Определение № 10608 от 08.10.2024 г. на ВАС по адм. д. № 9308/2024 г.

Производството е по чл. 229 и сл. от АПК. Образувано е по частна жалба на „Агрополихим“ АД, гр. Девня, подадена чрез процесуалния представител юрк. Стоянова, срещу определение № 6551 от 25.06.2024 г., постановено по адм. дело № 1201/2024 г. по описа на Административен съд – Варна, с което е оставена без разглеждане жалбата на дружеството срещу Решение по т. 10 от Протокол № 188 от 15.11.2023 г. на Управителния съвет /УС/ на Държавно предприятие /ДП/ „Пристанищна инфраструктура“ и е прекратено производството по делото. В частната жалба се поддържат оплаквания за неправилност и необоснованост на определението, като постановено в нарушение на материалния закон. Твърди се, че оспореното решение има характеристиките на нормативен административен акт, поради което неправилно съдът е приел, че за жалбоподателя липсва пряк и непосредстен интерес, като предпоставка за обжалване на индивидуален административен акт, без да държи сметка, че с оглед същностната характеристика на акта е необходимо и достатъчно дружеството да е сред кръга определяеми лица, адресати на акта. Претендира се отмяна на обжалваното определение, както и присъждане на разноски по делото. Ответникът – УС на ДП „Пристанищна инфраструктура“, чрез пълномощника си юрк. Димитрова, в срока по чл. 232 от АПК в писмен отговор по частната жалба изразява съображения за нейната неоснователност. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Върховният административен съд, второ отделение, като взе предвид, че частната жалба е подадена в срока по чл. 230 от АПК и от надлежна страна, намира същата за процесуално допустима, а разгледана по същество - неоснователна. За да постанови оспореното определение Административен съд – Варна е приел, че оспорените от жалбоподателя подточки 10.1, 10.2.2 и 10.2.3 от Решението по т. 10 от Протокол № 188/15.11.2023 г. по аргумент на чл. 21, ал. 5 от АПК не подлежат на съдебен контрол. По отношение на подточки 10.2 и 10.2.1 съдът е обосновал извод, че същите имат белезите на административен акт, доколкото с тях се приема проект на тарифа и се определят пристанищните такси на морските пристанища – Варна и Бургас, и на речните пристанища – Русе, Лом и Видин. Доколкото обаче жалбоподателят, въпреки предоставената му възможност, не ангажира никакви доказателства, че е ползвател на пристанищни услуги на морско пристанище - Варна, независимо от твърденията му в тази насока, съдът е приел, че тази негова пасивност има за правна последица недоказаност наличие на правен интерес от оспорване на решението в частта му на подточки 10.2 и 10.2.1. Въз основа на това е обосновал извод за недопустимост на съдебното производство на основание чл. 159, т. 1 и т. 4 от АПК. Така постановеното определение е правилно. Законосъобразен е извода на първоинстанционния съд, че оспореното Решение по т. 10 от Протокол № 188/15.11.2023 г. на УС на ДП „Пристанищна инфраструктура“ в частта му по подточки 10.1, 10.2.2 и 10.2.3, с оглед на тяхното съдържание и при съобразяване на разпоредбата на чл. 21, ал. 5 от АПК, не подлежат на съдебен контрол. Правилно съдът приема също така, че по отношение на подточки 10.2 и 10.2.1 от процесното решение за жалбоподателя не се установява правен интерес от оспорването, доколкото същият не ангажира доказателства, че е ползвател на пристанищни услуги и дължи заплащане по Тарифата за пристанищни такси за ползване на пристанищната инфраструктура. Допустимостта на съдебното производство по оспорване законосъобразността на административен акт е обвързана с наличието на правен интерес за жалбоподателя, който в конкретния случай по отношение на процесното решение в частта му на подточки 10.2 и 10.2.1 произтича от обстоятелството дали жалбоподателят е ползвател на пристанищни услуги и на пристанищната инфраструктура. Независимо обаче от изрично дадените му от административния съд указания с определение № 5916/07.06.2024 г., противно на изложеното в частната жалба за липса на указания от странана съда за представяне на доказателства, да обоснове правен интерес от оспорване на тези подточки, като представи доказателства, че е ползвател на пристанищни услуги на морско пристанище на Република България, жалбоподателят не е ангажирал пред съда каквито и да било писмени доказателства. Твърденията в молба вх. № 8595/13.06.2024 г., както и в частната жалба, че основният предмет на търговска дейност на дружеството е производство и търговия с азотни и фосфорни торове, като за целите на международната търговия ползва морски транспорт, не могат да обосноват наличие на правен интерес от оспорване на решението по УС на ДП „Пристанищна инфраструктура“. В тази връзка следва да се има предвид, че се явява неоснователно възражението на частния жалбоподател, че наличието на правен интерес следва да се доказва в хода на самото съдебно производство, доколкото този интерес трябва да е налице към момента на подаване на жалбата, а не да подлежи на доказване в хода на съдебното производство при разглеждане на спора по същество. Правният интерес е абсолютна процесуална предпоставка за допустимостта на оспорването и за нея съдът следи служебно. В процесния случай липсата на доказателства, че жалбоподателят заплаща такси за пристанищни услуги и за ползване на пристанищната инфраструктура, елиминира правния интерес от обжалване и е пречка да се извърши съдебна проверка по същество на оспореното от частния жалбоподател решение на УС на ДП „Пристанищна инфраструктура“. Неоснователни се явяват и доводи на частния жалбоподател по отношение характера на оспореното от него решение на УС на ДП „Пристанищна инфраструктура“ и преценката с оглед на това за наличие на правен интерес. Съгласно чл. 106и, ал. 1 от ЗМПВВППРБ /нов – ДВ, бр. 104 от 2020 г./, решенията на управителния съвет на Държавно предприятие "Пристанищна инфраструктура" по Регламент /ЕС/ 2017/352 подлежат на оспорване от заинтересовани лица по реда за обжалване на индивидуални административни актове по АПК пред административния съд в района на териториалната структура на предприятието по чл. 115л, ал. 1, т. 1 или т. 2 ЗМПВВППРБ. Регламент /ЕС/ 2017/352 на Европейския парламент и на Съвета от 15 февруари 2017 година за създаване на рамка за предоставянето на пристанищни услуги и общи правила за финансовата прозрачност на пристанищата, в чл. 12 и чл. 13 регламентира определянето и събирането на таксите за пристанищни услуги и таксите за ползване на пристанищната инфраструктура, поради което разпоредбата на чл. 106и ЗМПВВППРБ е приложима спрямо оспореното решение, тъй като с него се определя размера на пристанищните такси. Доколкото цитираната специална законова норма обвързва оспорването от заинтересованите лица с реда, приложим за обжалване на индивидуалните административни актове, то и преценката за допустимост на оспорването на процесното решение се обуславя от разпоредбата на чл. 147, ал. 1 от АПК. В тази връзка следва да се има предвид, че дори и да се приеме, че в случая се оспорва подзаконов нормативен акт, то отново в съответствие с чл. 186, ал. 1 от АПК жалбоподателят следва да обоснове правен интерес, доколкото право да оспорват подзаконов нормативен акт имат гражданите, организациите и органите, чиито права, свободи или законни интереси са засегнати или могат да бъдат засегнати от него или за които той поражда задължения. С оглед на горното определението следва да се остави в сила като валидно, допустимо и правилно. При този изход на спора и предвид своевременно направеното искане от страна на процесуалния представител на ответника по частната жалба за присъждане на разноски за производството, частният жалбоподател следва да бъде осъден да заплати на ответника сумата в размер на 50 лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение, определено на основание чл. 143, ал. 3 от АПК, вр. с чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ и чл. 25а, ал. 3 от Наредбата за заплащането на правната помощ. По изложените съображения и на основание чл. 236 във вр. с чл. 221, ал. 2 от АПК Върховният административен съд, второ отделение,