Решение № 319 от 14.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 477/2009 г.

Решение № 319 от 14.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 477/2009 г., II г. о., ГК, докладчик съдията Емануела Балевска Производството е по чл. 290 - 293 ГПК. С. М. И., М. Г., К. Г. и К. Г. обжалват и искат да се отмени Решение Nо 426 от 07.11.2008 г. по гр. възз. д. № 1401/2008 г. на Софийския градски съд по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ. Поддържа се, че обжалваното решение на въззивния съд е недопустимо, алтернативно- неправилно, постановено в нарушение на процесуалните правила за допустимост на иска и в нарушение на материалния закона, основание за отмяна по см. на чл. 281, т. т. 2 и т. 3 ГПК. По делото не е подаден отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК от ответника по касация. Състав на ВКС след преценка наличие на основания по чл. 280, ал. 1 ГПК и в рамката на правомощията на касационния съд по чл. 291 ГПК и чл. 293 ГПК, намира: С обжалваното решение, Софийският градски съд в правомощията на въззивна инстанция по чл. 196 и сл. ГПК по жалба на С. М. И., М. Г., К. Г. и К. Г., като наследници на М. С. е оставил в сила Решение от 27.12.2007 г. по гр. д. № 5700/2005 г. на Софийския районен съд по уважения иска по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, заявен от И. Х. Г., с който е прието за установено по спора за материално право, че наследодателката на ищеца - Й. Х. Г. е била собственик на основание договор за покупко-продажба от 1946 г. и добросъвестно давностно владение на земеделски имот- ливада от 1 дка, намираща се в терен по § 4 от ЗСПЗЗ в с. К., имот № 5445 по КК от 1997 г.. Допустимостта на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е мотивирана с довод, че въпросът за допустимостта на производството по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ след като не е налице висящо административно производство по възстановяване на собствеността по ЗСПЗЗ, а обратното - има приключило с отказ на ОСЗГ производство да се възстанови земеделски имот, е разрешен в противоречие с дадените задължителни разяснения с ТР 1/1997 г. За да разгледа иска по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, въззивният съд е приел, че същият е процесуално допустим от гл. т. наличие на правен интерес от установяване принадлежността на имота на една от страните с оглед на представените титул за собственост. Възражение за недопустимост на производството от гл. т. на липсата на предпоставки, такива каквито са установени с ТР 1/97 ОСГК на ВКС няма. Ето защо следва, че не е налице противоречие като нарушение на процесуални правила - ТР 1/1997 г., напротив именно исковото производство е разгледано по същество при спазването на дадените разяснения с оглед на данните за наличието на подадено заявление за възстановяване в срок по две преписки, постановено позитивно решение по едно от заявленията, поради което е постановен отказа по другото, до разрешаване на спора за материално право. Допустимостта на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е мотивирана с довод, че материално-правният въпрос за добросъвестност на владение/ като елемент от фактическия състав на придобиване право на собственост по давност/ по см. на чл. 318 ЗИСС /Закон за имуществата, собствеността и сервитутите/ отменен с влизане в сила на ЗС /Изв. Бр. 29/51 г./, протекло по време на посочената законодателна промяна, обуславя необходимостта от ново произнасяне с оглед точното и еднакво прилагане на закона и развитие на правото, при посочената съдебна практика по Решение № 699/58 г. на ВС - III отд. Решение No 1198/63 ВС- I отд. и Решение № 1220/1999 г. ВКС обосновава необходимост от ново произнасяне, с цел точното прилагане на института на придобивната давност при два различно уредени законодателно фактически състава от отменения ЗИСС и ЗС, т. е. на хипотези на отменен и нов закон, касаещ добросъвестното владение, което би било от значение и за развитие на правото. Искът по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ е заявен от И. Х. Г., който е твърдял и поддържал, че процесният недвижим имот- ЛИВАДА от 1 дка, попадаща в терен по § 4 от ЗСПЗЗ на с. К., м. "В"/ "Долен валог/, имот № 5545 по КП на с. К. от 1997 г., към момента на колективизацията на земеделските земи е принадлежал на неговата наследодателка Й, придобит на основание договор за продажба от М. Г. С. около 1945 г. и давностно владение, тъй като същата е обработвала имота като нива, декларирала го е и тя го е внесла в ТКЗС през 1958 г., когато е образувано кооперативното стопанство в с. К.. Спорът, кому е принадлежало правото на собственост на процесния земеделски имот към 1958 г. - на наследодателката на Й. Х. Г. или на наследодателя М е разрешен в полза на Й. Г., като е прието, че същата по силата на договор от 1946 г. е получила владението на имота от собственика М. С. -нива от 1-1.3 дка, владяла го, като го е обработвала със семейството, необезпокоявано, считайки го за свой / вписан в данъчната и декларацията от 1949 г. / и това владение, за периода 1947-1958 г., я е легитимирало като собственик към момента към момента на внасяне на имота в ТКЗС, тъй като за посочения период от време са в сила действащите презумпции на чл. 318 ЗИСС /Закон за имуществата, за собствеността и сервитутите - отм./, а след това на чл. 70, ал. 2 ЗС и презумпцията не е оборена. Решението на въззивния съд е неправилно. Въззивният съд се е позовал неправилно, както на разпоредбата на чл. 318 ЗИСС , така и на чл. 70, ал. 2 ЗС, тълкувани в контекста на § 4 от ПП на ЗС. За да приеме, че процесният имот е придобит от Й. Г., на основание придобивна давност, изтекла към 1958 г., решаващият съд е приел, че осъщественото от нея владение е добросъвестно/ по силата на действащите законови презумпции/ и именно добросъвестността на владелеца предопределя приложимостта на т. н. кратка придобивна давност съответно уредена от чл. 29 от ЗД /Закона за давността - отм./ и чл. 79, ал. 2 ЗС. Изводът на съда не почива на закона. С чл. 29 от ЗД е установено, че за придобиването чрез давност на правото на собственост върху недвижим имот и на другите вещни права е необходимо да се владеят вещите добросъвестно и на юридическо основание в продължение на 10 години. Чл. 30 от ЗД установява, че добросъвестността на владелеца се състои в увереността, че лицето от което е получил вещта, е неин собственик и е могъл да прехвърли собствеността, а в чл. 32 от ЗД е дефинирано изискването за "юридическо основание", като такова основание, което по силата на закона може да послужи за прехвърляне на правото на собственост или на друго вещно право. Това юридическо основание следва да се докаже, то не може да се предполага /чл. 33 ЗД - отм./ С разпоредбата на чл. 79, ал. 2 ЗС се установява, че ако владението е добросъвестно - по см. на чл. 70, ал. 1 ЗС - то правото на собственост се придобива със непрекъснато владение от 5 години. Тълкуването на двата посочени текста сочи, че добросъвестността на владелец е необходимия елемент за да се приложи по-кратния давност срок за придобиване на вещното право на основание изтекла придобивна давност, но само и доколкото владението е получено на юридическо 0основание по см. на чл. 32 от ЗД , респ. "на основание, годно да го направи собственик" в см. на юридическо придобивно основание. Данните по делото сочат, че Й. Г. е "закупила нива от 1-13 дка" от М. С., без да е представен договор в нотариална или дори писмена форма. За да може да прехвърли право на собственост, договорът за покупко-продажба следва да е сключен в нотариална форма- чл. 219 ЗЗД - отм., действал към 1947 г.. след като липсва писмен договор, сключен в нотариална форма, то не може да се предполага, че е налице юридическо основание като елемент за придобиване правото на собственост по правилата на кратката давност. Постановеното в обратния смисъл решение на въззивния съд е незаконосъобразно и следва да бъде отменено. При събраните данни, дори и да се приеме, че от 1947 г. наследодателката Й семейството и са получили владението на процесния недвижим имот, владели са го със семейството си необезпокоявано до 1958 г., то не може да се приеме, че към момента на включването на имота в блок на ТКЗС, тя е била собственик. Владението на Й. Г. не е добросъвестно по см. на чл. 317 ЗИСС , тъй като не е получено на юридическо основание по см. на закона. Имотът би могъл да се придобие по давност, но на основание фактически състав по чл. 34 ЗД т. е. при упражнено владение в продължение на 20 години, които не са били изтекли към 1958 г. Влизането в сила на ЗС в сила от 17.12.1951 г., е отменен Закона за давността. В ПП на ЗС от 1951 г., по отношение на започналите да текат давностни срокове се приема, че се прилагат разпоредбите на новия закон/ чл. 79, ал. 1 и ал. 2 ЗС/, освен ако за завършване на давността по стария закон е необходим по-дълъг срок от този по новия закон. При положение, че от 1947 г. до 1951 г. от давността по чл. 34 ЗД е изтекъл срок от 4 години и ако не би имало нов закон /ЗС/, то срокът от 20 години би изтекъл през 1967 г., а според новия закон, считано от влизането му в сила 10 годишния срок изтича през м. декември 1961 г., то следва, че приложим е давностният срок по отменения закон - т. е. по ЗД . Поради липсата на изтекъл 20 годишен срок към 1958 г., не може да се приеме, че внесената нива в ТКЗС през 1958 г., "закупена" без наличен договор от М. С., е принадлежала на Й. Г. След като не е доказан факта, че процесният имот да е принадлежал на Й. Х. Г., като закупен от наследодателя на ответниците -, а според доказателствата неговото право на собственост е установено по линията на наследяването/ а и твърденията са, че по отношение на него и неговото семейство като собственици е текъл давностния срок/, то заявеният иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ следва да бъде отхвърлен. С оглед изхода на спора и на основание чл. 81 ГПК във р. с чл. 78, ал. 2 ГПК в тежест на ищеца по делото са направените от ответниците и своевременно претендирани съдебни разноски в размер на 530 лв./петстотин и тридесет лева/. По изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 1 ГПК, състав на ВКС- второ отделение на гражданската колегия