Определение № 3517 от 11.12.2025 г. на ВКС по т. д. № 1599/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на “Културно-масова дейност“ ЕООД, [населено място] срещу решение № 221 от 22.04.2025 г. по в. т. д. № 128/2025 г. на Софийски апелативен съд, потвърждаващо решение № 1608 от 20.11.2024 г. по т. д. № 12338/2023 г. на Софийски градски съд, VI-2 състав, с което предявеният от Сдружение „МУЗИКАУТОР“, [населено място] срещу касатора иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД във връзка с чл. 58 и чл. 94 ЗАПСП е уважен за сумата 21 744.48 лв., представляваща дължим остатък от възнаграждение за авторски права на защитени произведения от репертоара на сдружението, използвани в периода от 06.08.2021 г. до 08.08.2021г. на организиран от търговското дружество музикален фестивал „SPICE MUSIC FESTIVAL 2021“ в [населено място]. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и поради необоснованост. Изразява несъгласие с извода за дължимост на претендираната от ищеца сума. Твърди, че поради неправилно тълкуване волята на страните по процесния договор за разрешаване на публично изпълнение на музика по време на концерти и други прояви, при определяне на дължимото на „МУЗИКАУТОР“ възнаграждение е приложена Тарифата за определяне размера на авторските възнаграждения при публично изпълнение на музикални и свързани с тях литературни произведения по време на концерти и други събития, одобрена със заповед № РД-09-252/22.04.2020 г. на заместник-министър на Министерство на културата, която не е била действаща към датата на сключване на договора, и в резултат на това възнаграждението е определено като процент не само върху прихода от билетите, а върху „икономическата стойност на проявата“ – финансовото измерение на събитието без ДДС, в която е включено и финансирането, осигурено от [община]. В касационната жалба е релевирано оплакване и за недопустимост на обжалвания акт, аргументирана с твърдението, че по отношение на част от използваните произведения ищцовото сдружение не притежава представителни права. Като обосноваващи допускане на касационното обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК (представляващо буквално повторение на касационната жалба) са поставени въпросите: „ 1. Следва ли от съдържанието на договора да бъде издирена действителната обща воля на страните чрез тълкуването му; 2. Ирелевантна ли е за присъждане на възнаграждения за авторски права установена в хода на производството липса на представителни права за част от използваните произведения на ОКУП (организация за колективно управление на права), каквато е настоящият ищец „МУЗИКАУТОР“, в случай на уговорено в договора правило, че при определени условия цялото съдържание ще се третира като защитено съдържание; 3. При установена в производството частична липса на представителни права частично недопустим или частично неоснователен е предявен иск за присъждане на възнаграждение за авторски права за използваните защитени произведения, принадлежащи към репертоара на ОКУП“. По отношение на първия въпрос се поддържа, че е разрешен в противоречие с практиката на ВКС (чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК) – решение № 147 от 06.11.2020 г. по гр. д. № 3283/2019 г. на III г. о.; решение № 502 от 26.07.2010 г. по гр. д. № 222/2009 г. на IV г. о.; решение № 546 от 23.07.2010 г. по гр. д. № 856/2009 г. на IV г. о. и др., а за останалите въпроси – че решаването им ще допринесе за развитието на правото, тъй като законът е непълен и неясен (чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК). Ответникът по касация – Сдружение „МУЗИКАУТОР“, [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на касационната жалба без уважение като неоснователна по съображения в писмен отговор от 30.07.2025 г. Претендира присъждане на разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е приел за безспорно по делото, че: Ищецът Сдружение „МУЗИКАУТОР“ е регистриран като организация за колективно управление на авторски права; Ответникът “Културно-масова дейност“ ЕООД е бил организатор на провелия се в периода от 06.08.2021 г. до 08.08.2021 г. музикален фестивал „SPICE MUSIC FESTIVAL 2021“; Между страните е сключен рамков договор от 22.11.2018 г. за разрешаване на публично изпълнение на музика по време на концерти и други прояви и споразумение към него от 06.08.2021г., касаещо конкретния музикален фестивал, с което се отстъпва срещу възнаграждение неизключителното право да използва публично „на живо“ или чрез запис всякакви разгласени преди това музикални произведения и литературни произведения, свързани с музика, правата за публично изпълнение върху които са отстъпени на ищеца или ще му бъдат отстъпени по време на договора от неговите членове или членовете на чуждестранни организации, с които СНЦ „МУЗИКАУТОР“ има сключени договори за взаимно представителство и са му поверени за управление; За процесното събитие са реализирани приходи от продажби на билети в общ размер на сумата от 580 688.20 лв., от които 283 499 лв. от продажби, отчетени по „ИПЕЙ ГО“, и 297 189.20 лв. – от продажби, отчетени по Ticket Station; За фестивала са осигурени общо 848 броя безплатни пропуски; От [община] е осигурено финансиране на фестивала в размер на сумата от 183 333.33 лв., без вкл. ДДС или 220 000 лева, с ДДС. Като спорен пред въззивната инстанция е преценен въпросът – дали дължимото на Сдружение „МУЗИКАУТОР“ възнаграждение следва да включва и 28 музикални произведения, използвани по време на процесния фестивал, за които жалбоподателят твърди, че сдружението няма представителни права, както и въпросът – дали в икономическата стойност на фестивала, която служи за основа при изчисление на дължимото възнаграждение, следва да бъде включено и финансирането с произход [община]. По първия от въпросите решаващият състав е приел, че в случая е ирелевнтно дали в действителност на фестивала са изпълнявани музикални произведения, за които ищецът няма представителни права, предвид клаузата на чл. 9, ал. 2 от договора, според която, при непредставяне на програмата с реално изпълнените на концерта произведения (сетлист) се приема, че на проведения концерт/проява са изпълнявани единствено произведения, за които СНЦ „МУЗИКАУТОР“ има право да събира възнаграждения и че времетраенето на музиката представлява 100 % от времетраенето на събитието. С оглед на тази уговорка и тъй като ответникът нито твърди, нито доказва да е представил на ищеца сетлист (такъв е изготвен едва през март 2024 г. за целите на процеса), е формирал извод, че същият дължи възнаграждение на ищеца за всички използвани на процесния фестивал произведения. Независимо от това, въззивният съд е посочил, че по делото е безспорно установено (от заключението на изслушаната пред първата инстанция експертиза), че авторите на всички използвани произведения членуват в чужди организации за колективно управление на права, които, от своя страна, имат договори за представителство със СНЦ „МУЗИКАУТОР“, поради което и на основание чл. 94р, ал. 1 ЗАПСП е преценил, че ищецът има право да управлява правата, които тези организации представляват. Съдебният състав се е позовал и на разпоредбата на чл. 95в, ал. 2 ЗАПСП, предвиждаща, че организациите за колективно управление на права, когато предявяват искове или искат налагането на мерки, не трябва да установяват индивидуални права на управление, съответно за защита, на техните членове, оповестени в списъка по чл. 94у, ал. 1, т. 10, и на сродните чуждестранни организации за колективно управление на права, вписани в регистъра по чл. 94г, ал. 3, т. 7 ЗАПСП, като при извършената служебна справка е установил, че в този регистър фигурират всички посочени от вещото лице Г. Р. чуждестранни организации за колективно управление на права, в които членуват авторите на използваните от ответника музикални произведения. По втория спорен въпрос въззивният съд, след задълбочен анализ на приложимата в случая, на основание чл. 94р, ал. 1 ЗАПСП и чл. 2 и чл. 28 от рамковия договор между страните от 2018 г., Тарифа за определяне размера на авторските възнаграждения при публично изпълнение на музикални и свързани с тях литературни произведения по време на концерти и други събития, утвърдена със заповед № РД 09-252/22.03.2020 г. на заместник-министъра на културата, влязла в сила на 16.06.2020 г., е счел, че дължимото възнаграждение на СНЦ „МУЗИКАУТОР“ следва да бъде определено, като се вземе предвид, че икономическата стойност на събитието включва три компонента: а) сумата, която е събрана от продажба на платени пропуски за събитието; б) безплатните пропуски издадени за посещение на събитието, чийто брой надхвърля 5% от капацитета на мястото, но не повече от 500 броя, остойностени по цената на най-масовия билет за конкретното събитие и в) сумата, получена по сключения с [община] договор за възлагане на обществена поръчка, доколкото се касае за финансиране със средства от консолидираната фискална програма. На база заключението на счетоводната експертиза, според което, с оглед конкретните данни за всеки от посочените три компонента, общата икономическа стойност на процесното събитие възлиза на сумата от 791 861.53 лв. и съобразно критериите по чл. 14, ал. 1, б. „б“ от Тарифата, решаващият състав е приел, че дължимото на „МУЗИКАУТОР“ възнаграждение възлиза на сумата от 52 262.86 лв., с вкл. ДДС (43 552.38 лв., без вкл. ДДС). Като е взел предвид признанието на ищеца, че вече е получил сумата 30 518.38 лв., е счел претенцията за основателна за присъдената от първата инстанция сума 21 744.48 лв. Въззивният съд е преценил като неоснователно и оплакването на дружеството-въззивник, че не дължи плащане на претендираната сума, тъй като ищецът не е издал фактура за нея. Посочил е, че издаването на фактура нито поражда, нито прави плащането изискуемо, а е от значение само за счетоводното отчитане и данъчното облагане. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Съгласно задължителните указания в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая тези изисквания не са изпълнени. Поставените от касатора въпроси не могат да бъдат преценени като обуславящи за изхода на делото в смисъла, разяснен в тълкувателния акт. Първият от въпросите е поставен абстрактно, без да е отнесен към мотивите на обжалваното решение. За да приложи Тарифата за възнагражденията, която е била действаща към датата на сключване на споразумението от 06.08.2021 г., въззивният съд е съобразил относимата нормативна уредба (чл. 94р, ал. 1 ЗАПСП) и конкретните уговорки в чл. 2 и чл. 28 от процесния рамков договор, които са напълно ясни относно това, че приложима е актуалната Тарифа за възнагражденията. Следователно, съдът не е извършил тълкуване на процесния договор, нито такова е било необходимо, „за да бъде издирена действителната обща воля на страните“, каквото е становището на самата страна, съдържащо се във въпроса. Поради това, не може да се счете, че е налице противоречие с цитираната практика на ВКС. Отговорът на останалите два въпроса също е предпоставен от твърдение на касатора, което не кореспондира с приетото от въззивния съд, а именно – твърдението, че в хода на производството е „установена липса на представителни права“ за част от използваните произведения на ОКУП. Такава липса на права не само, че не е установена, а точно обратното – решаващият състав е изложил подробна аргументация в подкрепа на извода, че ищецът има представителни права за всички използвани на процесното събитие произведения. Правилността на този негов извод, както и на становището му, че дори да е налице липса на представителни права, в конкретния случай същата би била ирелевантна предвид клаузата на чл. 9, ал. 2 от договора (в каквато връзка е поставен вторият въпрос), е е предмет на самия касационен контрол, но не и основание за допускането му. Освен че по отношение на посочените два въпроса не е осъществено общото изискване да са обуславящи за изхода на делото, поддържаното за тях основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е заявено ненадлежно. Касаторът счита, че същите са „от значение за развитието на правото“, т. е. твърди наличие (при това напълно бланкетно) само на едната от двете кумулативни предпоставки, формиращи това основание. Поради изложените съображения касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Независимо от изхода на делото, искането на ответника за присъждане на разноски не следва да бъде уважено, тъй като не са ангажирани доказателства за плащане на адвокатското възнаграждение, уговорено в чл. 2, ал. 1 от приложения към отговора на касационната жалба договор за правна защита и съдействие от 24.07.2025 г. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК