Определение № 11382 от 23.10.2024 г. на ВАС по адм. д. № 8835/2024 г.

Образувано е по частна жалба на Г. И. П., от гр. Варна против определение № 5377 / 27.05.2024 г. по адм. дело № 370 / 2024 г. на Административен съд – Варна. Поддържат се оплаквания за недопустимост и неправилност. Ответникът по частната жалба – кметът на Община Варна, чрез юрисконсулт Л. Гоцева изразява становище за неоснователност на същата. Представя писмено възражение и претендира юрисконсултско възнаграждение. Върховният административен съд, състав на шесто отделение намира частната жалба за подадена от надлежна страна, в предвидения от закона преклузивен срок, при отсъствие на процесуални пречки за нейното разглеждане и наличие на всички положителни процесуални предпоставки по възникване и упражняване правото на оспорване, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество на основанията посочени в нея и след проверка на определението за валидност, допустимост и правилност е неоснователна. С определение № 5377 / 27.05.2024 г. по адм. дело № 370 / 2024 г. Административен съд – Варна е оставил без разглеждане жалбата на Г. И. П., от гр. Варна срещу решение № 3913 / 09.11.2023 г. на временно изпълняващия длъжността кмет на Община Варна, с което на основание чл. 118, ал.1, вр. с чл.117, т.5 КМЧП е отказано признаване на решение за осиновяване № 96А531, постановено на 14.12.1999 г. от Окръжен съд Саут Шийлдс, Великобритания на Г. И. С., родена на [дата]. в гр. Варна, от осиновителя Д. Ъ., гражданин на Великобритания, съпруг на В. Д. Ъ. – майка на осиновената и е прекратил производството по делото. Присъдил е разноски. Посочил е, че обжалваното решение не представлява по естеството си индивидуален административен акт, поради което не подлежи на оспорване по АПК. Установил е отсъствие на абсолютната положителна процесуална предпоставка по възникване правото на съдебно оспорване по чл. 159, т.1 АПК. Определението е валидно, допустимо и правилно. Административното производство е започнало по заявление на Г. И. П. от 13.10.2023 г. да признае и допусне за изпълнение чуждестранно решение (акт) - Решение за осиновяване № 96А531, постановено на 14.12.1999 г. от Окръжен съд Саут Шийлдс, Обединено кралство Великобритания. Към заявлението са приложени декларация по чл.117, т.3 и т.4 от Кодекса за международното частно право, копие на решението за осиновяване с превод на български език, както и превод на извадка от Закона за осиновяването от 1976 година. Във връзка със заявлението е изготвено писмено становище от Директора на Дирекция "Правно-нормативно обслужване" при Община Варна, съгласно което не са представени документи, от които може да бъде направен категоричен извод, че към момента на осиновяването са спазени условията за осиновяване по българското законодателство, като от представените от заявителя документи не може да бъде установено дали осиновяването е пълно или непълно. Посочено е, че съгласно чл.118, ал.2 от Кодекса за международното частно право при спор относно условията за признаване на чуждестранно решение може да се предяви установителен иск пред Софийския градски съд. Временно изпълняващият длъжността Кмет на Община Варна е възприел изцяло доводите, изложени в становището, и с аналогични мотиви е издал обжалваното Решение № 3913/09.11.2023 година, с което е отказал признаване на решението за осиновяване. Първоинстанционният съд е изложил подробни правни съображения относно недопустимостта на оспорването, отнасящи се до липсата на индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21, ал.1 от АПК, които изцяло се споделят от настоящата инстанция. По своята правна същност признаването на акт на чуждестранен орган представлява декларативно по характера си волеизявление на съответния орган за зачитане правните последици на този акт. Обжалваното решение № 3913/09.11.2023 година на кмета на Община Варна няма конститутивно действие, не представлява правопораждащ, правопроменящ, правопогасяващ или правопрекратяващ юридически факт по отношение конкретното правоотношение, което има гражданскоправен характер. Предвид своето декларативно съдържание обжалваният акт включва единствено изявление за зачитане на правните последици – установително действие на чуждестранния акт. Правилно първоинстанционният съд се е позовал на разпоредбата на чл.118, ал.2 КМЧП, за да обоснове недопустимостта на съдебния контрол по реда на АПК, доколкото съгласно тази законова разпоредба спорът относно наличието на условията по чл.117 КМЧП следва да се реши по общия исков ред - чрез предявяване на установителен иск пред Софийски градски съд. С оглед гореизложеното частната жалба е неоснователна, а обжалваното определение като правилно следва да бъде оставено в сила. Предвид изхода на спора в тежест на частния жалбоподател следва да бъдат поставени заявените от ответника разноски под формата на юрисконсултско възнаграждение, които на основание чл. 24 от Наредбата за заплащане на правната помощ във връзка с чл. 78, ал.8 ГПК, вр. с чл.144 АПК Върховният административен съд определя в размер на 100,00 лева. Водим от горното и на основание чл.236 във връзка с чл.221, ал.2, предл. първо, Върховният административен съд, шесто отделение