Определение № 362 от 22.10.2012 г. на ВКС по гр. д. № 149/2012 г.

Производство по чл.274, ал.2, изр.1 във връзка с чл.248, ал.3 ГПК. Образувано е по частна жалба на З. С. М. срещу Определение № 3132/ 21.11.2011 г. по гр.д.№ 2087/11 г. на Пловдивския окръжен съд. С обжалваното определение на въззивния съд е изменено в частта за разноските постановеното по делото Решение № 1481/ 07.11.2011 г., като ищцата З. М. е осъдена да заплати на ответниците направените пред двете инстанции разноски, както следва: на Ж. М., Р. М. и С. М.- по 400 лв. за адвокатско възнаграждение, на В. М., С. С. и С. С.- общо 550 лв. В частната жалба се твърди, че в нарушение на съдопроизводствените правила въззивният съд не е уважил направеното с отговора по чл.248, ал.2 ГПК възражение за прекомерност на присъденото адвокатско възнаграждение, с оглед на което се моли обжалваното определение да бъде отменено изцяло. Ответниците по частната жалба- Ж. Д. М., Р. И. М., С. И. М., В. П. М., С. К. С. и С. К. З. са депозирали по реда на чл.276, ал.1 ГПК отговори, с които молят обжалваното определение да бъде потвърдено като правилно. Поддържат, че искането за намаляване на присъденото в тяхна полза адвокатско възнаграждение е направено несвоевременно- след приключване на устните състезания пред въззивната инстанция, като при това и не е налице твърдяната от жалбоподателя прекомерност, тъй като присъдените суми са под минималния размер, предвиден в чл.36 от Закона за адвокатурата. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение намира подадената частна жалба за НЕОСНОВАТЕЛНА. Според чл.78, ал.5 ГПК, ако заплатеното от страната адвокатско възнаграждение е прекомерно с оглед действителната фактическа и правна сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да присъди възнаграждение в по-нисък размер, но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл.36 З.. Досежно срока, в който може да бъде упражнено това право, следва да бъде споделен изводът на въззивния съд, че след приключване на последното заседание в съответната инстанция възможността да се прави такова искане е преклудирана. Разпоредбата на чл.78, ал.5 ГПК се намира в логическа връзка с тази на чл.80 ГПК, според която списъкът на разноските следва да бъде представен най-късно до края на последното съдебно заседание, като при пропускане на този срок страната не може да иска изменение на решението в частта за разноските. Очевидна е идеята на закона всички претенции на страните, свързани с присъждане на направените от тях разноски, да бъдат заявени до приключване на устните състезания в заседанието, в което делото е обявено за решаване, при което страната, направила разноски за адвокатско възнаграждение, не може да е постановена в по-неблагоприятно положение от насрещната страна, в чиято тежест се присъждат разноските /арг. чл.9 ГПК/. С оглед изложеното, следва да се приеме, че направеното от частния жалбоподател искане по чл.78, ал.5 ГПК след приключване на последното съдебно заседание пред въззивната инстанция- с отговора по чл.248, ал.2 ГПК, е било несвоевременно и не е ангажирало компетентността на решаващия съд, с оглед на което последният не е дължал произнасяне по него. По изложените съображения обжалваното определение на Пловдивския окръжен съд се явява правилно и като такова следва да бъде потвърдено. Водим от гореизложените съображения, ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, състав на Второ Гражданско отделение