Определение № 562 от 01.12.2017 г. на ВКС по гр. д. № 1784/2017 г.

Производството е по чл. 288 ГПК, вр. пар. 74 ПЗР ЗИДГПК (ДВ, бр. 86/2017 г.).

Образувано е по подадена от [фирма], чрез адв. К. М., касационна жалба против решение № 6719 от 15. 08. 2015 г. по гр. д. № 11072/2014 г. на Софийски градски съд, ГО, II-Б въззивен състав, с което е оставено в сила решение № I – 25 – 236 от 27. 02. 2013 г. по гр. д. № 25565/2009 г. на СРС, ГО, 25 с-в, с което е уважен предявеният от [фирма] против [фирма] иск с правно основание чл. 108 ЗС, за установяване на собствеността и предаване на владението върху следните недвижими имоти, находящи се в шестетажна сграда, построена в поземлен имот с идентификатор 68134.10.34 по одобрената КККР, с административен адрес в [населено място], [улица], които са образувани след преустройство на търговски обект - магазин с площ от 240 кв.м., находящ се в партера на шестетажната сграда, при граници: [улица], [улица], [улица] сутеренно помещение към него от 50 кв.м., а именно: обект-магазин с идентификатор 68134.100.34.1.2 по одобрената КККР, с площ от 60, 21 кв.м., на ниво 1, при съседи: обект с идентификатор 68134.100.34.1.3, под обекта – няма; обект – магазин с идентификатор 68134.100.34.1.3 по одобрената КККР, с площ 47, 10 кв.м., на ниво 1, при съседи: обекти с идентификатори 68134.100.34.1.2, 68134.100.34.1.4, под обекта – няма; обект – магазин с идентификатор 68134.100.34.1.4 по одобрената КККР, с площ 60, 21 кв.м., на ниво 1, при съседи: обекти с идентификатори 68134.100.34.1.3 и 68134.100.34.1.5, под обекта – няма; обект – магазин с идентификатор 68134.100.34.1.5 по одобрената КККР, с площ 56, 88 кв.м., на ниво 1, при съседи: обект с идентификатор 68134.100.34.1.6, под обекта – няма, над обекта – обект с идентификатор 68134.100.34.1.1; обект – магазин с идентификатор 68134.100.34.1.6 по одобрената КККР, с площ 22, 52 кв.м., на ниво 1, при съседи: обект с идентификатор 68134.100.34.1.7, 68134.100.34.1.5, под обекта – няма, над обекта – обект с идентификатор 68134.100.34.1.1.

Излагат се съображения за неправилност на решението и се иска отмяната му. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа наличие на основания по чл. 280, ал.1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Подадена е касационна жалба от [фирма], чрез адв. М. Б., и срещу решение от 28. 11. 2016 г. по гр. д. № 11072/2014 г. на СГС, II Б въззивен състав, с което е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в постановеното по същото дело решение № 6719 от 15. 08. 2016 г. относно посочената в диспозитива дата на потвърденото първоинстанционно решение.

Ответната страна по касационните жалби [фирма] изразява становище за неоснователност на същите, правилност на постановеното въззивно решение, поправено с решение по чл. 247 ГПК, както и за липса на основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на решенията.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното:

С обжалваното решение съставът на градския съд, в правомощията си на въззивна инстанция, е потвърдил постановено от районен съд решение, с което са уважени предявени от [фирма] против [фирма] искове с правно основание чл. 108 ЗС, за признаване на собствеността и предаване владението върху описаните по-горе търговски обекти - магазини.

За да постанови този резултат, въззивният съд е приел, че [фирма] е собственик на процесните самостоятелни обекти, тъй като същите са образувани, след преустройство чрез разделяне, на магазин от 240 кв.м. и прилежащото му помещение от 50 кв.м., находящи се, съответно, на партерния и сутеренен етаж от процесната шестетажната сграда, а дружеството – ищец е било придобило собствеността върху магазина от 240 кв.м. и помещението към него от 50 кв.м. на основание ПМС № 201/25. 10. 1993 г. и чл. 17а ЗППДОП (отм.).

Прието е за допустимо и е разгледано направеното от [фирма], с въззивната жалба, възражение за придобиване на собствеността върху процесния имот по давност, чрез упражнявано добросъвестно владение по смисъла на чл. 70 ЗС, в установения в чл. 79, ал. 2 ЗС петгодишен придобивен давностен срок, започнал да тече на 3. 05. 1999 г., от сключване на договора за замяна между Столична община и [фирма]. Възражението е прието за неоснователно, тъй като към подаване на исковата молба – 12. 03. 2004 г. не е бил изтекъл установеният на чл. 79, ал. 2 ЗС петгодишен придобивен давностен срок. Не е разгледано възражението на [фирма], според което за дата на подаване на исковата молба следва да се приеме 13. 09. 2007г. (когато исковата молба е възпроизведена за пръв път в заповеди № № 111 и 112 от 13. 09. 2007 г. на председателя на РС-Никопол Т. Т. и протокол от 13. 09. 2007 г., подписан от Г. Н., районен съдия в РС-Никопол, и Я. Н., главен счетоводител в съда), а не 12. 03. 2004 г., тъй като е установено по делото, че подписът в правоъгълния печат на РС-Никопол, след входящия номер не е положен от оправомощеното да приема книжа длъжностно лице (административния секретар), нито от друг служител на съда.

Настоящият състав намира, че следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение за проверка на допустимостта му.

Исковото производство е образувано по предявен от [фирма] против [фирма] иск с правно основание чл. 108 ЗС. В първоначалната искова молба е въведено следното твърдение относно правопораждащите факти, с осъществяването на които дружеството е придобило собствеността върху процесните магазини: „Дружеството ни е учредено като еднолична фирма с изцяло държавно участие. В капитала на дружеството още при учредяването му е включена и процесната сграда, находяща се на адрес: [улица], съгласно АДС от 1991 г.“. Не е уточнено дали става въпрос за новоучредено еднолично търговско дружество с държавно имущество или за преобразувано държавно предприятие или държавна фирма, регистрирана по УСД № 56/89г., в еднолично търговско дружество. Не е уточнено кога и с какъв акт е станало образуването/преобразуването на държавното предприятие/държавната фирма в търговско дружество, а в случай на преобразуване – кое е преобразуваното държавно предприятие. Недвижимият имот, предмет на иска е описан като „магазин от 240 кв.м., представляващ част от партерния етаж на сградата, ведно с избено помещение към него от 50 кв.м., и със съответните идеални части от общите части на сградата и терена“.

Последвали са 5 бр. уточняващи молби (от 2. 06. 2011 г., 22. 02. 2011 г., 3. 10. 2011 г., 22. 02. 2012 г., 18. 04. 2012 г.), с които е заявено, че магазинът от 240 кв.м. и избеното помещение от 50 кв.м. са преустроени и от тях са обособени пет магазина, всеки от които е нанесен като самостоятелен обект в одобрената със заповед № РД-18-33/15. 06. 2010 г. кадастрална карта за [населено място], р-н „С.“. Всеки новообразуван обект е индивидуализиран според идентификацията му по одобрената кадастрална карта.

Уточнения на правопораждащите собствеността на ищеца факти тези молби не съдържат. Такива не са правени и устно, в проведените пред първоинстанционния съд заседания. Конкретизация на придобивното основание не е извършвана и пред въззивната инстанция.

На следващо място, налице е основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение по четири от формулираните в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроси.

Първите два от тях са:

• дали при преобразуване на държавни предприятия във фирми с държавно имущество по реда на пар. 5 ПЗР, вр. чл. 11 от Указ 56 за стопанската дейност, учредената държавна фирма придобива правото на собственост върху държавното имущество, включено в уставния й фонд, или разполага само с правото на стопанисване и управление на това имущество;

• дали фактическият състав на придобивния способ, уреден в чл. 1 от ПМС № 201/1993 г., съотв. чл. 17а ЗППДОП (отм.), в хипотезата на преобразуване на държавни предприятия във фирми с държавно имущество по реда на пар. 5 ПЗР, вр. чл. 11 на Указ 56 за стопанската дейност, а на последните - в търговски дружества по реда на пар. 7 ПЗР ТЗ, вр. чл. 61 и 62 ТЗ, вр. ЗОЕТДДИ от 1991 г.(отм.), съотв. ЗППДОП от 1992 г. (отм.) включва като елемент и акт на съответния държавен орган за преобразуване на държавната фирма, регистрирана по Указ 56 за стопанската дейност, в търговско дружество по Търговския закон.

Твърди се разрешаване на посочените въпроси в противоречие с ТР № 4/14. 03. 2016 г. по т.д. № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС, както и с решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК.

Така твърдяното противоречие е налице.

В решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК (цитираните от касатора решение № 52 от 3. 11. 2011 г. по т.д. № 325/09 г., 2 т.о., решение № 31 от 21. 06. 2013 г. по гр. д. № 310/2012 г., 1 г.о., решение № 218 от 5. 06. 2012 г. по т.д. № 704/2010 г., 2 т.о. и др.) се приема, че еднолично държавно търговско дружество може да се образува чрез учредяване на ново дружество, чрез преобразуване на заварено държавно предприятие в търговско дружество или чрез преобразуване на заварена държавна фирма, регистрирана по Указ 56 за стопанската дейност, в търговско дружество. Приема се, че имуществото, включено в държавните фирми, създадени по реда на Указ 56 за стопанската дейност, остава собственост на държавата, която предоставя на фирмите само правото на стопанисване и управление. Едва с преобразуването на държавните фирми в еднолични търговски дружества по реда на пар. 7 ПЗР ТЗ, вр. чл. 61 и 62 ТЗ, вр. ЗОЕТДДИ от 1991 г.(отм.), съотв. ЗППДОП от 1992 г. (отм.) собствеността върху предоставеното за стопанисване и управление на държавните фирми имущество се трансформира от държавна собственост в собственост на търговското дружество, а държавата остава собственик на дяловете/акциите на дружеството, но не и на имуществото му.

В тълкувателно решение № 4/14. 03. 2016 г. по т.д. № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС се приема, че фактическият състав на придобивния способ, уреден в чл. 1 от ПМС № 201/1993 г., съотв. чл. 17а ЗППДОП (отм.) за прехвърляне на вещни права върху недвижими имоти при образуването, преобразуването и приватизирането на държавни предприятия включва следните елементи: държавата да е била собственик на конкретно имущество; това държавно имущество да е било предоставено за стопанисване и управление на държавно предприятие; с акта на преобразуване на държавното предприятие в търговско дружество това имущество да не е изрично изключено от имуществото, което се включва в капитала на търговското дружество. Вещно-транслативния ефект на сделката настъпва по силата на самия акт за преобразуване на държавното предприятие в търговско дружество и от момента на възникване на последното.

В случая, съставът на въззивния съд е приел, че [фирма] е придобило собствеността върху процесния имот на основание чл. 1 от ПМС № 201/1993 г., съотв. чл. 17а ЗППДОП (отм.), без да е обсъдено кога е станало преобразуването на държавната фирма с ограничена отговорност („Б.“ ООФ), регистрирана по Указ 56 за стопанската дейност, в еднолично дружество с ограничена отговорност ( [фирма]) по ТЗ, издаден ли е акт за това преобразуване от съответния държавен орган /МС, ресорен министър или оправомощено от него лице/ и кога, изключен ли е с този акт процесният недвижим имот от имуществото, включено в капитала на търговското дружество.

Другите два въпроса, формулирани в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, по които са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение са следните:

• длъжен ли е бил въззивният съд да обсъди направеното от ответника по иска възражение за неистинност на удостоверената върху исковата молба дата на постъпването й в районния съд, както и събраните във връзка с това възражение доказателства;

• налице ли е официално удостоверяване на датата на подаване на исковата молба в съда, ако е установено, че подписът след удостоверяването не е положен от компетентното за това длъжностно лице (административен секретар) и не е установено да е положен от някое от останалите лица, работили по трудов договор в районния съд; дали в посочената хипотеза удостоверяването се ползва с обвързваща съда материална доказателствена сила относно датата на подаване на исковата молба; коя дата на подаване на документа следва да се приеме за достоверна – удостоверената с подписа, положен от неизвестно лице, или тази, на която за пръв път документът е възпроизведен в друг официален документ.

И двата въпроса са от значение за делото – за преценка основателността на направеното от ответното по иска дружество възражение за придобиване на собствеността върху процесния имот по давност, чрез упражнявано добросъвестно владение по смисъла на чл. 70 ЗС, считано от 3. 05. 1999 г. - сключване на договора за замяна между Столична община и [фирма].

И двата въпроса са обусловили решаващите изводи на съда в частта им, касаеща възражението за придобивна давност – възражението е прието за неоснователно, тъй като към подаване на исковата молба на 12. 03. 2004 г. не е бил изтекъл установеният на чл. 79, ал. 2 ЗС петгодишен придобивен давностен срок.

По първия въпрос въззивният съд е приел, че исковата молба е подадена на датата, вписана в отпечатания на същата щемпел на РС - Никопол - 12. 03. 2004 г., без да обсъди възражението на [фирма], че подписът в рамките на печата не е положен от лицето, заемало длъжността „административен секретар“ към посочената дата, нито от друго лице, заемащо длъжност в районния съд по трудов договор. Не са обсъдени и събраните във връзка с това възражение доказателства – заключението на съдебно-почерковата експертиза на вещото лице Х. и устните допълнения и разяснения на вещото лице в проведеното на 9. 11. 2015 г. съдебно заседание, както и писмените доказателства – постановление за прекратяване на наказателно производство от 10. 10. 2014 г. по пр.пр. № 6936/2014 от 13. 10. 2014 г., заповеди № 111 и 112 от 13. 09. 2007 г. на председателя на РС-Никопол Т. Т., протокол от 13. 09. 2007 г., подписан от Г. Н., районен съдия в РС-Никопол, и Я. Н., главен счетоводител в съда.

Необсъждането на посоченото възражение и описаните доказателства е в противоречие с цитираните от касатора решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК (решение № 407 от 11. 01. 2012 г. по гр. д. № 161/2011 г., 3 г.о. и решение № 440 от 31. 05. 2010 г. по гр. д. № 1504/2009 г., 3 г.о.), според които при спор относно истинността на удостоверена дата на съставен свидетелстващ официален документ съдът следва да събере доказателства, за да провери налице ли е съответствие между обективираната и действителната дата, както и да обсъди и извърши преценка на представените в тази връзка писмени доказателства.

По втория въпрос съдът е приел, че исковата молба е подадена на 12. 03. 2004 г., въпреки по делото да е установено (от заключението на съдебно-почерковата експертиза на вещото лице Х. и устните допълнения и разяснения на експерта в проведеното на 9. 11. 2015 г. съдебно заседание), че ръкописният текст и подписът в рамките на правоъгълния печат на РС – [населено място] върху процесната искова молба (след текста „Получено на 12 март 2004 г. Вх. № 125а“), както и ръкописният текст във входящия регистър на искова молба вх. № 125а и подписът в последната дясна графа са написани и положени от едно и също лице, което не е нито В. Б., заемала длъжността административен секретар в РС-Никопол през 2004 г., нито И. П., заемала длъжността деловодител в РС – Никопол през 2004 г. (тези две лица имат степен на обработеност на почерка и конфигурация на подписите коренно различаващи се от текстовете и подписите - обект на изследването).

Така приетото от състава на въззивния съд противоречи на решение № 44 от 3. 08. 2010 г. по гр. д. № 678/2009 г. на ВКС, 1 т.о. и на решение № 117 от 26. 04. 2011 г. по гр. д. № 718/2010 г. на ВКС, 1 г.о., и двете постановени по реда на чл. 290 ГПК. В решенията се приема, че официален свидетелстващ документ съставлява доказателство за извършени от него и пред него действия само ако е издаден от длъжностно лице, в рамките на удостоверителната му компетентност, по установените в закона форма и ред. Приема се, че частен документ има достоверна дата за трети лица от деня, в който е възпроизведен в официален документ.

По останалите въпроси, поставени с изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, не са налице основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационен контрол на обжалваното решение.

Доколкото постановеното по реда на чл. 247 ГПК решение от 28. 11. 2016 г. съставлява едно цяло с поправеното решение № 6719 от 15. 08. 2015 г., то до касационно обжалване следва да се допуснат и двете решения.

По изложените по-горе съображения Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение