Определение № 11 от 13.01.2022 г. на ВКС по гр. д. № 5000/2021 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна жалба на „БАНКА ДСК“ АД, подадена чрез главен юрисконсулт П., срещу определение № 301 от 17.09.2021 г. по в.ч. гр. дело № 379/2021 г. на Бургаски апелативен съд, с което е потвърдено определение № 260964 от 22.07.2021г. по гр. д. № 1715/2020г. на Бургаски окръжен съд. С първоинстанционното определение е прекратено производството по делото поради липса на международна компетентност на българския съд да разгледа спора по правилата на Регламент /ЕС/1215/2012. Жалбоподателят поддържа, че съдът е постановил акта си, след като неправилно е тълкувал разширително защитната компетентност по чл.17 и следващи от посочения Регламент. Счита, че тази компетентност не касае договорите за кредит за текущо потребление, които според него не са „потребителски договор“ по смисъла на Регламент /ЕС/ 1215/2012. Поддържа, че приложима за спорното правоотношение е нормата на чл. 7, ал. 1, б. "Б" пр.2 от Регламент /ЕС/1215/2012, тъй като в случая се касаело за договор за заем, който съставлявал договор за услуга. Въз основа на тази разпоредба българският съд бил международно компетентен да разгледа и разреши спор, произтичащ от договор за кредит, сключен на територията на Република България. Евентуално обосновава компетентност на българския съд и с разпоредбата на чл. 7 пар. 1, т. 1, б. "А" Регламент /ЕС/ 1215/2012, тъй като делото било свързано с изпълнение на договорно задължение и подлежало на разглеждане от съда по местоизпълнението. Евентуално счита, че българският съд е компетентен и поради това, че ответникът е имал местоживеене в България към момента на подаване на исковата молба. Поради това счита, че обжалваното определение е незаконосъобразно и моли да бъде отменено. Като основание за допускането на същото до касационен контрол повдига правните въпроси, уточнени и обобщени от съда: „При спор по договор за кредит за текущо потребление, чиято цел на договора не се отнася само и единствено до покупката на стоки, сключен между кредитираща банка и физическо лице – потребител, следва ли да се прилага нормата на чл. 17, ал. 1, б. "Б" от Регламента при определяне на компетентността на сезирания съд?" и "Съгласно чл. 62 пар. 1, във вр. с чл. 17 и чл. 18 от Регламент 1215/2012 относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела какво следва да се разбира под "местоживеене" на физическо лице в Република България?". Жалбоподателят поддържа че разрешаването на тези въпроси е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, а по отношение на втория въпрос поддържа и основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. По подадената частна жалба Върховният касационен съд, състав на Трето г. о. намира следното: Частната жалба е депозирана в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и е допустимано не са налице предпоставките за допускане на обжалвания акт до касационен контрол. Производството по гр.д. № 1715/ 2020 г. по описа на Окръжен съд - Бургас е образувано по искова молба на „Банка ДСК“ АД против Л. К., гражданин на РИталия, за присъждане на суми, дължими по договор за кредит за текущо потребление от 30.09.2015 год., с краен падеж 10.09.2019 год. - главница, договорна лихва, обезщетение за забава и разходи. В исковата молба ищецът е твърдял, че кредитът е усвоен еднократно на 30.09.2015 год. и длъжникът е погасявал дължимите месечни вноски до 10.02.2016 год. включително, като останалите вноски до края на срока на договора не са заплатени - общо 43 вноски. Като адрес за призоваване на ответника в исковата молба е посочен такъв в България, [населено място], к-с „Лазур“ бл.101 ет.6 ап.7. От този адрес съобщението е върнато в цялост с отбелязване на връчителя, че ответникът не живее там и е бил наемател преди две години. С разпореждане от 21.08.2020 год. на ищеца е било указано да посочи адрес за призоваване. С молба от 14.09.2020 год. ищецът е заявил, че ответникът е съдружник в две дружества и е поискал да бъде призован по адреса на управление на второто - [населено място], [улица]. От там книжата отново са върнати в цялост, с отбелязване, че лицето се е изместило от адреса. След като се е снабдил с удостоверение от Сектор „Миграция“ при ОДМВР Б., ищецът е поискал с молба от 18.11.2020 год. ответникът да бъде призован на постоянния си адрес в Италия. След тази молба, от Бургаски окръжен съд са били предприети действия за връчване на съдебните книжа по реда на Регламент 1393/2007 год. на Европейския парламент и на Съвета относно връчване в държавите-членки на съдебни и извънсъдебни документи по граждански и търговски дела. Органът по връчване е събрал данни от адресната служба на [община] Ди По за адресната регистрация на ответника, тъй като не е бил открит на адреса, посочен от ищеца, след което книжата са били връчени на актуалния регистриран адрес на 22.02.2021 год. Удостоверено е връчване по т. 12.2.1.3 от формуляра - друг начин с препоръчано писмо, изпратено на 23.02.2021 год. и отказ на майката на получателя да получи документа. В едномесечния срок за отговор на исковата молба не е подаден такъв. Окръжен съд Бургас е прекратил производството по делото, като в мотивите си е посочил, че международната компетентност следва да се определи по чл.17 пар.1, б.