Определение № 494 от 30.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 3046/2013 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е касационна жалба на М. П. Д. от [населено място] против решение № 38 от 12.02.2013 г. по в. т. д. № 653/2012 г. на Варненски апелативен съд, с което е потвърдено постановеното от Варненски окръжен съд решение № 1221 от 13.07.2012 г. по т. д. № 2581/2011 г. С първоинстанционния акт е уважен предявеният от В. Н. И. от [населено място] срещу касатора положителен установителен иск с правно основание чл. 422 ГПК за признаване съществуването на вземане в размер на сумата 88 229 лв., произтичащо от запис на заповед от 16.10.2009 г., с присъждане на законна лихва върху тази сума от датата на подаване на заявлението – 10.12.2010 г. до окончателното й изплащане, за която сума е издадена заповед за незабавно изпълнение № 11467 от 11.12.2010 г. по ч. гр. д. № 19659/2010 г. на Варненски районен съд. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е недопустимо и неправилно. Оплакването за недопустимост е аргументирано с твърдението за нередовност на исковата молба, произтичаща от непосочването в нея на сключения между страните договор за заем от 16.10.2009 г., във връзка с който е издаден процесният запис на заповед от същата дата. Според касатора, пороци, водещи до неправилност на обжалвания акт, са: неправилна интерпретация на доказателствата, непълното изследване, частичното им игнориране, необсъждане на основни възражения срещу дължимостта на исковата сума и обосноваване на решението с несъответстващи на логическите и правни правила съждения. Изразява несъгласие с извода за наличие на сключен договор за заем, като твърди, че решаващият състав не е отчел липсата на подпис върху първата страница от същия, както и липсата на доказателства за реално предаване на отразената в него сума. Освен това счита, че в резултат на допуснати процесуални нарушения при обсъждането на събраните по делото гласни доказателства съдът неправилно е преценил за недоказано възражението му за подписване на записа на заповед поради измама и заплаха. Като значими за изхода на делото и обосноваващи допускане на касационното обжалване на всички предвидени в чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК основания, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са посочени следните въпроси: „ 1. Когато в т. 12 от заявлението за издаване на заповед за изпълнение („Документ, от който произтича вземането”) е посочено „Запис на заповед” (респ. именно записът на заповед е основание на заповедното производство), то следва ли при представяне впоследствие на договор за заем същият да се приеме от съда за уважаване на иск по реда на чл. 422 ГПК, т. е. след като именно срещу този запис на заповед е депозирано валидно възражение за недължимост на сумата; 2. Евентуално, следва ли да се счита това за липса на идентичност между предметите на заповедното и исковото производство; 3. Не следва ли по необходимост в този случай договорът за заем да бъде посочен като основание още в заповедното производство? Непосочването на договора за заем в т. 12 от заявлението за издаване на заповед за изпълнение (Документ, от който произтича вземането) не прегражда ли по-нататъшният път на възможността същият договор да бъде представен като основание за съществуване на задължението; 4. Следва ли да се счита за договор за заем такъв договор, при който като разписка служи удостоверителното изявление, че „заемополучателят има право да получи заетата сума, която вече действително я е получил”; 5. Длъжен ли е съдът да изследва освен елементите от редовността на записа на заповед, да обсъди възраженията, да изложи мотиви относно същите; 6. В тази насока ВКС продължава ли да отстоява това свое становище; 7. Съществува ли разграничителен критерий при прилагане правната норма на чл. 176 ГПК, дали да допусне или не призоваване на страната, за да даде обяснения по съществени въпроси по предмета на спора; 8. Съществуват ли материалноправни и/или процесуалноправни предпоставки и критерии за допускане изслушване и даване обяснения на страна по спора, когато за това е направено валидно искане; 9. Счита ли се за редовен от външна страна запис на заповед, в чието съдържание е посочено като изрично условие, че сумата ще бъде платена при представяне на същия, а такова представяне не само, че не е извършено, но и не се и доказва и дори не се твърди в процеса от страна на ищеца; 10. Допустимо ли е издаване на заповед за изпълнение, вземането по която произтича от запис на заповед, в чието съдържание като основание за плащане и задължително условие е включено представянето на самия запис на заповед, а по заповедното производство не се представят доказателства за самото представяне; 11. Съществува ли разлика или тъждественост между предявяването за плащане на записа на заповед, разгледано като „предпоставка само за поставянето на длъжника в забава” (Тълкувателно решение № 1 от 28.12.2005 г. по т. д. № 1/2004 г. на ОСТК на ВКС) и представянето на записа на заповед, поставено като изрично условие в съдържанието на