Определение № 894 от 23.11.2016 г. на ВКС по т. д. № 549/2016 г.

Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на [фирма], [населено място] против решение №867 от 17.11.2015г. по гр.д.1285/15г. на Варненски окръжен съд. Ответникът по касация- [фирма] – [населено място] е на становище, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК и въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, след като прецени данните по делото приема следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт. С решението, предмет на касационно обжалване, състав на Варненски окръжен съд е отменил постановеното от Варненски районен съд решение, с което е бил уважен предявеният от [фирма], [населено място] против [фирма], [населено място] иск с правно основание чл.422 ГПК – за признаване за установено между страните това, че ответникът дължи на ищеца сумата 23000лв., съставляваща част от главница по договор за заем от 21.09.2011г., както и законна лихва, считано от подаване заявление по чл.417 ГПК -28-007.2014г. до окончателното изплащане и по същество е отхвърлил така предявеният иск. За да постанови обжалваният резултат, въззивният съд е приел, че предвид поддържаните твърдения на заявителя – ищец относно произхода на вземането, както и възраженията на ответника и служебно известните на съда редица съдебни спорове между страните се налагал извода, че ищеца не бил установил съществуването на валидно вземане от ответника за сумата 115500лв., произтичащо от неформален договор за заем от 21.09.2011г. Прието е още, че превеждането на заема с три превода било ирелевантно, доколкото „ вероятно” касаело друг договор между страните, основан на писмен договор за заем от същата дата и за същата сума.Направен е извод, че след като ищецът се бил позовал на неформален договор за заем чрез еднократно предаване на сумата не е доказал твърденията си, поради което искът следвало да се отхвърли. Касаторът, в своето изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК е развил съображения за недопустимост на съдебният акт, които съобразно приетото с т.1 ТРОСГТК №1/09г. се разглеждат служебно и независимо от основанията по чл.280, ал.1 ГПК. Страната е поддържала, че при изложените мотиви, съдът се е произнесъл по непредявен предмет на спора, с оглед вменяването на ищеца на твърдения, каквито той не е правил или е направил в различен смисъл и при уточняване, че се касае за един договор за заем, а не както е приел съда за две съществуващи и налични правоотношения между страните. Така развитото оплакване е неотносимо към доводите за недопустимост на съдебният акт. Недопустимост на съдебното решение, поради разглеждане на непредявен иск, респективно на непредявени основания като правно съдържание, предполага разглеждането на иск, чийто фактически състав не кореспондира с обстоятелствената част и петитума на исковата молба. Приетото от съда за служебно известни правни спорове между същите страни, както и това, че „вероятно” било установено по делото получаване на сума, идентична с процесната, чрез три превода е относима към възприемане на конкретната фактическа обстановка от състава и направените с оглед на нея правни изводи, което би обосновало евентуално неправилност на акта, но не установява неговата недопустимост. Касаторът е поддържал основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК като е разгледал правната същност на основанието, след което е посочил, че решението на В. било в пълно противоречие с влязло в сила решение между същите страни, с което е уважен частичен иск за друга част от вземането. Доводът за наличие на противоречие, обаче е обоснован единствено с различния правен резултат, постановен в сравняваните актове а поставеният в тази връзка въпрос – „ Допустимо ли е съдът да се произнесе с решение, което влиза в противоречие с влязло в сила решение на същия съд по идентичен спор между същите страни - Решение № 800/30.10.2015г. по в.т.д. №1186/2015г. по описа на В.” не е обвързан с критериите по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, тъй като не е сочена практика, която да го разрешава, дори и да се приеме, че същият въпреки фактическия си характер е релевантен по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Освен това в първоначалното си изложение страната не е поставила дори посочения въпрос, а само липсата му е достатъчна да не бъде допуснат акта до касационно обжалване. Касаторът е поддържал като основание за допускане на касационно обжалване наличие на предпоставките по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Като релевантен по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК е формулирал въпроса „ Какви са пределите на проверката на служебно известните на съда спорове между страните и следва ли съдът, при условие, че има яснота за наличните такива, да извърши проверка на всички, а не само на един от тях.”. Така поставеният въпрос е формулиран, с оглед изложените във въззивното решение мотиви, обусловили обжалваният резултат, поради което отговаря на изискванията на чл.280, ал.1 ГПК. Налице са и предпоставките на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като касаторът обосновава довод за липсата на съдебна практика по разглежданият въпрос и в тази връзка аргументира съображения за непълнота и неяснота на правната уредба, регламентираща пределите на служебното начало при станали известни на съда определени факти, свързани със спора, респективно с други съдебни спорове и необходимостта тези факти да бъдат конкретизирани, уточнени и доведени до знанието на страните, с оглед правото им на защита. В тази връзка страната е разглеждала непълнота на разпоредбата на чл.155 ГПК във вр. чл. 6, ал.2 ГПК. Основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК е налице тогава, когато при липсата на съдебна практика относно тълкуването и приложението на закона, недостатъците на правната уредба биха били отстранени чрез извличане на разпоредбата, регулираща конкретните отношения и запълваща непълнотата или отстраняваща неяснотата на правната норма. В конкретният случай, кумулативното наличие на тези предпоставки е установено, тъй като с отговора на разглеждания въпрос, би се изяснила уредбата, засягаща правото на решаващият състав да се позовава на станали му служебно известни факти, както и необходимостта от конкретизирането им и свеждането им до знание на страните, при преценка за обвързването им с решаващите мотиви. По изложените съображения, касационната жалба попада в приложното поле на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, поради което следва да бъде допусната до касационно обжалване по въпроса поставен от касатора, уточнен, с оглед правомощията на настоящата инстанция / т.1 ТРОСГТК №2/10г./, а именно - Какви са пределите на служебна проверка по отношение на станали известни на въззивният съд факти във връзка с други водени от страните дела и как следва да процедира съдът в хипотеза на преценка за относимост на тези факти спрямо разглеждания от него правен спор. На основание чл.18,ал.2,т.2 Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът, следва да внесе държавна такса в размер на 462лв. По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение