Определение № 768 от 24.10.2014 г. на ВКС по д. № 5898/2014 г.

Производството е по чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Л. Г. срещу въззивното определение на Апелативен съд Варна по ч.гр.д. №410/14 г., с което е потвърдено първоинстанционното за прекратяване на производството по предявения от касатора срещу [фирма] инцидентен установителен иск, на осн. чл.299 от ГПК. Прието е, че с влязло в сила решение по иск с пр. осн. чл.108 от ЗС, касаторът в качеството на ЕТ е осъден да предаде на [фирма] владението на процесния недвижим имот. Дружеството е признато за собственик на имота въз основа на договор за продажба, скл. с нот. акт №111/05 г. Инцидентният установителен иск е предявен за признаване нищожността на този договор на вече заявени и разгледани в приключилото дело основания, които са обхванати от силата на пресъдено нещо на решението по ревандикационния иск – чл.298 ГПК. Частната касационна жалба е подадена в срока по чл.275 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно определение и е допустима. За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.1,т.1 и 3 от ГПК. Поставя като значими за спора процесуалните въпроси / групирани и обобщени, за да се избегнат повторения/: може ли да се приеме, че се формира сила на пресъдено нещо /СПН/ по преюдициалните правоотношения, свързани със съществуването на спорното материално право, които съдът е разгледал в мотивите на решението; ако се приеме, че се формира СПН по преюдициалните правоотношения, обсъдени в мотивите, може ли да се приеме, че тя обхваща самите мотиви; ако СПН по преюдициалните правоотношения разгледани в мотивите на решението не се формира, на какво основание е недопустим последващ установителен иск за тях и приложима ли е разпоредбата на чл.299 ГПК за преюдициалните правоотношения, необхванати от СПН на влязлото в сила решение. Намира, че поставените въпроси са решени от въззивния съд в противоречие с ТР №1/01 г., т.18, в която е посочено, че силата на пресъдено нещо не обхваща произнасянето на съда за преюдициалните правоотношения в мотивите на съдебното решение и е възможно тези правоотношения да са предмет на ново дело. Същото е посочено и в решение на ВКС по гр.д. №148/09 г. на четвърто г.о. Въпросите имат значение и за точното прилагане на закона – за уеднаквяване на съдебната практика. В случая със СПН е установено правото на собственост [фирма] върху спорния с касатора имот, основано на договор за продажба, скл. с нот. акт №111/05 г. СПН на решението обхваща правопораждащите факти / действителен договор/ и преклудира както предявените и отхвърлени, така и непредявените възражения на ответника по ревандикационния иск срещу тези факти, от които произтича спорното право. Затова релевирането на такива възражения в нов процес е недопустимо, както е приел и въззивният съд. В този смисъл е трайната практика на ВКС – р. по т.д. №1027/13 г. на второ т.о., р. по гр.д. №812/11 г. на второ г.о., опр. по т.д. №839/09 г. на второ т.о., по реда на чл.274, ал.3 от ГПК. В последното е обобщена съдебната практика за подобни случаи, а именно: „ по въпроса за допустимостта на иска за установяване нищожността на разпоредителна сделка с недвижим имот, когато спорът за собствеността върху имота е разрешен с влязло в сила решение, е налице трайна съдебна практика в смисъл, че след като въпросът за собствеността на един недвижим имот, придобит чрез конкретна сделка /в случая апорта/, е решен със сила на пресъдено нещо между две страни, то е недопустимо придобивната сделка да се атакува впоследствие чрез иск за нищожност въз основа на факти, предхождащи постановения съдебен акт. В рамките на приключилия процес ответникът следва да изчерпи всичките си възражения относно недействителността на сделката и фактическите основания, от които ищецът черпи правата си. В противен случай с влизане в сила на решението същите се считат преклудирани .” В случая договорът по нот. акт №111/05 г., като придобивна сделка е основание на спорното право за собственост и се обхваща от формираната СПН на влязлото в сила решение по осъдителния ревандикационен иск – чл.298, ал.1 ГПК. Затова оспорването на валидността на договора в последващ процес между страните е недопустимо, както е прието в обжалваното определение. Не са налице основания за допускане на обжалването и ВКС на РБ, трето гр. отделение