същия като безусловно изискване за плащане? Терминът „представяне” е ли идентичен с термина „предявяване”; 12. След като записът на заповед е издаден без протест и без предявяване, но като задължително условие за валидно плащане по същия е въведено представяне на записа, следва ли съдът да се съобрази с това и да откаже издаване на изпълнителен лист; 13. Следва ли, когато в един запис на заповед издателят му е поставил изрично изискване като условие за валидност на същия и за плащане и това изискване или условие не противоречи на закона, да е изпълнено това условие и едва тогава да считаме, че записът на заповед от външна страна е редовен”.. В подкрепа на твърдението, че посочените въпроси са решени в противоречие с практиката на ВКС и са решавани противоречиво от съдилищата, касаторът се позовава на: Тълкувателно решение № 1 от 28.12.2005 г. на ОСТК на ВКС, решение № 171 от 24.04.2012 г. по гр. д. № 801/2011 г. на ІV г. о., решение № 125 от 14.10.2011 г. по т. д. № 577/2010 г. на І т. о.; решение № 127 от 05.04.2011 г. по гр. д. № 1321/2010 г. на ІV г. о., решение № 615 от 20.08.2007 г. по т. д. № 283/2007 г. на ТК, решение № 31 от 05.04.2012 г. по т. д. № 55/2011 г. на ІІ т. о., решение № 90 от 10.09.2012 г. по т. д. № 431/2011 г. на ІІ т. о., решение № 244 от 04.04.2008 г. по т. д. № 783/2007 г. на І т. о., решение № 221 от 26.05.2008 г. по т. д. № 893/2007 г. на ІІ т. о., решение № 143 от 26.06.2007 г. по гр. д. № 159/2007 г. на Великотърновски апелативен съд и решение № 1202 от 15.10.2008 г. по гр. д. № 5017/2007 г. на ВКС, V г. о. Ответницата по касация – В. Н. И. от [населено място] – не заявява становище по допускане на касационното обжалване. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. За да потвърди първоинстанционното решение, с което е уважен предявеният положителен установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК за дължимост на сумата 88 229 лв. по заповед за незабавно изпълнение № 11467 от 11.12.2010 г., издадена по ч. гр. д. № 19659/2010 г. на Варненски районен съд, по реда на чл. 417, т. 9 ГПК, въз основа на запис на заповед от 16.10.20009 г., въззивният съд е приел за безспорно доказано съществуването на вземане за посочената сума в полза на В. Н. И. от [населено място] срещу М. П. Д. от [населено място] - издател на записа на заповед по съображения, че: записът на заповед съдържа всички задължителни реквизити по чл. 535 ТЗ; доколкото в него не са поставени условия за плащане на сумата, за спазено следва да се счете и изискването на чл. 535, т. 2 ТЗ за безусловно плащане; падежът на записа е определен по реда на чл. 486, ал. 1, т. 4 ТЗ с посочването на конкретен ден – 10.09.2010 г. Като неоснователно решаващият състав е преценил възражението на ответника по иска, че процесният запис на заповед е подписан поради заплаха и при измама от страна на ищцата, като е преценил, че показанията на доведените от ответника свидетели Д. (негови родители) не следва да бъдат кредитирани не само поради евентуалната им заинтересованост, но и поради това, че имат опосреден характер, доколкото пресъздават преимуществено споделените от ответника впечатления и възприятия с акцент върху страховите му представи и стреса, касаещи действията по събиране на дълга, т. е. действия които не предхождат, а следват подписването на записа на заповед. За недоказано е прието и другото основно възражение на ответника – за безпаричност на записа на заповед. В тази връзка съдът, позовавайки се на задължителната съдебна практика (решение № 143 от 01.02.2013 г. по т. д. № 870/2011 г. на ВКС, І т. о.), е приел, че не подлежи на изследване съществуването на вътрешно правоотношение между издателя и поемателя по записа на заповед, но доколкото такова може и е въведено от самия ищец с представянето на договор за заем между страните от 16.10.2009 г., в случая е безспорно установено наличието на каузално правоотношение и връзката на същото с процесния запис на заповед, за която е без значение, че записът на заповед е издаден само за главницата, но не и за уговорената в договора възнаградителна лихва, доколкото менителничният ефект може да бъде издаден както за цялото задължение, така и за части от него. Според съдебния състав, предаването на сумата по договора за заем е доказано от самия него, предвид клаузите на чл. 2 и чл. 4, удостоверяващи този факт и придаващи на договора в тази му част характер на разписка. Поради несвоевременното му заявяване не е обсъждано направеното от ответника оспорване на договора като подправен документ и твърдението му за подмяна на първата страница. Като ирелевантни за спора са определени доводите на ответника, че ищцата не е разполагала с финансова възможност да му предостави заем, както и че е предприела принудително събиране на дълга чрез услугите на посредническа фирма и то преди настъпване на падежа му. Не е възприето и оплакването за нередовност на исковата молба, обосновано с липсата на посочване в нея на каузалното отношение, заради което е издаден записът на заповед. В тази връзка съдът е отчел, че каузалното отношение не е елемент от основанието