Определение № 553 от 13.06.2018 г. на ВКС по гр. д. № 3844/2017 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Д. Д. Д., чрез адв. И. Р., срещу въззивно решение № 190/08.06.2017 г., постановено от Старозагорския окръжен съд по въззивно гр. д. № 1169/2017 г. Касаторът излага доводи за неправилност поради противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Моли обжалваното решение да бъде отменено в цялост, като предявените от него искове бъдат уважени. Претендира направените по делото разноски. Насрещната страна - М. на р.р.б., представляван от областния управител на Област С. З., чрез В. П. – главен юрисконсулт в Областна администрация С. З., отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Другите ответници по касационната жалба К. К. и Г. К., чрез адв. М. Г. от АК С. З., също подават отговор, в който поддържат, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, а в условия на евентуалност – че жалбата е неоснователна. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, както и копия на съдебните актове, на които се позовава касаторът, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: В обжалваното решение въззивният съд е отхвърлил предявените искове от Д. Д. Д. против М. на регионалното развитие и благоустройство, К. К. и Г. К., за прогласяване на нищожност на договор от 18.06.2004 г., в частта му, с който областният управител продава 200 кв.м. на К. К. от дворно място с площ от 760 кв.м., представляващо У. XX-146 /идентификатор 68970.502.146/ по плана на С. б. относно 200 кв.м., съгласно Заповед № КД-14-47 от 29.03.2014 г. на Изпълнителния директор на Агенция по геодезия, картография и кадастър и съгласно влязлото в сила решение № 126 от 26 октомври 2006 г. по гр.д. № 294/2006 г. по описа на РС Стара Загора; за преместване на съществуващата ограда между У. XX 146 и У. X. 145 на законното й място, на осн. чл. 109 ЗС. За да постанови този резултат, окръжният съд е установил, че с договор от 18.06.2004 г., сключен по реда на § 27 от ПЗР на ЗИНД на ЗС във вр. с ПМС № 235/1996 г. и ППЗДС, Областният управител на област С. З. продал на К. К., по време на брака й с Г. К., дворно място с площ от 760 кв.м. – частна държавна собственост. Този имот съгласно действащия от 1993 г. регулационен план е със 760 кв.м., урегулиран в У. ХХ -146 в кв.2 по плана на [населено място] м.б., [община], област С. З., при граници на У.: изток-У.-ХІХ-145, юг-улица, север ІV-148, запад У. ХХІІІ-146. Транслативната сделка е сключена на основание Заповед № 502 от 25.05.2004 г. на Областния управител на Област С. З.. С влязло в сила съдебно решение № 126/2006 г. по гр.д. № 294/2006 г., по отношение на Д. Д. Д. е признато за установено, че към момента на влизане в сила на регулационния план от 1993 г. притежава право на строеж върху държавно урегулирано дворно място, цялото от 1370 кв.м., съставляващо У. X.-145 по плана на С. м.б.. Суперфицията е придобита от праводателите му с договор от 1.01.1972 г. по чл. 15 ЗС (отм.) Въз основа на това решение, с акт № 33 от 06.03.2013 г. за непълноти и грешки в поземлен имот № 68970.502.145 по кадастралната карта на [населено място] бани, Агенцията по геодезия, картография и кадастър излизат със становище, че за достигане на площ от 1370 кв.м., площта на поземлен имот с идентификатор 68970.502.145 се увеличава с 220 кв.м. за сметка на площта на поземлен имот с идентификатор 68970.502.146. В резултат на това е изменена кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място] бани по чл. 53, ал. 1, т. 2 ЗКИР, със заповед от 29.03.2013 г. Жалбата на К. против тази заповед е оставена без уважение. Във връзка с допустимостта на исковете, съдът посочил, че правото на строеж върху държавна земя е придобито от наследодателите на ищеца по чл. 15, ал. 3 ЗС, отм., което включва ползването и на незастроената част от земята, предвидено изрично и в договора от 1972 г. По тази сделка за държавата остава „голата собственост“ върху терена и поради това, всеки акт, с който се намаляват границите на парцела, върху който ищецът притежава правото на ползване, засяга неговите права. „Няма значение, че нормата е отменена, защото тя е материалноправна и отмяната й действа занапред. Правните последици на сключения договор са запазени.“ При постановяване на решението по съществото на спора, съдът направил извод, че чл. 15 ЗС е отменен, „като в тази връзка правото да се ползва целия имот следва да се счита погасено“. В същият договор от 1972 г. „не е налице клауза, която да предвижда някакво специално право; законът ограничава правото на собственост върху постройката от това върху земята като две отделни права, като следващия чл. 64 посочва, че собственикът на постройката може да се ползва от земята само дотолкова, доколкото това е необходимо за използването на постройката според нейното предназначение, освен, ако в акта, с който му е отстъпено правото, е постановено друго“. Посочено е още, че към момента на извършване на сделката имотът, придобит от ответниците е с отразена по скица площ от 760 кв.м., като документът е официален удостоверителен, издаден по надлежен ред от оправомощен за това орган. Съдът посочил, че за преценка законосъобразност на даден акт следва да се вземат предвид единствено фактите и обстоятелствата, които са налице към момента на неговото постановяване и поради това заповед № 502/25.05.2004 г. на Областния управител е законосъобрзана и правилна, както и сключеният въз основа на нея договор за продажба от 18.06.2004 г. Към момента на договора държавата е собственик на земята и е имала право да се разпорежда с имота в полза на К.. Дори да има грешка в скицата, това няма отношение към договора, а грешката е основание, но за нищожност на договора при наличие на правен интерес от това, но в конкретния случай основанията за това не са налице. Следва контролноотменителна част във въззивното решение, в която се коментират действията, изводите и заключенията на първостепенния съд. Относно иска по чл. 109 ЗС е прието, че е неоснователен, защото по делото не са събрани доказателства кое е „законното място“ на оградата между двата имота, не са събрани доказателства къде фактически е изградена оградата, кой я е изградил и къде следва да бъде поставена. Постановен е и изричен диспозитив от първостепенния съд, нарочно потвърден и от въззивния, с който е отхвърлено „искане за определяне на ищеца 6-месечен срок от влизане в сила на решението за отбелязването му на осн чл. 115, ал. 2 ЗС“. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване с хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК (редакцията преди изм. ДВ бр. 86/2017 г.) по следните материалноправни и процесуалноправни въпроси, както следва: Неспазването на предписаните в пар.1, ал.2 ПЗР на ПМС № 235/1996 г. условия за възникване правото на изкупуване обуславя ли нищожност на сключения договор за покупко-продажба; неспазването на предпоставките, предвидени в специален подзаконов нормативен акт, какъвто е ПМС № 235/1996 г., обуславя ли нищожност поради противоречие със закона на извършеното правно действие; как следва да се тълкува волята на страните при индивидуализацията на недвижим имот с оглед правилото на чл. 20 ЗЗД (кои са критериите, въз основа на които съдът следва да изясни точния смисъл на дадено волеизявление); какъв е предметът на продажба при процедура по реда на ЗДС и как се определя той, с подвъпрос – кое е решаващо за индивидуализирането на недвижимия имот – площта или границите му; с отмяната на чл. 15, ал. 3 ЗС, при действието на който е учредено и реализирано право на строеж върху държавен имот, урегулиран в дворищнорегулационен парцел към 1970 г., отпада ли правото на ползване върху целия имот, признато с отменената норма в полза на суперфициарния собственик; представлява ли изграждането на ограда навътре в чуждо дворно място безусловно неоснователно действие, което пречи на собственика на същото дворно място да упражнява правото си на собственост и достатъчно ли е такова навлизане с ограда в чужд имот, за да се приеме, че е осъществена хипотезата на чл. 109 ЗС; длъжен ли е въззивният съд да събере поисканите с въззивната жалба доказателства, ако първата инстанция е отказала събирането им при неправилно разпределение на доказателствената тежест и непълнота на доклада; длъжен ли е въззивният съд да мотивира решението си, като изложи изрични мотиви за правните си заключения (собствени фактически и правни изводи по съществото на спора); длъжен ли е въззивният съд да разгледа и обсъди всички възражения на страните и доказателствата по делото? Следните въпроси нямат отношение към съображенията на въззивния съд, за да достигне до своите фактически и правни изводи, както и до крайното заключение по двата обективно съединени иска: как следва да се тълкува волята на страните при индивидуализацията на недвижим имот с оглед правилото на чл. 20 ЗЗД (кои са критериите, въз основа на които съдът следва да изясни точния смисъл на дадено волеизявление); какъв е предметът на продажба при процедура по реда на ЗДС и как се определя той, с подвъпрос – кое е решаващо за индивидуализирането на недвижимия имот – площта или границите му представлява ли изграждането на ограда навътре в чуждо дворно място безусловно неоснователно действие, което пречи на собственика на същото дворно място да упражнява правото си на собственост и достатъчно ли е такова навлизане с ограда в чужд имот, за да се приеме, че е осъществена хипотезата на чл. 109 ЗС. Ето защо, няма основание за допускане на касационно обжалване с оглед разглеждането им от състав на ВКС. Въпросите: длъжен ли е въззивният съд да мотивира решението си, като изложи изрични мотиви за правните си заключения (собствени фактически и правни изводи по съществото на спора); длъжен ли е въззивният съд да разгледа и обсъди всички възражения на страните и доказателствата по делото, са принципно значими по всяко дело. В случая, въпреки, че една част от съдебният акт е по характера си контролно отменителна, в останалата се съдържа изложение с фактически и правни изводи на самия въззивен съд, който е обсъдил и доводите и възраженията на страните. Дали те са ясни и непротиворечиви, обосновани и законосъобразни, няма отношение към постановените правни въпроси. Въпросът, уточнен и обобщен от настоящия състав – продажба от държавата на земя, върху която е учредено вещно право на строеж с права по чл. 15, ал. 3 ЗС, след отмяната на цитираната норма, на трето лице, извън суперфициара, по реда на ПМС № 235/1996 г., засяга ли валидността на сделката, както и въпросът - с отмяната на чл. 15, ал. 3 ЗС, при действието на който е учредено и реализирано право на строеж върху държавен имот, урегулиран в дворищнорегулационен парцел към 1970 г., отпада ли правото на ползване върху целия имот, признато с отменената норма в полза на суперфициарния собственик, са от значение за постановения резултат и са включени в предмета на делото. Разрешени са в противоречие с решение № 206 от 23.03.2010 г. на ВКС по гр.д. № 1226/2009 г. на III г.о.; решение № 399 от 31.10.2011 г. на ВКС по гр.д. № 1584/2010 г. на IV г.о.; решение № 294 от 21.09.2012 г. на ВКС по гр.д. № 62/2012 г. на I г.о., решение № 113 от 24.01.2017 г. на ВКС по гр.д. № 6146/2015 г. на II г.о., което обуславя хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въпросът по тълкуване на чл. 266, ал. 3 ГПК е свързан с оплакването на жалбоподателя, че във въззивната жалба е направил искане за допускане на съдебна експертиза със задача да отговори съществува ли ограда между имотите, къде е поставена, съответства ли на мястото й, определено със заповед № КД-14-47/29.03.2013 г. на Агенцията по кадастъра, което е отказано от въззивния съд поради несвоевременното поискване. Въпросът е от значение за постановеното от съда и се установява противоречие с посоченото от жалбоподателя решение № 111 от 03.11.2015 г. на ВКС по т.д. № 1544/2014 г. на II т.о., което обуславя наличие на основанието по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК и по отношение на решението, постановено по чл. 109 ЗС. Съставът на Върховния касационен съд намира, че служебно следва да допусне касация на въззивното решение и по въпроса за същността на задължението по чл. 115, ал. 2 ЗС, кога и по какъв начин се произнася съдът. Мотивиран от горното, съдът