Решение № 9884 от 16.10.2025 г. на ВАС по адм. д. № 6748/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 чл. 228 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационната жалба на заместник министъра на регионалното развитие и благоустройство и ръководител на Управляващия орган (УО) на Оперативна програма Региони в растеж" (ОПРР) 2014 г. 2020 г., чрез юрк. Димитрова, срещу Решение 14950 от 30.04.2025 г. на Административен съд София-град (АССГ), постановено по адм. д. 9652/2024 г., с което, по жалбата на Министерство на образованието и науката (МОН), представлявано от министъра на образованието и науката, е отменено издаденото от касатора Решение РД-02-14-1604 от 03.09.2024 г. за установяване на публично вземане по АДБФП BG16RFOP001-3.002-0007-C09 в размер на 123 181,82 лв. С доводи за наличието на касационни основания по чл. 209, т. 3, предл. 1 и 3 АПК се претендира отмяна на първоинстанционното решение, отхвърляне на жалбата срещу РУПВ и присъждане на юрисконсултско възнаграждение за двете инстанции, както и разноски за държавна такса. Поддържа се неправилност на извода, че актът за установяване на публично вземане подлежи на издаване след влизане в сила на решението за отказ за верификация на заявени за плащане по административния договор суми. Аргументира се наличие на фактически и правни основания за издаването му. Възразява се за прекомерност на претендираното от насрещната страна юрисконсултско възнаграждение. Ответникът по касационната жалба, Министерство на образованието и науката (МОН), чрез юрк. Йовчев, в писмено становище и в съдебно заседание поддържа нейната бланкетност и неоснователност и иска оставяне в сила на решението и присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост и неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, в състав на Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и установените по делото факти в обхвата на проверката по чл. 218 АПК намира следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, е основателна. Пред АССГ е оспорено Решение РД-02-14-1604 от 03.09.2024 г. за установяване на публично вземане по АДБФП BG16RFOP001-3.002-0007-C09, проект Обновяване и модернизация на регионалната образователна инфраструктура чрез подобряване на материално-техническата база на 11 държавни професионални гимназии в системата на МОН в областите Видин, Монтана и Плевен, издадено от заместник министър и ръководител на ОУ на ОПРР 2014-2020, с което е установено публично вземане в размер на 123 181,82 лв. спрямо ответника по касационната жалба. Според фактическите установявания на първостепенния съд по искането за окончателно плащане по цитирания административен договор е извършена проверка на отчетните документи, исканията и плащанията по проекта, която показала, че общо верифицираните разходи по договора (7 560 333,71 лв.) са по-малко от одобрените за плащане суми по искания за плащания (7 702 001,01 лв.) със сумата 141 667,30 лв. Одобрените суми за плащане 7 702 001,01 лв. са изчислени след като от първоначално одобрените суми по искания 7 752 995,01 лв. са намалени със сумата 50 944,00 лв., представляващи отнет лимит по предходно установена надплатена сума. При констатация, че сумата 141 667,30 лв. е надплатена по АДБФП BG16RFOP001-3.002-0007-C09, на основание чл. 35, ал. 1, т. 2 и ал. 3 във връзка с чл. 9, ал. 2 и чл. 19, ал. 3 от Наредба Н-3 и т. 6.2 от ДНФ 2/01.08.2017 г. е издадено оспореното пред административният съд РУПВ РД-02-14-1604 от 03.09.2024 г. АССГ е мотивирал извод, че то е постановено от компетентен орган (Заповед РД-02-14-525/23.04.2024 г. на министъра на регионалното развитие и благоустройството), при спазване на изискванията за форма и съдържание, но при съществено нарушение на административнопроизводствените правила. Според инстанцията по същество РУПВ е последващ акт спрямо Решение РД-02-14-1605/03.09.2024 г. на същия орган, с който е отказано верифицирането на заявени за плащане от бенефициента суми, производството по чието оспорване е висящо. Изложеното според АССГ обуславя извод, че към момента на издаване на РУПВ липсва установено по надлежен ред и по размер публично вземане. Съдът от първа инстанция е възприел и нарушение на принципа на правото на защита съгласно чл. 34, ал. 1 и ал. 3 АПК без да мотивира фактически този извод, както и отсъствие на мотиви относно начина на определяне на размера на публичното вземане и неяснотата за причините за разликата на установеното вземане и разликата на платените суми, верифицираните и неверифицираните разходи. Решението е неправилно. Съответства на материалния закон изводът на АССГ за валидност на АУПВ като издаден от компетентен орган. Според чл. 35, ал. 1, т. 2 от Наредба Н-3/22.05.2018 г. бенефициентът възстановява предоставената финансова подкрепа, когато е недължимо платена или надплатена, както и неправомерно получена или неправомерно усвоена сума по смисъла на чл. 162, ал. 2, т. 8 ДОПК. Съгласно ал. 3 на чл. 35 в случаите по ал. 1, т. 2 управляващият орган отчита вземане въз основа на акт за установяване на публично вземане, издаден във връзка с чл. 62 от Закона за публичните финанси по реда на чл. 166, ал. 2 ДОПК. Чл. 166, ал. 2 ДОПК препраща към реда, регламентиран в АПК, доколкото специалният закон (ЗУСЕФСУ) не съдържа такава правна уредба. Чл. 62 от Закона за публичните финанси задължава органите, отговорни за финансовото управление на средствата от Европейския съюз, да предприемат необходимите действия за събирането на недължимо платените и надплатените суми, както и на неправомерно получените или неправомерно усвоените средства по проекти. Горната регламентация и установените по делото факти обуславят извод за валидност на оспореното РУПДВ като издадено от компетентен орган. Неправилно административният съд приема, че при издаването на АУПВ са допуснати от административния орган съществени процесуални нарушения, налагащи отмяната му. От доктрината и от постоянната съдебна практика следва, че съществено нарушение на административнопроизводствените правила по смисъла на чл. 146, т. 3 от АПК е само това процесуално нарушение, което, ако не бе допуснато, би имало за последица различен от разпоредения с акта правен резултат. Както беше посочено, АУПВ се издава по реда за издаване на административен акт, предвиден в АПК. Чл. 26, ал. 1 АПК задължава административния орган, по чиято инициатива започва административното производство, да уведоми заинтересованите граждани и организации, а според чл. 35 АПК административният акт се издава, след като се обсъдят обясненията и възраженията на заинтересованите граждани и организации. По делото не са налице данни за уведомяване на МОН за образуваното административно производство за издаване на РУПВ. Във връзка с правото на изслушване на адресата на акта в административното производство следва да се съобрази разбирането на СЕС, изразено в т. 62 от Решението му от 20 декември 2017 г. по дело С-276/16: "Във всички случаи задължението на националната юрисдикция да гарантира пълното действие на правото на Съюза не води винаги до отмяна на оспорваното решение, когато то е прието в нарушение на правото на защита. Всъщност съгласно установената съдебна практика нарушението на правото на защита, и в частност на правото на изслушване, налага отмяна на взетото в съответното административно производство решение, само ако при липсата на това нарушение производството би довело до друг резултат (решения от 10 септември 2013 г., G. и R., C 383/13 PPU, т. 38 и от 3 юли 2014 г., Kamino International Logistics и Datema Hellmann Worldwide Logistics, C 129/13 и C 130/13, т. 78 и 79)". Не е налице и поддържаното от бенефициента съществено нарушение на административнопроизводствените правила, че на основание чл. 54, т. 5 АПК производството по издаването на АУПВ не е спряно до постановяване на окончателен съдебен акт по оспорването на отказа за верификация по искането за окончателно плащане по проекта. Стабилизирането на отказа за верифициране на разходи от ръководителя на УО не е елемент от фактическия състав, пораждащ правомощието му да установи като публично вземане надплатеното, когато недължимото плащане е за разходи, които не са верифицирани впоследствие. С аргумент от чл. 64, ал. 4 във вр. с ал. 3 (ред., ДВ, бр. 52 от 2020 г.) ЗУСЕФСУ във вр. с чл. 27, ал. 2 ЗУСЕФСУ оспорването на отказа за верификация не спира изпълнението на акта за верификация. Съпоставката на общо верифицираните разходи с извършените авансови и междинни плащания за определяне на размера на окончателното плащане се основава на правилото на чл. 9, ал. 2 от Наредба Н-3 от 22.05.2018 г. и се извършва към момента на издаване на АУПВ за възстановяване на надплатените суми (чл. 142, ал. 1 АПК). Действието ex tunc на отмяната на отказа за верификация не засяга законосъобразността на АУПВ, тъй като не засяга сумата на общо верифицираните разходи. След изпращането на преписката на администрацията за ново произнасяне по ИОП повторното извършване на проверката по чл. 19, ал. 3 от Наредба Н-3 не изключва, а предполага верифицирането на разходите, и възможната дължимост на окончателно плащане, включително за сумите по АУПВ. Като декларативен индивидуален административен акт АУПВ създава ликвидност на публичното вземане и затова не е необходимо установяването му по основание и размер с друг акт. Изложеното обуславя извод, че оспореният АУПВ не страда от релевирания от първостепенния съд недостатък постановяването му в хипотезата на липсата на предпоставки за това. В обхвата на съдебната проверка по чл. 168, ал. 1 АПК инстанцията по същество не се ограничава само с обсъждане на основанията, посочени от оспорващия, а въз основа на представените от страните доказателства следва да провери законосъобразността на оспорения административен акт на всички основания по чл. 146 от кодекса. АССГ не е изложил фактически изводи относно спазването на изискването за форма на АУПВ и неговата материална законосъобразност. При съобразяване на забраната за нови фактически установявания от касационната инстанция (чл. 220 от АПК) и осигуряване правото на страните спорът да бъде разгледан от две съдебни инстанции, съдебният акт следва да бъде отменен, включително в частта за разноските, а делото върнато за ново разглеждане от друг състав на Административен съд София-град, който да се произнесе по материалната законосъобразност на АУПВ и да разпредели отговорността за разноски, включително за тази инстанция. Мотивиран от изложеното и на основание на чл. 221, ал. 2, изречение първо, предложение второ вр. чл. 222, ал. 2, т. 1 АПК, Върховният административен съд, състав на Първо отделение,