на предявения иск и че изследването му е въпрос, свързан със защитната процесуална позиция на ответника, а не с редовността на исковата молба. Настоящият състав намира, че касационното обжалване следва да бъде допуснато само по единия от поставените от касатора въпроси (въпрос № 1), като в съответствие с правомощията си по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС конкретизира същия в следния смисъл: При извършване на преценка за основателността на иска по чл. 422 ГПК следва ли да бъде съобразено направеното от ищеца в първото съдебно заседание по делото твърдение за наличие на каузално отношение като причина за издаване на записа на заповед и съответно да бъде взето предвид представеното в подкрепа на това твърдение писмено доказателство (договор за заем). По отношение на този въпрос е осъществено както общото изискване да е обуславящ изхода на спора, така и допълнителният критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По отношение на всички останали въпроси не са налице предпоставките за допускане на касационния контрол. По-конкретно: Част от въпросите - от № 9 до № 13 (вкл.) не отговарят на изискването по чл. 280, ал. 1 ГПК да са обуславящи изхода на делото. Тези въпроси касаят редовността на записа на заповед от външна страна, с оглед твърдението на касатора, че в записа на заповед се съдържа условието „да е представен за плащане”, което не е изпълнено. В действителност, посоченото възражение срещу редовността на процесния запис на заповед изобщо не е било заявено пред предходните инстанции и поради това не е било и предмет на обсъждане в постановените от тях актове. Отделно от това, следва да се отбележи, че ирелевантността на същото за настоящия спор произтича и от начина, по който е определен падежът на процесния запис на заповед – на конкретен ден (10.09.2010 г.), поради което „представянето”, респ. „предявяването му” за плащане е без значение за съществуването и изискуемостта на отразеното в него вземане. Предвид липсата на общата предпоставка за допускане на касационния контрол, не подлежи на обсъждане наличието на всяко от поддържаните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Макар да са значими за изхода на делото, всички останали въпроси също не могат да обосноват допускане на касационното обжалване, тъй като по отношение на тях не са доказани поддържаните основания. Въпросите, които са свързани с редовността на заявлението по чл. 417, т. 9 ГПК и наличието на идентичност между предмета на заповедното и на исковото производство, не са подкрепени с конкретна съдебна практика. Доколкото са посочени само номерата на четири определения на ВКС, но без данни за делата, по които същите са постановени, настоящият състав е в невъзможност да установи тяхното съдържание. Що се отнася до представените решения по чл. 290 ГПК, те са неотносими към тези въпроси, тъй като в тях се обсъжда принципно задължението на съда при въведено от някоя от страните твърдение за каузално отношение да изследва наличието на такова като причина за издаване на записа на заповед. В случая въззивният акт не е в отклонение от посочената задължителна практика, тъй като в него е извършена преценка относно твърдяното от ищеца каузално отношение, породено от договор за заем, като са изложени подробни съображения по всички доводи и възражения, заявени от страните с оглед процесуалните им позиции по спора. Поради това, не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по въпроси № 5 и № 6. Още повече, че тези въпроси са поставени абстрактно, без да са отнесени към конкретното дело. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато и по въпрос № 4, относим към тълкуването на процесния договор за заем. Въпросът, дали договорът удостоверява факта на реално предаване на заемната сума, предпоставя проверка за правилността на изводите на съда от обсъждане на конкретното доказателство (самия договор), каквато е възможна единствено при допуснат касационен контрол, но не и в производството по допускането му. Отделно от това, представеното въззивно решение на Великотърновски апелативен съд, потвърдено от ВКС с решение, постановено по реда на отменения ГПК, не доказва твърдението за противоречие, предвид различните факти и обстоятелства при всеки от случаите. На последно място, въпроси № 7 и № 8, свързани с приложимостта на чл. 176 ГПК, също не могат да обосноват допускане на касационното обжалване. В действителност, както изрично е посочено и в изложението, тези въпроси представляват по своята същност оплаквания за допуснати процесуални нарушения от страна на инстанциите по същество при преценката следва ли да бъде задължена ищцата да даде обяснения по реда на чл. 176 ГПК, които оплаквания обаче са относими към основанията по чл. 281, т. 3 ГПК за касиране на въззивното решение, а не към основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускането му до касация. Независимо от това, следва да се отбележи, че в подкрепа на твърдението за противоречие с практиката на ВКС, касаторът не е посочил конкретни съдебни актове. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК