Определение № 350 от 18.07.2022 г. на ВКС по гр. д. № 408/2022 г.

Образувано е по касационна жалба, подадена от В. Д. Б., Т. Д. Б., М. Р. Б., Б. Р. П. и А. Б. С. против решение № 262813 от 29.04.2021 г. по гр.д.№ 6782/2020 г. на СГС, в частта, с която е потвърдено решение Решение 218598/17.09.2019г. по гр.д. 56871/2010г. на Софийски районен съд в останалата обжалвана част, т.е. в частта, с която е отхвърлен иска за признаване за установено, че договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане, обективиран в нотариален акт...., том ....., дело ......../1990г. на Нотариус при II Районен съд – София е нищожен поради липса на основание (чл. 26, ал. 2, предл. 4 ЗЗД, и е допуснал делба на недвижимите имоти между петимата жалбоподатели и Д. С. Д. на недвижими имоти с идентификатори ..........и ............, находящи се в София, кв. Г. при квоти от 6/18 за Д. Д.; 1/18 за Т. Б.; 1/18 за В. Б.; 2/18 за М. Б.; 6/18 за А. С.. и 2/18 за Б. П.. С решението е прието за неоснователно възражението на всеки от касаторите за придобивна давност. В касационната жалба се навеждат доводи за неправилна квалификация на заявеното възражение от всеки от касаторите за придобивна давност като отделно възражение, а не като общо възражение от тях и че Б. П. не е направил възражение за придобивна давност. Неправилно не било прието, че през времетраенето на процеса по гр.д.№ 5026/1994 г. не била текла придобивна давност. Следвало да се вземе предвид и теклата придобивна давност по време на настоящия процес. В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК е наведено основанието по чл. 280, ал.1, т.1, т.3 и ал.2 пр.3 ГПК по два въпроса по първите две основания, а имено: 1. Следва ли възражението за придобивнта давност да е общо направено от всички ответници по първоначалния иск против ищеца в един общ отговор на исковата молба? 2. Тече ли давност в полза на ищците, когато иск за разваляне на договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за гледане и издръжка е насочено срещу невладеещия собственик и следва ли теклата през време на процеса придобивна давност да се вземе предвид от съда при позоваване на давностно владение върху имота? Ответникът по касация Д. Д. оспорва касационната жалба и допускането до касационен контрол, тъй като не е представена съдебна практика, на която въззивното решение да противоречи, не е обоснована необходимостта, ВКС да се произнася по двата въпроса за точното прилагане на закона и развитие на правото, като по втория въпрос нормите за спиране и прекъсване на давността са ясни и правилно приложени, а решението – съобразено с доказателствата. Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на обжалване е, поради което съдът я преценява като допустима. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното: По делото е установено следното: С н.а. № .../16.02.1964 г. Б. П. В. /К./ е признат за собственик на правно дворно място от 2394 кв.м., съставляващо имот .......в кв. .........по време на брака си с В. Д. В., прекратен с неговата смърт на 27.02.1990 г. С н.а. № ...., т. ... от 12.02.1990 т. той е продал срещу задължение за издръжка и гледане на ищеца Д. Д. 1/3 ид.ч. от същото дворно място, което в последствие е разделено на два имота, за всеки от които са отредени отделни парцели - п. ........... и п. ..........., сега идентични с ПИ с идентификатори .............и ............. Б. П. В. е оставил след смъртта си преживяла съпруга В., син Р. и низходящи на починалият преди него син Д. – касаторите В. Д. Б., Т. Д. Б.. Синът Р. Б., починал на 05.10.2010 г., е оставил за свои наследници преживяла съпруга С. и касаторите М. Р. Б. и Б. Р. П.. Съпругата на общия наследодател В. Д. В. е починала на 29.10.2009 г. и е наследена само от дъщеря си Й. С. В., но е оставила саморъчно завещание от 15.03.1999 г., с което завещава на Б. Р. П. наследените от съпруга си недвижими имоти, които притежава към момента на смъртта си. Касаторката А. Б. С. черпи права от сделки по н.а. № ..../11.09.2009 г., с която В. В. й продава 1/3 ид.ч. / = 3/9 ид.ч./ от притежаваните от нея 4/9 ид.ч. от п. ..........., а останалата 1/9 ид.ч. се наследява по завещание от Б. Р. П.. Той е продал на дъщеря си А. С. 1/3 ид.ч. от .......... / н.а. № ...,т..../30.07.2009 г. на нотариус Цв. М.-А.. Ответниците по иска за делба са оспорили като нищожна на основание чл. 26, ал.2 пр.4 ЗЗД сделката, с която общият наследодател е прехвърлил на ищеца Д. през 1990 срещу задължение за издръжка и гледане 1/3 от големия имот, разделен два имота поради това, че е знаел за предстоящата скорошна смърт на прехвърлителя. Поради това, че не е доказано по делото знание за близка сигурна смърт на прехвърлителя, е отхвърлен този иск. В тази част няма развити доводи в касационната жалба и формулирани въпроси в изложението. В отговорите към исковата молба, касаторите В. Д. Б. и Т. Д. Б. – общо, и М. Р. Б., и А. Б. С. по отделно са заявили възражение за придобивна давност. А. С. е твърдяла в отговора, че праводателя й Б. Р. П. е владял имота преди да й прехвърли частта си и тя продължила владението му. След конституирането му, Б. Р. е подал отговор на исковата молба /на л. 199/, в който е заявил също възражение за придобивна давност, въпреки, че е твърдял, че не е собственик, защото се е разпоредил с всички което е получил по наследство и по завещание. По възраженията за придобивна давност, първата инстанция е дала указания в доклада на ответниците по иска, че в тяхна тежест е да докажат, че те са владяли имота за себе си и останалите ответници – съсобственици с намерение да своят 1/3 ид.ч. от същия, както и че са менифеснирали намерението си за своене пред ищеца Д.. По същество, РС е приел, че не е доказано ответниците да са демонстрирали явно спрямо ищеца намерението си за своене. Анализирани са показанията на св. К., Г. и К., че наследниците на Б. В. стопанисвали имота, като ходели да го косят и да берат плодовете от плодните дръвчета и почиствали, но тези действия не са достатъчни, за да се приеме, че са променили държането на чуждите идеални части във владение за себе си, т.е. да са демонстрирали спрямо Д. намерение за своене на частта му, за да бъде обезпечена възможността да предприеме действия, за да защити правата си, а вместо това се установява, че той е посещавал имота, също е берял плодове и е заплащал данъците си. Въззивната инстанция е приела, че касаторите М. Р. Б., и А. Б. С. са заявили самостоятелно възражение за придобивна давност, позовавайки се и на владение на праводателите си. Възражението на Б. Р. П. е преценено не като такова за придобивна давност, предвид противоречивите твърдения в молба му от 25.09.2013г. и в отговор от 10.04.2017г. В мотивите на въззивното решение е посочено, че в направилите възражения за давност не се твърди да има съвладение между всеки от тях и останалите направили възражение за давност ответници по иска за делба, което да е демонстрирано срещу ищеца по иска за делба Д.. Затова СГС е приел, че всеки от тях трябва да докаже по делото, че е притежавал фактическа власт върху имота и го е своил, като трябва това негово намерение да е обективирано спрямо всички други съсобственици включително и ищеца Д. защото всеки от посочените лица позовали се давност (с изключение на В. Д. Б. и Т. Д. Б., които са заявили общо) твърди да е придобил за себе си целия имот, а не конкретно частта на ищеца. Предвид свидетелските показания е прието, че не е доказано упражняване на владение от ответниците на частите на който и да е друг съсобственик, защото свидетелите са установили че ответниците са обработвали имота през различни периоди и общо, което не сочи на намерение за своене лично за себе си, а за обикновено ползване на имота при знание за правата и на други лица върху него. Сключваните сделки за замяна на реални части между част от ответниците и между тях и трети лица през 2009-та и 2010-та година могат да обективират намерение за своене, но от тяхното извършване до деня на исковата молба за делба, с която се прекъсва придобивната давност не са изтекли 10 години. Във връзка с тези мотиви е формулиран първия въпрос, по който се твърдят и трите основания за допускане до касация. Този въпрос обаче е конкретен и касае фактите по конкретен правен спор. Диспозитивното начало в гражданския процес дава възможност на страните сами да преценят как да заявят възражение за придобивнта давност - дали общо от всички ответници по първоначалния иск против ищеца, твърдейки съвладение или всеки от тях да се позове на самостоятелно владение за целия имот. Във всеки от двата случая е без значение дали ще направят това с общ отговор или по отделно. Определящо е съдържанието на направеното възражение за придобивна дваност – кой е владял, кой имот или каква част от него е владяна /частта на кой е владяна/ и в кой период, а не в колко материални носителя е изразено възражението. В случая от съдържанието на отговорите е видно, че в нито едно от възраженията за придобивна давност не се твърди съвладение на ответниците и общо придобиване частта на ищеца. Така поставеният процесуален въпрос е конкретен, фактически и зависи от изразената воля на твърдящият придобиване по давност и от фактите, които той навежда в процеса, а те са различни по всеки спор. По този въпрос не се сочи съдебна практика, на която да противоречи приетото от въззивната инстанция, поради което не е доказано основанието по чл. 280, ал.1 т.1 ГПК. Въпросът не е и от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, тъй като отговорът му е конкретен и зависи от начина, по който страната прави възражението за придобивна давност, и фактите, които твърди. Поради това по него не може да бъде обобщавана съдебната практика. Затова и на основание чл. 280, ал.1 т.3 ГПК не се допуска касационно обжалване. Въззивната инстанция е приела за неоснователно оплакването във въззивната жалба за демонстриране на намерение за своене чрез предявяване на иск за разваляне на алеаторния договор по предходно гр.