Определение № 64 от 16.01.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5896/2014 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. И. Т. чрез адв Л. М. от ВТАК срещу решение №198 от 02.07.2014г по гр.дело № 374/2014г. на Великотърновски окръжен съд, с което след отмяна решение от 27.02.2014г по гр.д. №520/2013г на Свищовския районен съд ,срещу касаторката е бил уважен иск на основание 240 ЗЗД да върне сума ,за което е издала разписка, като получена по договор за заем. В приложеното към жалбата изложение се изтъква ,че материалноправен и процесуалноправен въпрос е произнесен в противоречие с практиката на ВКС и решаван противоречиво от съдилищата ,без самият въпрос да е формулиран изрично. Според изложението, конкретиката на касационните основания се изразява неправилно възприетото от въззивния съд ,че от представената по делото разписка е установено предадена от ищеца сума от 23 515 лева. Фактът ,че ищецът е отправил нотариална покана с искане за връщането й не означава ,че тя е дадена в заем ,както е прието от ВТОС. Неправилно е прието ,че стойността на договора от от 23 515 лева е установен съгласно чл.164 ал.1 т.3 ГПК от писмен документ. Според защитата ,сочената като главно писмено доказателство разписка свидетелства ,че лицето издател е получило сумата ,но при липса на изрично посочено основание за получаването й, ищецът трябва да докаже ,че сумата е дадена като заем - съгласието за този договор. Според изложението, в този смисъл са приложените решения на първоинстанционни съдилища (РС Бяла Слатина, РС Димитровград, РС Елхово ) и реш.по гр.д №784/2007 на Софийски ОС. Посочва се основание ,квалифицирано по чл. 280 ал.1 т.3 ГПК предвид бланкетното според защитата посочване от въззивния съд ,че ответницата по иска не е установила възражението си, че е получила сумата на друго основание и съответно е върната същата, след като то не се е осъществило. От разпита на доведените от ответницата двама свидетели това е било установено. Изтъкват се решения №52/2009г по т.д № 695/2008 ТК и реш.№390 от 2010 по гр.д №134/2010г., но без да се коментират във връзка с тези оплаквания. Последният довод е ,че по недопустим съгласно от чл. 164 ал.1 т.3 ГПК начин въззивният съд приема два от елементите на договор за заем за установени от писмения документ, а именно стойността на договора и предаването на сумата, предмет на договора, недопустимо приема ,че от свидетелските показания се установявала и уговорката между страните за връщане на сумата .Съгласно практиката на ВКС, ограничението по чл. 164 ал.1 т.3 ГПК не е приложимо ,ако се спори за смисъла на постигнатите договорености, а не когато спорно е съществуването на самото заемно правоотношение – наличието на договор за заем, както е в случая. Изтъква се решение №564 от 2010г по гр.д №856/2009г І. г.о на ВКС и основание по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК, доколкото същото е постановено по реда на чл. 290 ГПК Ответникът Е. Н. А. оспорва доводите за допускане на жалбата до разглеждане като изтъква ,че липсва формулиран въпрос ,липсват и аргументи в обосновка на посочените основания на чл. 280 ал.1 т.2 и т.3 ГПК Необоснована е и тезата за неправилно прилагане на чл. 164 ал.1 т.3 ГПК при установените по делото факти ,по аргумент от изтъкнатите в изложението съдебни решения включително. След преценка Върховен касационен съд ,ІІІ гр. отделение счита, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване. В изложението действително не е формулиран ясно въпрос, а извеждането му от касационни оплаквания е в разрез с ролята на Върховен касационен съд при факултативното обжалване ,предвид възприетото в. т.1 на Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. по тълк.д.№1/2009г. по описа на ОСГТК на ВКС. Касаторите са длъжни да посочат ясно и точно правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, който е обусловил решаващата воля на съда. Това не е сторено. По т.1 от изложението не само липсва правен въпрос, но и решаващите съображения на съда се интерпретират неправилно .Не е било спорно по делото, че ответницата като издател на разписката с дата 12.09.2008г е получила исковата сума от 23515 лева от ищеца, в деня на издаване на този свидетестващ документ и че при липса на друго съдържание в разписката, ищецът следва пълно и главно да докаже основанието, което претендира, а именно наличието на договор за заем, поетото от ответницата задължение за връщане на сумата. Съдът по делото приема това ответно задължение за установено, но не защото ищецът го твърди при отправената по- рано нотариална покана, а след като е допуснал гласни доказателства и е преценил показанията им, т. е при съвкупна преценка на доказателствата, включително във връзка с поддържаното от ответницата друго основание за получаване на сумата. При безспорно реално предаване на парична сума от едно лица на друго, въззивният съд не е „презюмирал” основанието, а е допуснал доказването му и решаващо е приел,че същото е успешно проведено от ищеца .Поради това решения №52/2009г по т.д № 695/2008 ТК и реш.№390 от 2010 по гр.д №134/2010г. на ВКС не съдържат отговор на правен въпрос, решаващо произнесен и от въззивния съд .(Защитата е приложила към изложението само първото решение, без да изложи ясни съображения ). Разликата между доказване на основание и доказване на елементи от договора за заем при стойност, относима към забрана за допускане на свидетелски показания, е трайно установена в съдебната практика (реш№37/69 ОСГК). Тази разлика е съобразена от въззивния съд. Решение №546 от 2010г по гр.д №856/2009 ІV г.о се изтъква неотносимо от защитата. В него е дадено разрешение за случай, при който ограничението по чл. 164 ал.1 т.3 ГПК не намира приложение и е непонятна тезата, че там се указва обратното за настоящия случай. Заемът е реален договор ,затова и разрешенията по допустимост на гласни доказателства с оглед чл. 164 ал.1 т.3 ГПК са различни, в зависимост от това дали ще се установява предаването на сумата ,или поемане на задължението за връщане. При положение ,че в разписката има само удостоверително изявление за предаване и получаване на сума, но не и изявление за поемане на задължение в писмена форма, на въпроса за допустимостта на гласни доказателства - ако ще се установява последното, е даден положителен отговор в решение №524 от 2011г по гр.д №167/2011г на ІV г.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК. В него, като отговор на правен въпрос се съдържа и разрешението ,оспорвано от касаторката по т.3 от нейното изложение, но приложимо спрямо установените в настоящия процес обстоятелства. Въззивният съд се е съобразил с установената практика,като е приложил съответното за случая правно разрешение Оплакванията срещу конкретните фактически изводи на съда са от касационно естество и не са довели до формулиране на правен въпрос. Соченото от защитата основание по чл. 280 ал.1 т.3 ГПК е само цитирано, без да е подкрепено с никакви доводи. Приложени са съдебни решения ,но не е изтъкнато в какво конкретно се изразява противоречивото разрешение по правен въпрос. Съдържащите се в приложените съдебни решения правни разрешения не са съпоставими .Защитата игнорира решаващо преценено от съда условие, ясно указано с формираната по реда на чл. 290 ГПК съдебна практика ,относно ограничението по чл. 164 ал.1 т.3 ГПК. Касационно обжалване не следва да се допуска. Воден от горното Върховният касационен съд, ІІІ г.о.