Определение № 1140 от 03.11.2010 г. на ВКС по гр. д. № 709/2010 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Т. П. П., действаща като ЕТ с фирма „О. мебел – Т. П.” от гр. П. срещу частите от въззивно решение от 03.02.2010 г. по въззивно гр.д. № 807 /2009 г. на П.ския окръжен съд, г. о., с които е отменено първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен иск на Н. М. К. срещу ЕТ Т. П. с правно основание чл.49 ЗЗД за разликата над сумата 1,000 лева, за която искът е уважен, до сумата 2,000 лева, за която е отхвърлен заедно с останалата част от предявения размер 3,000, и вместо това е постановено друго, с което искът е уважен за още 1,000 лева за разликата до 2,000 лева, заедно със законната лихва от датата на увреждането; е потвърдено първоинстанционно решение в частта, с която ЕТ Т. П. е осъдена да заплати на Н. М. К. на основание чл.49 ЗЗД сумата 1,000 лева, заедно със законната лихва от датата на увреждането, жалбоподателят е осъдена за разноски. Жалбоподателят твърди, че решението е неправилно и иска допускане на касационно обжалване, като твърди, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправни въпроси: 1) не е разграничил двете хипотези на чл.49 ЗЗД и е осъдил ответника (жалбоподателя), въпреки, че връзката между възложената работа и увреждането не е пряка и този извод на съда е в противоречие с ППВС 9 /1966 г.; 2) за правилното тълкуване на заключението на вещото лице за определяне на размера на обезщетението, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основания по чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК. Ответникът оспорва основанията за допускане на касационно обжалване. Настоящият състав намира следното: Жалбата е допустима, тъй като е обжалвано въззивно решение и обжалваемият интерес по оценяемия иск във въззивното производство е над 1,000 лева. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че двама определени работници на жалбоподателя на длъжности снабдител и продавач, при извършването на товаро-разтоварни работи в магазина за мебели на жалбоподателя, които са им възложени по трудови правоотношения с длъжностни характеристики и инструкция за безопасна работа, като са действали виновно с форма на вината – небрежност, са причинили нараняване и увреждания на ищеца, която се е намирала в магазина като клиент, при и по повод изпълнението на възложената работа, които следва да бъдат обезщетени и е определил обезщетението съобразно уврежждането и критерия за справедливост, установен с разпоредбата на чл.52 ЗЗД в общ размер 2,000 лева. Т.е. въззивният съд е приел, че вредите са причинени от работници на ответника чрез действия, които съставляват изпълнение на работа, която им е възложена от ответника, извършени на работното им място, когато магазинът е бил отворен за клиенти (през работно време), поради което съдът е обобщил, че е осъществен фактическият състав на отговорността по чл.49 ЗЗД, като е въпроизвел разпоредбата. От изложеното следва, че съдът не е основал решението си на извода, че връзката между увреждането и възложената работа не е пряка, а на противоположния (че е пряка), т.е. няма противоречие, а съответствие с приетото в посоченото ППВС № 9 /1966 г., че отговорност по чл. 49 ЗЗД възниква при наличието на пряка връзка между изпълнението на работата и вредоносните действия. Вторият въпрос - за правилното тълкуване на заключението на вещото лице за определяне на размера на обезщетението, доколкото е материалноправен въпрос, а не оплакване за неправилност, не е от значение за точното прилагане на закона, нито е от значение за развитието на правото, тъй като не са изложени аргументи за създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, нито за необходимост от осъвременяване на тълкуването с оглед изменения в законодателството и обществените условия и тъй като разпоредбата на чл.202 ГПК, която съответства на разпоредбата на чл.157,ал.3 ГПК (отм.) (не представлява ново законодателно разрешение) не е непълна, неясна, нито противоречива. Поради изложеното настоящият състав приема, че изведените въпроси не представляват основания по чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК. С оглед изхода от това производство жалбоподателят няма право на разноски, а ответникът не е доказал, че е направил разноски, поради което разноски не следва да се присъждат. Воден от изложеното съдът