Определение № 5095 от 15.05.2023 г. на ВАС по адм. д. № 3911/2023 г.

Производството пред петчленен състав на Върховния административен съд е с правно основание чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частната жалба на Р. Алан /Р. Расимов/, турски гражданин, роден на [дата]., чрез адв. Димитров, срещу Определение №1751/16.02.2023 г., постановено по адм. дело №11499/2022 г. на Върховния административен съд, III отделение, с което е оставено без разглеждане искането му за прогласяване нищожността на Указ №1017 от 28.06.1977 г. на Държавния съвет на Народна Република България за лишаване от българско гражданство и отнемане на имущество в полза на държавата в частта му, с която частният жалбоподател е лишен от българско гражданство и е прекратено производството по делото. Наведени са оплаквания за неправилност на определението, аргументирани с пропуск на тричленния състав да обсъди правната природа на оспорения акт, издаден в съответствие с действащия тогава Закон за българското гражданство от 1968 г. /отм./, според разпоредбата на чл. 20, ал. 1, б. „б“ от който лице, което е напуснало пределите на страната с надлежно разрешение, не се завърне без уважителни причини повече от 6 месеца от изтичане на срока на разрешението му, може да бъде лишено от българско гражданство. В Закона за българското гражданство, обн., ДВ, бр. 136 от 18.11.1998 г., в сила от 19.02.1999 г., § 2, т. 1 от Допълнителните разпоредби лицата от български произход възстановяват с предимство българското си гражданство – възможност, каквато не е предвидена за лицата от [етнически произход], които са били български граждани. Именно такъв е разглежданият случай. По силата на § 3 от ПЗР на Конституцията на Република България разпоредбите на заварените закони не се прилагат, ако противоречат на основния закон, което обуславя извод, че оспореният указ не е действащ нормативен акт, доколкото противоречи на принципа, че лице, което е български гражданин по рождение, не може да бъде лишено от гражданство. Частният жалбоподател се позовава на чл. 27 от Закона за българското гражданство, предвиждащ възможността да бъде възстановено българското гражданство на лице, ако се установи, че не е имало основание за лишаването му или ако това основание е загубило своето значение. Изясняването на изложените въпроси е значимо с оглед прогласения в чл. 6 от Конституцията на Република България принцип за равенство на всички граждани независимо от тяхната народност, етническа принадлежност, пол, произход, религия. По тези съображения се претендира отмяна на определението. Насрещната страна по частната жалба – Народното събрание, не ангажира становище по нея. Върховният административен съд, петчленен състав на Първа колегия, след като прецени доводите и възраженията на страните и съобрази приложимата уредба, достигна до следните правни изводи: Частната жалба е допустима, при наличие на процесуалните предпоставки за това. Разгледана по същество, е неоснователна. Производството по адм. дело №11499/2022 г. е образувано е по оспорване на Р. Алан /Р. Расимов/ с искане за прогласяване на нищожността на Указ № 1017 от 28.06.1977 г. на Държавния съвет на Република България в частта, с която Р. Илязов /Р. Алан/, роден на [дата]. в [населено място], област Кърджали, вписан под № 549, е лишен от българско гражданство. Частният жалбоподател обосновава правния си интерес от оспорването с качеството си на адресат на указа, по отношение на когото е издадено удостоверение, че не е български гражданин, тъй като е лишен от българско гражданство. Поддържа, че основанието, на което е лишен от българско гражданство, е изгубило своето значение по смисъла на чл. 27 от действащия понастоящем Закон за българското гражданство. С обжалването определение тричленният състав на ВАС е оставил без разглеждане искането за прогласяване нищожността на Указ №1017 от 28.06.1977 г. на Държавния съвет на Народна република България. Съобразил е разпоредбата на чл. 90, ал. 1 от Конституцията на Народна Република България от 1971 г., определяща Държавния съвет като висш постоянно действащ орган на държавната власт, който съединява вземането на решения с тяхното изпълнение, както и чл. 90 ал. 2, според която Държавният съвет е висш орган на Народното събрание и е приел, че Държавният съвет на НРБ не се явява орган на изпълнителната власт и по аргумент от чл. 2, ал. 2, т. 1, предл. първо от АПК неговите актове не подлежат на оспорване по реда на кодекса. С позоваване на дефиницията по чл. 75, ал. 1 АПК тричленният състав на ВАС заключава, че след като указът се отнася до индивидуално определен и ограничен кръг адресати, а съдържащите се в него разпореждания имат еднократно действие спрямо тях, не е включен в системата на подзаконовите нормативни актове, установена от ЗНА, той не представлява нормативен акт по критериите в глава Пета, раздел III АПК. Настоящият петчленен състав на Първа колегия на ВАС споделя правния извод на първоинстанционния състав, че оспореният с искане за прогласяване на нищожност Указ № 1017 от 28.06.1977 г. на Държавния съвет на Народна Република България няма характеристиките на нормативен административен акт, тъй като се отнася до индивидуално определен кръг адресати, а съдържащите се в него разпореждания имат еднократно правно действие спрямо тях. По тези съображения в частта, разпореждаща лишаване на Р. Илязов /Р. Алан/, роден на [дата]. в [населено място], област Кърджали, вписан под № 549, от българско гражданство същият представлява индивидуален административен акт по смисъла на чл. 2, ал. 1 от действащия към датата на приемането му Закон за административното производство /обн. ДВ. бр.53 от 7 юли 1970г., отм. ДВ. бр.90 от 13 ноември 1979г./: Индивидуални са административните актове, издавани от ръководителите на ведомства, от изпълнителните комитети на народните съвети и от другите органи на държавно управление, които засягат права и защитени от правото интереси или създават права или задължения за отделните граждани, предприятия, учреждения или организации. Правото на обжалване по чл. 147, ал. 1 АПК е субективно право, което възниква при осъществяването на определен в правната норма юридически факт. Юридическият факт, който поражда правото на оспорване, е посочен в чл. 120, ал. 2 от Конституцията и доуточнен в чл. 147, ал. 1 АПК и това е засягането на права, свободи или законни интереси. Няма спор в теорията и съдебната практика, че правният интерес, който следва да е личен, пряк и непосредствен, е абсолютна положителна процесуална предпоставка, за която съдът следи служебно и при липсата на която съдебното производство е недопустимо, като същият следва да бъде преценяван конкретно и съобразно данните по делото. Според Тълкувателно решение № 3 от 16.04.2013 г. на ВАС по т. д. № 1/2012 г. при оспорване на административни актове с искане за обявяване на нищожност правният интерес за оспорващия следва да се преценява към момента на подаване на жалбата. В разглеждания случай правният интерес на Р. Алан /Р. Расимов/ произтича от предвидената в чл. 27 от Закона за българското гражданство възможност неговото българско гражданство да бъде възстановено, ако се установи, че не е имало основание за лишаване или ако основанието е загубило своето значение, в производство по глава Пета от Закона за българското гражданство. Уредбата му е в две фази - административна, развиваща се чрез административно по характера си производство по правилата на АПК пред административен орган, и фаза, която протича пред друг орган на държавната власт - Президент на Републиката. Последната не е административна по своя характер. По правилата на Конституцията Президентът на Републиката, който не принадлежи към нито една от трите власти, не е част и от изпълнителната власт, той не е административен орган и актовете му не са административни актове по смисъла на АПК - по правилото на чл. 2, ал. 1, т. 1 АПК, разпоредбите на АПК не се прилагат за актове на Президента на Републиката. По тази причина указът на Президента по чл. 36 ЗБГ като завършващ процедурата по възстановяване на българско гражданство акт не представлява индивидуален административен акт и същият не може да бъде подложен на контрол за законосъобразност. По изложените съображения обжалваното определение като правилно постановено следва да бъде оставено в сила. Така мотивиран, петчленен състав на Първа колегия на Върховния административен съд