“б“ от Регламент 1215/12 год. - по местоживеенето на ответника като страна по договор за заем, платим на вноски, сключен за цел извън неговата търговска дейност или професия. По жалба на ищеца срещу прекратителното определение е постановен обжалвания в настоящето производство акт. С него въззивният съд потвърдил прекратяването като посочил, че спорният въпрос се свежда до това как следва да се определи компетентния да разгледа иска съд при спазване на изискванията на Регламент №1215/12 год. - дали по реда на чл.7 пар.1, б.“а“ (по мястото на изпълнение на задължението), или по чл.18 пар.2, вр. чл.17 пар.1, б.“б“ (по местоживеене на потребителя); че общите правила за определяне на компетентност се съдържат в Раздел 1 от регламента, а именно по местоживеене на лицето, в държавата членка по местоживеене, независимо от гражданството - чл.4 пар. 1; че искове в държава- членка, различна от тази по местоживеенето, могат да се предявяват само в случаите, установени в раздели 2 до 7; че както специалната компетентност по чл.7 пар.1 б.“а“, така и компетентността по потребителски договори по чл.17 пар.1 б.“б“, представляват изключение от общото правило, като в първия случай релевантен е предметът на договора, а във втория - качеството на потребител на една от страните по него. Счел е за установено по делото, както и неоспорено с жалбата, че местоживеенето на ответника е в друга държава-членка и именно там съдебните книжа са били връчени в съответствие с националното право на РИталия, както и, че договорът е бил сключен с лице-потребител, за цел, която може да се приеме, че е извън неговата търговска дейност или професия. Изрично е посочил, че от данните по делото се установява, че договорът е бил сключен от ответника като физическо лице, въпреки, че към този момент е бил съдружник в две дружества, регистрирани в България, като в чл.12 от договора е удостоверено от страните предварително предоставяне на информация на кредитополучателя по чл.5 от З. и общите условия за предоставяне на кредит за текущо потребление на физически лица, с оглед вземане на информирано решение за сключването на кредитното съглашение. Счел е, че приложението на чл.5 от З. от самия кредитодател при сключване на договора означава несъмнено, че целта на кредитирането не е свързана със стопанска дейност по занятие.Обосновал е извод,че договорът за кредит за текущо потребление попада в хипотезата на чл. 17, ал. 1, б. "Б" Регламент /ЕС/1215/2012, доколкото не е свързан с търговската дейност или професията на ответника, което е установено по делото. С оглед тези мотиви на въззивния съд първият от поставените въпроси е обуславящ, но по него касационно обжалване не следва да бъде допуснато, тъй като няма претендираното значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Съгласно Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, такова значение биха имали въпроси, по които няма установена практика или установената се нуждае от осъвременяване или промяна, както и в случаите на непълни, неясни или противоречиви закони, за да се създаде практика по прилагането им или да се осъвремени или промени съществуващата. Цитираните предпоставки не са налице, тъй като по въпроса има установена практика /срв. определение № 171/11.05.2021 г. по ч. гр. д. № 678/2021 г., ІV г. о., ВКС; определение № 60287 от 30.09.2021 г. на ВКС по ч. гр. д. № 3086/2021 г., IV г. о., ГК,/ която се споделя от настоящия състав и не се нуждае от промяна. Според тази практика разпоредбата на чл. 17 пар. 1, б. "Б", пр. 1 от Регламент /ЕС/ № 1215/2012 е ясна и не се нуждае от тълкуване. Договор за заем, изплатим на вноски, сключен от физическо лице за цел, която може да се приеме, че е извън неговата търговска дейност или професия, е потребителски. Разпоредбата не изисква едновременното и кумулативно наличие на всяко едно от допълнителните условия по б. "А", б. "Б" и б. "В" за да се определи договора като потребителски, а е достатъчно наличието само на едно от тях. Буква "Б" на чл. 17 пар. 1 от Регламента съдържа две хипотези, а именно договорът е потребителски, когато се отнася до договор за заем, изплатим на вноски, или за всяка друга форма на кредит, предоставен за финансиране на продажбата на стоки. Двете хипотези, свързани със съюза "или", трябва да се разглеждат като самостоятелни и независещи една от друга, а изискването кредитът да е предоставен за финансиране на продажбата на стоки е относимо само към втората категория договори - тези, които са различни от договора за заем, изплатим на вноски, но с оглед на съдържанието и последиците си могат да бъдат разглеждани и като форма на кредитиране на лицето за покупката на стоки. Затова по първия поставен като основание за допускане на касационното обжалване правен въпрос не е налице допълнителното основание по т. 3 на ал. 1 на чл. 280 ГПК. Вторият от поставените въпроси е формулиран общо и абстрактно, без да бъде съотнесен към правните разрешения на въззивния съд и без да е ясно какво е отношението на отговора му към решаващите изводи на инстанцията по същество. Така поставен въпросът не е обуславящ и не съставлява общо основание за достъп до касация. При отсъствие на общо основание съдът не дължи произнасяне по наведените специални такива от касатора. Поради това и по втория въпрос касационно обжалване също не следва да бъде допуснато. Ето защо следва да се приеме, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване и разглеждане на частната жалба по същество. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето г. о.