към същия,предпоставя ли автоматично извод, че оспорените като неравноправни клаузи от договора се приемат за индивидуално договорени ? – последните два въпроса обосновавани в хипотезата на чл. 280 ал.1 т.3 ГПК. Първите два въпроса не покриват общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК, тъй като не са включени в предмета на спора пред въззивния съд .Довод, основан на неправилност на решението,съобразно приетото по възражението на ответницата, че не е получила твърдения от ищеца кредит, въззивната жалба на същата не съдържа, а съгласно чл. 269 пр. второ ГПК въззивният съд и по правилността на решението е ограничен до въведеното с жалбата.Правилно същият не се е произнасял по този въпрос, който впрочем контрастира със съдържанието на останалата защита на страната, вкл. по отношение неоспорената автентичност на сключените анекси, съдържащи и признания за дължимост на главницата, спрямо която сочените за неравноправни клаузи са ирелевантни. Като необосновали, с оглед правилното приложение на чл.269 изр. второ ГПК, решаващ извод на въззивния съд, въпросите не предпоставят отговор от значение за разрешаването на правния спор и в настоящата инстанция. Третият от въпросите удовлетворява характеристиката за правен, тъй като е относим към паралелно развити / впрочем напълно противоречащи на станалата част от мотивите, обосноваващи неравноправност на сочените от ответницата клаузи, в съответствие с визираната и от съда и от касатора съдебна практика /, мотиви за неприложимост на защитата на чл.143 ЗЗП, предвид съдържанието на клауза от раздел Х - Общи условия на договора за кредит - чл.29 б.”б”, според която – „ кредитополучателят декларира, че са му известни нормативните документи, засягащи изпълнението на договора, всички правила на банката относно начина за изчисляване лихвите и счетоводното отчитане на кредита, Правилника за кредитната дейност на банката и Тарифата за лихвите, таксите, комисионните и разноските, прилагани от [фирма]. Като се съобрази акцентът на въпроса – значението на преждепосочената декларация – доколкото въззивният съд е формулирал и изводи, във формално съответствие с цитираната съдебна практика, относима към първата част на въпроса - същата не обосновава допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, тъй като не съдържа отговор за правното значение на подобно деклариране,още повече, че последното обективно не изключва съобразяване съдържанието на документите, към знание за които препраща, като отговарящи на изискванията на чл.143 ЗЗП. Четвъртият от въпросите е свързан с довода за съществено нарушение на съдопроизводствените правила от въззивния съд, изразяващо се в непроизнасяне по довода на ответницата, за нарушение на чл.58 ал.2 от ЗКИ, съдържащ се във въззивната жалба, но в отношение единствено към размера на дължимите лихви по кредита, не и друг вид разноски. Разпоредбата на практика възпроизвежда изисквания, защитени с императивното правило на чл.143 ЗЗП, поради което и самостоятелно установено нарушение на същата не обуславя самостоятелен и достатъчен, за различен изход на спора, извод, независимо от приложението на ЗЗП. Поради това, визираното процесуално нарушение на съда не следва да се квалифицира като съществено – допускането му да е от естество да се отрази пряко на правния резултат, а липсата на подобна квалификация изключва и релевантността на въпроса, относим към сочения процесуален пропуск.Поради необосноваване на общия, излишно е коментиране на допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Петата група въпроси също не удовлетворяват общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК, тъй като въззивният съд не е давал отговор по отношение действителността на сключените анекси,съдържащи признание не само по отношение на дължима възнаградителна лихва, но и на главницата,спрямо която твърдените неравноправни клаузи са неприложими, нито е обосновавал извод за саниране на неравноправните клаузи по договора за кредит, с последващо сключените анекси. Решаващият извод на въззивния съд, предпоставил уважаването на иска за възнаградителна лихва, е съобразяването на анексите с правните последици на предоговаряне неравноправните клаузи на договора и квалифицирането им като индивидуално договорени, с цел изключване даваната от чл.143 ЗПП защита, на основание чл.146 ЗЗП. Поради това и удовлетворяващ изискването за правен - включен в предмета на спора и отговор на който е обусловил решаващите мотиви на въззивния акт, досежно дължимостта на възнаградителна лихва в претендирания от ищеца размер – е шестият от формулираните въпроси.Обосноваността на въпроса с допълнителен селективен критерий в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК – нужда от произнасяне, с оглед осигуряване точното приложение на закона и за развитието на правото - се потвърждава от междувременно постановено - след подаване на касационната жалба от страната - решение по реда на чл.290 ГПК, в отговор на правен въпрос, допуснат в същата хипотеза – т.3, за това „как следва да се разбира понятието „индивидуално уговорена клауза „ по смисъла на чл.146 ЗЗП ? „ – така реш.№ 98 по т.д.№ 535/2016 год. на І т.о. на ВКС. Доколкото настоящият въпрос съдържа необходимост от преценка на конкретни аспекти на спорното договаряне, необсъждани в посоченото решение, същият следва да се допусне отново в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Следователно,касационното обжалване,в относимост към правилността на въззивното решение, досежно уважения установителен иск за дължима от ответницата възнаградителна лихва, следва да се допусне по шестия от формулираните въпроси, в хипотезата на чл.280 ал. 1 т.3 ГПК. Досежно уважените искове за дължима наказателна лихва и допълнителни разноски по договора за кредит - годишни такси, съгласно чл.17 б.”б” от Раздел ІV на договора за кредит и нотариални такси, съгласно чл.3 ал.2 от Общите условия на банката, с оглед цената на исковете и на основание чл.280 ал.2 ГПК, въззивното решение не подлежи на касационно обжалване, поради което и в тази й част касационната жалба следва да се остави без разглеждане. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение