Определение № 5060 от 06.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1884/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ДП „Национална компания „Железопътна инфраструктура“ - гр.София, представлявана от гл.юрисконсулт Р. Н., срещу постановеното в производство по чл. 50 ЗЗД решение № 1290 от 25.10.2022 г. по в. гр. д. № 3117/2021 г. на Окръжен съд-Варна.

С него, в резултат на потвърждаване на първоинстанционното решение № 262655 от 20.10.2021 г. по гр. д. № 8454/2020 г. на Районен съд-Варна, е отхвърлен предявеният от касатора иск за осъждане на „БДЖ - Товарни превози“ ЕООД да му заплати сумата от 18 332.06 лева без ДДС, представляваща обезщетение за претъпени имуществени вреди, настъпили в резултат на дерайлиране на вагон № 31529326407-5 от влак № 30656 - собственост на ответника, настъпило на 11.08.2015 г. в района на гара Юнак, обл. Варна, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на увреждането до окончателно плащане.

В касационната жалба се релевират доводи за наличие на касационните отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК – неправилност на въззивното решение поради допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Иска се отмяна на въззивното решение и уважаване на иска, претендират се разноски.

В изложение към жалбата касаторът се позовава на предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Счита, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на Върховния съд на РБ и Върховния касационен съд (конкретно по сочени ППВС, ТР на ВКС и решения по чл.290 ГПК на ВКС) по следните процесуално- и материалноправни въпроси:

1. „Допустимо ли е въззивният съд, по свой почин, да назначи съдебно-техническа експертиза във въззивното производство, ако във въззивната жалба не е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение?“;

2. „Длъжен ли е съдът да обсъди всички събрани по делото доказателства както поотделно, така и в тяхната съвкупност и взаимовръзка, или само някои от тях. При наличието на противоречиви доказателства съдът трябва ли да посочи кои от тях приема за достоверни и защо, и кои не?“;

3. „Следва ли собственикът на вещта да бъде освободен от отговорност за причинените от тази вещ вреди, когато от доказателствата по делото се установява, че тези вреди не са в резултат на непреодолима сила или на изключителна вина на пострадалия?“

4. „Когато от доказателствата по делото се установява, че е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна както на пострадалия, така и на собственика на вещта, следва ли съдът да отхвърли изцяло предявения иск или да го уважи частично, намалявайки размера на обезщетението съобразно съпричиняването?“.

От ответника „БДЖ - Товарни превози“ ЕООД, чрез гл. юрисконсулт Ян. Л., е постъпил писмен отговор със становище за необоснованост на поддържаните основания за допускане на касационно обжалване, както и за отсъствие на сочените от касатора пороци на обжалваното решение. Претендира се юрисконсултско възнаграждение.

Върховният касационен съд, състав на II г. о., след извършена проверка, намира касационната жалба за процесуално допустима. Същата е подадена в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана страна и срещу подлежащо на касационен контрол въззивно решение.

По поддържаните от касатора предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, се съобразява следното:

Страните не спорят относно настъпването на инцидента, собствеността на вагона, обстоятелството, че същият е бил натоварен с цимент, както и че вследствие на произшествието са произлезли имуществени вреди върху транспортната инфраструктура. Основният правен спор е съсредоточен върху причините, довели до произшествието. Тезата на ищеца е, че същото е породено поради неизправното техническо състояние на самия вагон, и затова и обезщетението за причинените вредите следва да бъде понесено от собственика му, на основание чл. 50 ЗЗД. Ответникът на свой ред възразява, че пряка и непосредствена причина за възникване на инцидента е неизправността на самата железопътна инфраструктура.

За да отхвърли иска, въззивният съд се е мотивирал с констатацията, че дерайлирането не е настъпило вследствие счупената пружина от ресорното окачване на вагона-както твърди ищеца, а е в пряка причинно-следствена връзка с неизправността на самата железопътна инфраструктура. Въззивният съд е изложил мотиви защо не кредитира приетото в първоинстанционното производство заключение на СТЕ. Изводът на решаващия съд за причината за дерайлирането на влака е обоснован с приетото в хода на въззивното производство експертно заключение по служебно допусната от съда тройна съдебно-техническа експертиза, която, освен че установява спукване, а не счупване, на процесната вътрешна пружина, установява и неизправности на железния път. Вещите лица са заключили, че от страна на железния път се възбуждат принудени трептения на ресорната система, които са значителни при наличие на скрити пропадания на пътя, което води до увеличаване на сумарната амплитуда на трептение и е условие за дерайлиране. Пояснили са, че повишението на амплитудата на напрежението на пружината е следствие на външно силово въздействие, с касателство железния път поради наличието на скрити пропадания в него и силно напуканите дървени траверси, при които се забелязват надлъжни пукнатини, минаващи по цялата дължина на траверсата и преминаващи в зоната на отворите за тирфоните - свързващи релса с траверса. Установили са, че причината за дерайлирането е наличието на скрити пропадания, променените динамични показатели на ресорния комплект на букса № 5, както и влиянието на лъкатушенето на последния вагон. Посочили са, че в конкретния случай дерайлирането е настъпило на прав участък. В тази връзка съдът е съобразил и изслушаните свидетели, всеки от които е дал становище за това, че железният път не е бил в изправност към момента на настъпване на произшествието, както и споделеният от тях опит в практиката, застъпен категорично и от вещите лица по приетата пред въззивния съд СТЕ, че при изправност на железния път счупването на вътрешната пружина от ресорното окачване на вагона не води до неговото дерайлиране, и съответно при здрава вътрешна пружина и при неизправности по пътя, сходни на настоящите, има случай на дерайлиране. При така установените факти и заключенията на вещите лица, е формиран извод, че железният път в участъка на процесното произшествие е бил с неравности, че дерайлирането не би могло да настъпи при изправен железен път в равния участък на произшествието, и че дерайлирането не е настъпило следствие на счупване на вътрешната пружина от ресорното окачване на вагона, собственост на ответника. С оглед липсата на един от кумулативните елементи от фактическия състав на иска по чл. 50 ЗЗД, въззивният съд го е отхвърлил като неоснователен, без да обсъжда доказателствата относно останалите елементи от фактическия му състав.

Във връзка с първия от поставените въпроси касаторът се позовава на противоречие с постановките на ТР № 1 от 09.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК. Мотивира го с твърдението, че при липсата на въведено във въззивната жалба оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, назначаването на повторна експертиза по почин на съда представлява съществено процесуално нарушение. Данните по делото, обаче, сочат, че за да назначи изготвянето на нова експертиза, в определението си по чл. 267 ГПК, въззивният съд е съобразил изложените в отговора на въззивната жалба изрични оплаквания за осъществени процесуални нарушения от страна на първоинстанционния съд във връзка с недопускане на тройна съдебно-техническа експертиза, като е изходил и от вътрешното си убеждение за неизясненост на механизма на настъпване на увреждането. С оглед на това соченото от касатора противоречие с постановките на тълкувателното решение не е налице. Въззивният съд не е разширил предмета на доказване, приемайки за спорни факти и обстоятелства, извън очертаните с доклада на първата инстанция и становището на страните, нито е нарушил диспозитивното начало, приемайки за неизяснени неоспорени от страните факти и обстоятелства. Задължението за изслушване на повторно експертно заключение възниква не само при направени от въззивника оплаквания за необоснованост, но и когато такива са наведени от насрещната страна в отговора на въззивната жалба. Нещо повече, в практиката си по чл. 290 ГПК Върховният касационен съд последователно приема, че съдът, включително и въззивният, следи служебно дали заключението на вещото лице е пълно, ясно и обосновано. Когато приетата експертиза не дава точен отговор на поставените задачи или фактическите констатации на вещото лице са неясни или противоречиви, той има задължение, съгласно чл. 201 ГПК, да постави допълнителна задача на вещото лице или да допусне повторна експертиза – решение № 8 от 5.06.2019 г. на ВКС по гр. д. № 1295/2018 г., I г. о., решение № 542 от 07.02.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1083/2010 г., IV г. о. решение № 267 от 04.03.2014 г. на ВКС по гр. д. № 30/2013 г., I г. о. и др. Ето защо, по така поставения въпрос липсва основание за допускане на касационно обжалване.

Противоречие с практиката на ВКС /цитираните решения по гр. д. № 3848/ 2015 г., IV г. о. и т. д. № 2687/2014 г., II т. о./ не е налице и по поставения процесуалноправен въпрос относно задължението на въззивния съд да обсъди всички събрани доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, като изложи конкретни мотиви кои от тях кредитира и защо. Противно на оплакванията на касатора, въззивният съд е изложил мотиви защо не се кредитира назначената съдебно-техническа експертиза в първоинстанционното производство тъй като в частта относно основната причина за дерайлирането, тя има характер на предположение и не съответства на останалия събран доказателствен материал, съответно и защо не кредитира съдържанието на окончателен доклад № 65 от заседание на 5.10.2105 г. на РРК-Г.Оряховица за причината за произшествието(стр.16 и 17 от решението). Отделно е отчетено обстоятелството, че се касае до констатирано спукване от около 30-33 %, а не цялостно счупване на пружината, която освен това изпълнява функцията си паралелно с обграждаща я външна пружина, за която няма данни да е била с отслабена коравина, което съдът е приел, че се явява допълнителен аргумент, че дефектът спукване не е станал причина за дерайлирането. Също така е съобразено, че при изготвяне на тройната съдебно-техническа експертиза вещите лица са извършили лабораторни изследвания, от които се установява, че процесът на пукане е започнал назад във времето, като вагонът се е движел с този дефект без да дерайлира. При формиране на изводите си въззивният съд е съпоставил и показанията на изслушаните свидетели, които също са с експертни познания в областта на железопътния транспорт и са извършили оглед на местопроизшествието непосредствено след настъпване на инцидента. При това съдържание мотивите към обжалваното решение отразяват решаващата дейност на въззивната инстанция по предмета на спора, като не може да се сподели оплакването на касатора за необсъждане на събраните относими доказателства. Напротив, решението съдържа конкретните съображения по поддържаните от страните защитни тези и изложената във връзка с тях позиция на съда е ясно, кратко и логично обоснована. С това са удовлетворени изискванията за мотивираност на съдебния акт, а наведените в обратен смисъл оплаквания биха могли да имат значението единствено на доводи за неправилност, чието обсъждане по същество е недопустимо в хода на настоящото производство по предварителна селекция на касационните жалби. Следва да се посочи, че в практиката на ВКС еднозначно се приема, че въззивният съд изгражда преценката си като обсъжда относимите и допустими доказателства за установяване на правнорелевантни факти, че събраните в хода на други съдебни производства, респ. и в наказателни производства, експертизи и свидетелски показания, не са годно доказателство в граждански процес за вреди от деликт, поради което необсъждането на такива книжа, макар и приобщени към доказателствения материал, не е процесуално нарушение, годно самостоятелно да обуслови допускане на касационното обжалване.

На последно място, касационното обжалване не следва да се допусне и по поставените трети и четвърти материалноправни въпроси, тъй като същите не кореспондират със зададената фактическата и правна рамка на делото, а са хипотетично поставени в контекста на факти и обстоятелства, каквито не са възприети за доказани по настоящето дело, и които изразяват собственото субективно убеждение на касатора относно правилните оценка и анализ на събрания доказателствен материал. В случая по делото не е прието за установено наличието на съпричиняване, а че вредите са в резултат от неизправността на самия железен път, чиито основен управител по смисъла на чл. 9, ал. 3, вр. чл. 10, ал. 1, т. 3 ЗЖТ е именно ищецът - Националната компания „Железопътна инфраструктура“. Съгласно задължителните постановки на т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 год., ОСГТК, формулираните правни въпроси, за да удовлетворяват очертаните изисквания към общата предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1 ГПК, следва да са от значение за делото и да са обусловили изводите на съда, да почиват на приетите за установени от въззивния съд факти и обстоятелства. Правни въпроси, мотивирани с фактически констатации, каквито не са възприети във въззивното решение, са неотносими, тъй като не са обусловили правните изводи на съда – те представляват доводи за неправилност по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, а не обуславящ правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК. При липсата на общо основание за селекция по тези два въпроса е безпредметна преценката дали по тях е налице противоречие със сочената от касатора практика на ВС или на ВКС.

Предвид изложеното, настоящият съдебен състав намира, че не са налице сочените от касатора предпоставки за допускане на въззивното решение до касационен контрол, не се установява при извършената проверка служебно, наличие на порок, водещ до съмнение за порок по чл.280, ал.2 ГПК. При този изход на спора касаторът следва да заплати на насрещната страна разноски за защита от юрисконсулт на основание чл. 78, ал. 3, вр. ал. 8 ГПК, в размер на 150 лв.

Воден от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, Второ г. о.,