д. 6337/1994г., решението по което е обезсилено от СГС и делото върнато за ново разглеждане от СРС и новообразуваното гр.д. 5026/2000г. е прекратено без постановяване на съдебен акт по същество. В обжалваното сега решение, СГС е приел, че това, че е имало предявени искове за нищожност срещу ищеца по настоящия иск за делба Д. не води до отблъскване на владението му. и не е демонстриране на намерение за своене щом спора е приключил без решение по същество, а с прекратяване на делото. Съобразено е и, че няма данни по същото дело да е имало позоваване на придобивна давност и да са предявени искове за собственост срещу него. Допълнително е посочено, че искът за нищожност на сделка с предмет право на собственост не е иск за собствеността върху предмета на атакуваната сделка. Като неоснователни са преценени и оплакванията във въззивната жалба, че давност тече и по време на настоящото дело, защото с исковата молба за делба давността се прекъсва и спира да тече. Във връзка с тези мотиви е формулиран втория въпрос. В първата си част въпросът „тече ли давност в полза на ищците, когато иск за разваляне на договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за гледане и издръжка е насочен срещу невладеещият собственик“ е некоректно поставен. Както вече се посочи, въззивната инстанция е приела че предявяване на такъв иск не би могло да се приеме като демонстрация на намерение за своене, че с предявяване на такъв иск и на иск за нищожност на сделката не се отблъсква владението на ответника, още повече, когато производството е прекратено. Съдът не е коментирал изобщо дали в хода на този процес е спряла да тече давността, защото не е прието, че такава е започвала да тече. Поради това, че тази част от въпроса не е свързана с мотиви на съда и не е повлияла на крайния изход от спора, по нея не се допуска касационно обжалване и на двете наведени основания по чл. 280, ал.1 т.1 и т.3 ГПК. Втората част на втория въпрос е: следва ли теклата през време на процеса придобивна давност да се вземе предвид от съда при позоваване на давностно владение върху имота. Съдът е приел, че сделките замени от 2009 и 2010 г. между ответниците и между тях и трети лица могат да се приемат като демонстрация на намерение за своене частта на ищеца, но от тях до предявяване на иска за делба на 22.11.2010 г. не е изтекъл изискуемият от чл. 79 ЗС десет годишен период от време, т.е. че с предявяване на иска за делба е прекъсната давността и по време на процеса е спряла да тече. Съдебната практика без противоречие приема, че с предявяване на иск за делба срещу съсобствениците се прекъсва придобивната давност и докато трае делбения процес не тече давност между съсобственици - Решение № 520/01.02.2011 по гр.д.№ 955/2010г. на ВКС, ІІ гр.о. Решение № 80/ 07.07.2014г. по гр.д.№ 6441/2013г. на ВКС, ІІ гр.о./. Следователно въззивното решение не е постановено в противоречие със съдебната практика, а наличието на непротиворечива такава, с която е съобразено въззивното решение е основание да не се допуска касационно обжалване и на двете основания по чл. 280, ал.1 т.1 и т.3 ГПК. Наведено е и основанието по чл. 280, ал.2 пр.3 ГПК – очевидна неправилност, която се обосновава с начина, по който се е произнесъл съда по посочените два въпроса. Това основание е налице когато обжалваният съдебен акт е неправилен в една от трите форми на този порок и то в особено тежка степен, така че той да се установи от самото решение без да се извършва същинската касационна проверка. Както вече се посочи, решението не страда от подобен порок – не е постановено в противоречие с императивна правна норма, не е приложен несъществуващ закон или закона в противоположен смисъл. Мотивите са логически издържани и от тях е изводима формулираната воля в диспозитива на решението. Относно произнасянето на съда по посочените два въпроса, съдът вече изложи съображения за прилагане на диспозитивното начало в гражданския процес, за частична неотносимост и за съобразяване със съдебната практика. Затова и на това основание не се допуска касационно обжалване. В обобщение не са налице наведените основания по чл. 280, ал.1 т.1, т.3, ал.2 пр.3 ГПК, поради което не се допуска касационно обжалване. На основание чл. 78, ал.3 ГПК, на ответника по касация следва да се присъдят претендираните от него деловодни разноски за настояща инстанция в доказаният с договора за правна помощ размер 500 лв. Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение