Определение № 938 от 26.01.2024 г. на ВАС по адм. д. № 430/2024 г.

Постъпила е частна жалба от Л. Симеонов от [населено място], обл.Плевенска срещу Разпореждане №2635 от 19.12.2023г. по адм. дело №773/2023г. по описа на Административен съд – Плевен, с което е оставено без уважение искането му за освобождаване от държавна такса в размер на 30 лева по сметка на ВАС на РБ за подадената от него касационната жалба срещу постановеното по същото дело съдебно решение №543/29.11.2023г. С частната жалба се навеждат доводи за незаконосъобразност на постановения съдебен акт от състав на Административен съд – Плевен, респ. се настоява за отмяната му и освобождаването на Симеонов от внос на таксата от 30 лева. Върховният административен съд, Шесто отделение, намира така депозираната частна касационна жалба за процесуално допустима, като подадена от надлежна страна срещу съдебен акт от категорията по чл. 229 ал.1, т. 2 от АПК и в срока по чл. 230 АПК, но разгледана по същество – за неоснователна. За да обоснове изводите си, с които е оставил без уважение искането на страната за освобождаване от държавна такса в размер на 30 лева по сметка на касационния съд за подадената от нея касационната жалба срещу постановеното по същото дело съдебно решение, административният съдия е приел, че касаторът е собственик на земеделски земи и получава доходи от рента и наем, поради което не може да се приеме, че заплащане на сумата от 30 лева за дължима ДТ за касационно обжалване ще го затрудни съществено. Този краен извод на административния съдия следва да се сподели, но следва да се посочи и следното. Подаването на касационна жалба до съда е процесуално действие на страната, поради което следва да отговаря на изискванията на закона, посочени с новелите на чл. 212 и чл. 213 АПК. Проверката за редовност на жалбата е проверка за спазване на изискуемите от закона форма, съдържание и приложения на материализирания носител на волята на правния субект да сезира с определено искане съда. Липсата на тези изисквания прави жалбата негодна да сезира валидно и редовно съда, тъй като в зависимост от значението за дейността на съда, липсващ реквизит или приложение на жалбата, или тяхната непълнота или неточност, водят до невъзможност съдът да изпълни задължението си за правилно конституиране на страните, определяне на предмета на делото или установяване в какво се състои искането на жалбоподателя, от което следва невъзможност да изпълни задължението си по предоставяне на исканата съдебна защита. Съгласно чл. 213а, ал. 1 АПК, съдия-докладчикът от първоинстанционния съд извършва проверка за редовността на процесуалното действие и ако установи, че жалбата не отговаря на изискванията, с разпореждане я оставя без движение и указва на оспорващия да отстрани нередовностите в 7-дневен срок от получаване на съобщението. Заплащането на дължимата съответна държавна такса, вкл. и представянето на документ за това към жалбата, е едно от условията за редовност на извършеното процесуално действие. Другата дължима от съда проверка е тази за допустимостта на оспорването. Проверката за допустимост е проверка за съществуването и възможността за надлежно упражняване на правото на оспорване. Неговото съществуване и упражняване е възможно само при наличието на визирани в правната норма процесуални предпоставки. Съгласно чл.213а, ал. 2 АПК касационната жалба се оставя без разглеждане от първоинстанционния съд на основанията по чл. 215 АПК. От изложеното следва, че процесуалният закон изрично включва в кръга на правомощията на първоинстанционния съд да провери процесуалните предпоставки за допустимост на оспорването, като при установяването на пречка за това, да остави жалбата без разглеждане. В случая административният съдия е извършил първо преценка за редовност на подадената от Симеонов касационна жалба, в каквато връзка с разпореждане от 06.12.2023г. е оставил същата без движение, поради липса на доказателства за внос на сумата от 30 лева – дължима ДТ за касационно обжалване. Изпълнението на това условие за редовност на касационната жалба от страна на частния жалбоподател обаче няма да повлияе на извода за нейната допустимост. В дадения казус спорът се е развил по повод оспорена от страна на Симеонов заповед на Директор ДСП – Долна Митрополия от 08.08.2023г., с която му е била отказана месечна помощ за допълване на доходите по чл.9 ППЗСП. Този акт подлежи на оспорване пред административен съд, но съгласно чл.13 ал.6 от Закона за социално подпомагане в този случай решението на този съд е окончателно(обстоятелство, посочено и в самото атакувано решение). Преценката за допустимост е логически примус спрямо тази за редовност, тъй като внасянето на такса по недопустима жалба няма да я направи годна да сезира по-горната инстанция, респ. да доведе до нейното разглеждане. Вярно е, че в чл.213а АПК в ал.1 е уредена първо проверката за редовност на подадената касационна жалба, а в следващата ал.2 са посочени действията на съда при положение, че жалбата е недопустима, но това не може да бъде единствен аргумент, за да се приеме, че проверката следва задължително да се извършва в тази последователност. Важно е да се отбележи, че само допустимата жалба може да прояви своите последици след подаването и, вкл. суспенсивния и деволутивния си ефекти. В този ред на мисли следва да се отговори и на въпроса дължи ли се държавна такса по една недопустима за разглеждане жалба, подадена срещу съдебно решение, което не подлежи на касационна оспорване(чл.215 т.4 АПК). Т.е. дали таксата се следва само от факта на подаването и, като без значение са обстоятелствата не само за нейната редовност, а вкл. и тези за нейната допустимост. Ако се отговори положително на този въпрос, това означава, че дължимостта на таксата няма да престане, вкл. и в случаите когато жалбата не е разгледана, поради неотстранени нейни нередовности, респ. при оставянето и без разглеждане, поради нейната недопустимост. Или с акта, с който една такава жалба се връща като нередовна(поради невнасяне на дължимата ДТ), или се оставя без разглеждане(когато не се е занимал с проверка на изискванията за нейната редовност), съдът следва да осъжда тази страна за дължимата ДТ във всеки случай, независимо, че може и да не се е стигнало въобще до образуване на касационно производство. Т.е. таксата е дължима винаги, независимо дали жалбата е била недопустима или нередовна, респ. образувано е или не касационно производство по нея. Настоящият състав на съда намира, че в разглеждания казус отговора на въпроса дали Симеонов следва да бъде освободен от заплащане на посочената в чл.227а л.4 АПК държавна такса за касационно оспорване, всъщност е без значение за реализиране на правото му така депозираната от него жалба да се разгледа от касационна инстанция. Т.е. с вноса и няма да настъпят нито суспенсивния, нито деволутивния ефекти, или макар и формално да се изпълнят изискванията за нейната редовност, то тя няма да бъде разгледана от горната съдебна инстанция, поради изначалната и недопустимост. С оглед на това и евентуално направения разход или решаване на въпроса с освобождаването на страната от този разход, няма да имат никакви позитивни за Симеонов последици. Консеквентно това обосновава и извода на касационната инстанция, че правилно в крайна сметка искането на страната е било оставено без уважение. Или крайният правен извод на първоинстанционния съд следва да се сподели, което обосновава и оставяне в сила на атакуваното негово разпореждане от 19.12.2023г. По тези съображения и на основание чл.235 ал.1 от АПК, Върховният административен съд, Шесто отделение