Определение № 615 от 26.10.2011 г. на ВКС по гр. д. № 584/2011 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Й. Х. К. срещу определение № 13039/14.09.2011 г. по частно гр. дело № 9266/2011 г. на Софийския градски съд, което е потвърдено определение № 23/09.06.2011 г. по гр. дело № 7300/2011 г. на Софийския районен съд. С последното е оставена без разглеждане, като процесуално недопустима, подадената от непълнолетната частна жалбоподателка, действаща по делото със съгласието на своята майка М. И. И., молба с правно основание чл. 130, ал. 3 от СК за постановяване на решение, с което да й бъде разрешено да извърши отказ от наследството на Х. И. К., починал на 12.12.2010 г.; като е прекратено производството по същото първоинстанционно дело. За да постанови обжалваното определение, въззивният съд на първо място е приел, че разпоредбата на чл. 130, ал. 3 от СК изчерпателно посочва за кои действия на разпореждане с имущество на детето е необходимо разрешение на районния съд, като отказът от наследство не е сред тях. Наред с това, чрез препращане към мотивите на първоинстанционния съд по реда на чл. 272, във вр. с чл. 278, ал. 4 от ГПК, въззивният съд е посочил и че разпоредбата на чл. 130, ал. 4 от СК предвижда, че отказът от права, изходящ от ненавършило пълнолетие дете, е нищожен, поради което отправеното от страна на молителката (частната жалбоподателка) искане към съда е недопустимо. Частната касационна жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащ на касационно обжалване акт на въззивния съд и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното определение. Допускането на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, от който зависи изходът на спора и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 от ГПК. В представеното от страна на жалбоподателката изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, като общо основание за допускане на касационно обжалване са формулирани следните два правни въпроса: 1) изчерпателно ли е изброяването на подлежащите на разрешаване правни действия в разпоредбата на чл. 130, ал. 3 от СК; и 2) наследството, като съвкупност от права и задължения, включва ли се в обхвата на понятието “отказ от права” по смисъла на чл. 130, ал. 4 от СК, чието извършване от ненавършило пълнолетие лице е нищожно. По отношение и на двата въпроса се сочи наличие на допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК – те да са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. В тази връзка се сочи единствено, че по тези въпроси не била налице утвърдена съдебна практика. Задължението на жалбоподателя по чл. 284, ал. 1, т. 3 от ГПК (в случая във връзка с чл. 274, ал. 3 от ГПК) за точно и мотивирано изложение на касационните основания, е относимо и към основанията за допускане на касационно обжалване (в този смисъл – мотивите към т. 1 от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). Поради това, простото посочване на липса на съдебна практика по формулираните от жалбоподателя въпроси и възпроизвеждането на текста на разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК сами по себе си не са достатъчни, за да се приеме, че жалбоподателят е обосновал наличие на визираното в тази разпоредба основание за допускане на касационно обжалване – посочените от него въпроси действително да са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. От задължителните указания по тълкуването и прилагането на процесуалния закон, дадени с т. 4 от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, следва и че липсата на формирана съдебна практика по даден правен въпрос – във връзка с тълкуването на дадена правна норма, поначало не обуславя значимост на въпроса за точното прилагане на закона, а - само за развитието на правото. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, обаче формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, а в случая частната жалбоподателка не сочи и не обосновава в изложението си какво е значението на посочените от нея въпроси за точното прилагане на закона. Само по тези съображения, в случая няма основание за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно определение в сочената от частната жалбоподателка хипотеза на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Отделно от горното, с определение № 302/11.06.2010 г. по частно гр. дело № 310/2010 г. на ІІІ-го гр. отд. на ВКС е даден изричен отговор на първия, посочен от страна на частната жалбоподателка правен въпрос, а именно, – че имуществените права, за разпореждане с които се изисква разрешение от районния съд, са изчерпателно изброени в разпоредбата на чл. 130, ал. 3 от СК. Това определение е постановено по реда на чл. 274, ал. 3 от ГПК, поради което представлява практика на ВКС, която е задължителна за първоинстанционните и за въззивните съдилища (в този смисъл – и т. 2 от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, както и тълкувателно решение № 2/2010 г. от 28.09.2011 г. по тълк. дело № 2/2010 г. на ОСГТК на ВКС). Даденото с това определение на ІІІ-го гр. отд. на ВКС разрешение на първия посочен от частната жалбоподателка правен въпрос, изцяло се споделя от настоящия съдебен състав. Освен това, (също предвид т. 4 от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС) жалбоподателката, сочейки хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, не поддържа така съществуващата съдебна практика да е неправилна, като създадена поради неточно тълкуване на разпоредбата на чл. 130, ал. 3 от СК, респ. не поддържа и необходимост за промяна или за осъвременяване на посочената задължителна съдебна практиката. Вторият правен въпрос посочен в изложението на частната жалбоподателка, макар да е разрешен от въззивния съд (чрез препращането към мотивите на първоинстанционния съд, по който начин ги е направил и свои мотиви), не е обусловил крайния му извод. Последният е обусловен изключително от разрешаването на първия правен въпрос – относно изчерпателното изброяване в разпоредбата на чл. 130, ал. 3 от СК на разпоредителните действия, за които е необходимо разрешение от районния съд. Нищожността по чл. 130, ал. 4 от СК на отказа от права, в това число на отказа от наследство (което несъмнено представлява съвкупност от субективни права, задължения и фактически отношения), когато той е извършен от ненавършило пълнолетие дете, както и установената с чл. 61, ал. 2 от ЗН възможност последните да приемат наследство само по опис, са посочени от въззивния съд (чрез препращането към мотивите на първоинстанцинния съд) само като допълнителни аргументи във връзка с разрешаването на първия правен въпрос, респ. и с оглед процесуалната недопустимост на молбата на частната жалбоподателка и на образуваното по нея производство пред първоинстанционния съд. В този смисъл, вторият правен въпрос, като такъв, чието разрешаване не е обусловило, като кумулативно необходима предпоставка за това, крайния правен извод въззивния съд, не представлява и общо основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК (в този смисъл – също т. 1 и мотивите към нея от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). От горното следва, че тъй като не са налице сочените от страна на жалбоподателката основания по чл. 280, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК за допускане на касационно обжалване на атакувания акт на въззивния съд, то такова не следва да се допуска. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение