Определение № 1026 от 11.09.2009 г. на ВКС по гр. д. № 3889/2008 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на адв.С.Ц. - процесуален представител на Д. Л. М. и П. Л. К. срещу решение от 20.03.2008 год.на Софийски градски съд, постановено по гр.д.№ 2349/2007 год.в частта,с която е оставено в сила решението от 19.03.1997 год.по гр.д.№ 1732/1993 год. на Софийски районен съд ,с което е отхвърлен иска с правно основание чл.108 ЗС предявен от касаторите срещу Н. С. Б.,както и в частта,с която е обезсилено решението в частта,с която е отхвърлен иска на касаторите с правно основание чл.7 ЗВСОНИ срещу Н. С. Б. и производството по делото в тази част е прекратено.Подадена е и частна жалба срещу решението,в частта,с която е обезсилено първоинстанционното решение и производството е прекратено. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Като основание за допустимост на касационното обжалване се сочи чл.280 ал.1 т.1,т.2 и т.3 ГПК.Твърди се,че въззивният съд се произнесъл по процесуалноправен въпрос-за допустимостта да се извърши уточнение в имената на един от ответниците след преклузията на срока по чл.7 ЗВСОНИ и представлява ли това редовна искова молба или предявяване на нов иск срещу това лице ,който е от значение за развитието на правото и точното прилагане на закона и е решен в противоречие с практиката на ВКС и ВАС –Решение № 51/2.02.1995 год.по гр.д.№ 2197/93 г.на ІV г.о., Решение № 822/30.12.2003 год.по гр.д.372/2003 год. на І г.о. и пет решения на ВАС. Ответната страна-Н. С. К. и Т. С. К. и касатори със самостоятелно заявена касационна жалба,чрез пълномощника си адв.М.К. е депозирала писмен отговор по смисъла на чл.287 ГПК, в който оспорва допустимостта на касационното обжалване, както и основателността на касационната жалба. В касационната жалба релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК,като основание за допустимост на касационното обжалване се сочи чл.280 ал.1 т.1,т.2 и т.3 ГПК.Твърди се,че въззивният съд се произнесъл по материалноправен и процесуалноправен въпрос-за допустимостта да се извърши уточнение на заявените основания по чл.7 ЗВСОНИ след преклузията на срока по закона и съществуване на правото на основания,незаявени и неуточнени в срока;за активната легитимация и установяването на правото на собственост които са от значение за развитието на правото и точното прилагане на закона и са решени в противоречие с практиката на ВКС –Решение № 789/5.06.2000 год.по гр.д.№ 2216/99 г.и Решение № 689/06 год.по гр.д.2761/2004 год. на І V г.о. Върховният касационен съд,състав на първо гражданско отделение намира,че са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение ,тъй като повдигнатите процесуалноправни въпроси имат отношение към правото на защита и някои от тях се решават противоречиво от съдилищата – чл.280 ал.1 т.2 ГПК. За да постанови обжалваното решение,след връщането му за ново разглеждане от ВКС,въззивния съд е приел,че е сезиран с иск по чл.7 ЗВСОНИ и обусловения от него иск по чл.108 ЗС,основан на придобиване в нарушение на нормативни актове и чрез използване на служебно и партийно положение.С молба от 29.03.1993 год.ищците са конкретизирали имената на последната ответница,а с молба от 17.11.1993 год.са посочили,при какви нарушения е извършена оспорената сделка.Приел е,че извършеното уточнение в имената на ответницата Н. Б. е недопустимо и е прекратил по отношение на нея производството.Уважил е обективно съединените искове с правно основание чл.7 ЗВСОНИ и чл.108 ЗС,тъй като сключеният договор на 15.01.1965 год. е недействителен,поради порок на сделката,а именно нарушение при придобиването на имота от праводателите на ответниците. Релевираното основание в чл.280 ал.1 т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване е налице,когато материалноправния или процесуално правния въпрос,по който се е произнесъл въззивния съд е решен в противоречие с практиката на ВКС,която включва актовете на нормативно тълкуване-тълкувателните решения и постановления,които не решават конкретни спорове,а дават абстрактно задължително тълкуване на закона.Основанието по т.2 за допускане на касационно обжалване е налице,когато наред с обжалваното въззивно решение съществува и друго влязло в сила съдебно решение,постановено по друго дело,в което поставеният правен въпрос е разрешен по различен начин,т.е.в противоречие с практиката на ВКС/незадължителната/ или на съдилищата,поради което и позоваването на решения по административни дела не формира съдебна практика по гражданскоправен спор. По поставения от касаторите Н. С. К. и Т. С. К. въпрос за активната легитимация и установяването на правото на собственост не е налице непълнота или неяснота в правната уредба,съществува последователна и многобройна съдебна практика и не се налага изоставяне на едно тълкуване на закона,за да се възприеме друго,още повече,че по него ВКС се е произнесъл в отменителното си решение по делото.За пълното следва да бъде посочено,че в настоящия случай касаторът не е изложил никакви доводи в посочените насоки,поради което не следва да се допуска касационно обжалване. Процесуалноправният въпрос за възможността,след изтичане на преклузивния срок за предявяване на иска,ищецът да се позовава на нарушения на закона,които не са посочени в исковата молба,както и да уточнява страните се разрешава противоречиво от съдилищата,поради което следва да се допусне касационна проверка на атакуваното решение по чл.280 ал.1 т.2 ГПК. С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на І г.о.,