Определение № 273 от 12.05.2017 г. на ВКС по т. д. № 2493/2016 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Сдружение „Н“ срещу решение от 26.08.2016г. по в.гр.д.№12562/2015г. на Софийски градски съд, ГО, ІІІ В състав. С него е потвърдено решение №ІІ-65-95 от 29.05.2015г. по гр.д. №18263/2010г. на Софийски районен съд, ІІ ГО, 65 състав, с което Сдружение „Н“ е осъдено да заплати на И. М. К., на основание чл.284 ал.1 т.1 вр. ал.2 от КЗ сумата от 22 400 лева, ведно със законната лихва, считано от 21.04.2010г. до окончателното заплащане, представляваща обезщетение за претърпените от реализирано на 16.05.2007г., в Република Гърция, Общински участък Маратополи – Гаргаляни, ПТП, имуществени вреди – разходи за придружител и болногледач за периода 07.10.2007г. до 01.03.2010г., както и разноски. Решението е постановено при участие на третото лице помагач на страната на ответника - ЗАД [фирма], [населено място]. Касационният жалбоподател поддържа, че решението е недопустимо, неправилно поради нарушение на материалния закон и e необосновано. Поддържа, че исковата молба е нередовна, като подадена от лице без представителна власт по отношение на ищеца. Излага доводи,че не е предвидена законова възможност за предявяване на съдебни искове срещу Компенсационния орган, тъй като съгласно относимото европейско законодателство - Директива 2000/26/ЕО, понастоящем отменена и заменена от Директива 2009/103/ЕО, и неговата имплементация в българския закон – Кодекса за застраховане, производството срещу Компенсационния орган е само извънсъдебно и се развива по специфичната процедура в чл.285 от КЗ /отм./ Наред с това излага доводи, че доколкото срещу представителя за уреждане на претенции на чуждестранния застраховател не могат да бъдат водени съдебни искове, такива не могат да бъдат водени и срещу Компенсационния орган, който е продължение на функцията на представителя. Счита за неправилни изводите на въззивния съд, че пред представителя за уреждане на претенции на гръцкия застраховател в България била предявена претенция за обезщетяване на процесните вреди, а той не е изпълнил задълженията си по чл.271 ал.1 от КЗ /отм./ Поддържа, че задължението на застрахователя или представителя му по чл.271 ал.1 от КЗ /отм./ е за произнасяне, което не означава непременно задължение за плащане. Наред с това прави оплаквания, че в случая изобщо не е била предявявана претенция за обезщетение за имуществени вреди, а само за неимуществени и то е подадена от лице без представителна власт. Счита за недоказана отговорността на посочения като делинквент Й. Г. Й. за настъпилото произшествие и правото на ищеца да получи обезщетение по застраховката. Поддържа, че въззивният съд не е обсъдил нито едно от подробните му оплаквания срещу изводите на СРС относно отговорността за произшествието и срещу съществените процесуални нарушения, допуснати от първата инстанция при събирането на доказателствата. Прави оплаквания, че съдът в нарушение на чл.266 от ГПК не е допуснал ангажираните с въззивната му жалба доказателства, с което е нарушил и правото му на защита. Подробни доводи излага в касационната жалба и в допълнение към същата, подадено в срока по чл.283 от ГПК, като моли обжалваното въззивно решение да бъде отменено, като бъде постановено друго, с което да бъде отхвърлен изцяло предявеният срещу него иск. В изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК и в допълнение към същото, подадено в срока по чл.283 от ГПК, касационният жалбоподател поставя следните материалноправни и процесуалноправни въпроси, като обуславящи изводите на въззивния съд: 1.1. Длъжен ли е съдът да посочи в решението си изчерпателно исканията и възраженията на страните, да обсъди в цялост повдигнатите от тях доводи и преценката на доказателствата и да изложи в цялост фактическите констатации и правните си изводи във връзка с предходно изброените? 1.2.Представлява ли нарушение на чл.236 ал.2 от ГПК използването от съда на бланкетни фрази, като например за неоснователност на доводите на страната, за правилност на обжалваното решение, за споделяне на изводите на първата инстанция и други, без решаващият съд да излага собствена обосновка по какви конкретно причини приема това? 1.3. При препращане към мотивите на първоинстанционното решение по реда на чл.272 от ГПК, процесуалният закон допуска ли въззивният съд да прави такова препращане бланкетно, без каквато и да е собствена обосновка защо приема мотивите и изводите на първата инстанция и/или чрез повтаряне на бланкетни фрази за споделяне изводите на първата инстанция и за правилност на изводите на първоинстанционния съд, респективно с бланкетно изявление, че доводите във въззивната жалба са неоснователни, без да се дава индиция по каква причина въззивната инстанция споделя съответните изводи на първата инстанция и то въпреки изложените подробни възражения срещу тях във въззивната жалба?; 2. Допустимо ли е воденето на съдебен иск срещу Компенсационния орган по КЗ /отм./?; 3.Длъжен ли е въззивният съд да допусне и събере своевременно поискани пред първата инстанция, но недопуснати или несъбрани от нея относими към делото доказателства? 4.1. В какво се изразява неизпълнението на задължението на застрахователя или неговия представител за уреждане на претенции за произнасяне по чл.271 във вр. с чл.284 ал.1 т.1 от КЗ /отм./? В частност – единствено изплащането на сума за обезщетение ли представлява такова изпълнение или дадено на увреденото лице становище по чл.271 ал.2 т.2 от КЗ /отм./ също представлява изпълнение на задължението за произнасяне по чл.271 от КЗ /отм./? 4.2. Предявяването пред застрахователя или неговия представител по чл.269 от КЗ /отм./ на претенция за определен вид вреди от застрахователното събитие, например неимуществени, поражда ли задължение за произнасяне по чл.271 от КЗ /отм./, по отношение на друг вид вреди, например имуществени вреди вследствие телесно увреждане от същото застрахователно събитие, които не са включени в предявената претенция, респективно може ли да доведе до неизпълнение на задължението на застрахователя или неговия представител за уреждане на претенции по чл.271 от КЗ /отм./ по отношение на този друг вид невключени в претенцията вреди? 4.3. Липсата на предявена претенция пред застрахователя или неговия представител за определен вид вреди от застрахователното събитие поражда ли компетентност и отговорност за компенсационния орган по чл.284 ал.1 т.1 от КЗ /отм./ по такава претенция? В подаденото в срок допълнение към изложението поставя и следните въпроси: 1. Може ли съдът да мотивира решението си въз основа на документ, без той да е приет по делото? 2.Дали съжденията на съда, обусловили формирането на правни изводи, са необосновани, когато не съответстват на събраните по делото доказателства и на логическата взаимовръзка между закономерности и типични връзки между явленията? 3. Трябва ли ищецът да проведе пълно и главно доказване на всички елементи от фактическия състав на иска за вреди от непозволено увреждане? 4. Кой е началният момент, от който Компенсационният орган по чл.284 - 286 от КЗ /отм./ дължи лихва за забава? 5. Допустимо ли е българският Компенсационен орган да дължи сумарно – съгласно вече извършени плащания и съгласно постановени съдебни решения по дела за имуществени и неимуществени вреди от едно и също телесно увреждане, повече отколкото предвижда специфичният максимален обем на отговорност на крайната плащаща институция по приложимото чуждо право? 6. Какъв е максималният обем на отговорност към увредени лица на Гръцкия гаранционен фонд и на функционалната отговорност на българския компенсационен фонд за обезщетяване на имуществени и неимуществени вреди от телесно увреждане в случай на отнемане на лиценза на гръцки застраховател по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, съобразно относимото гръцко законодателство към датата на отнемане на лиценза и към датата на приключване на устните състезания по делото пред ВКС и коя от двете дати е релевантната за тази отговорност? По отношение на правните въпроси по т.1.1, т.1.2 и т.1.3 от изложението поддържа, че са разрешени в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в решение №97 от 06.07.2009г. по т. д. №745/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение №155 от 13.10.2010г. по т. д. №1113/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение №23 от 14.02.2013г. по гр. д. №564/2012г. на ВКС, ГК, ІІ гр.о., решение №173 от 15.07.2013г. по гр. д. №1131/2012г. на ВКС, ГК, ІІІ гр.о., решение №589 от 29.06.2010г. по гр. д. №1359/2009г. на ВКС, ГК, І гр.о., решение №324 по гр.д. №1413/2009г. на ВКС, ГК, ІV гр.о., решение №92 от 22.02.2011г. по гр.д. №1863/2010г. на ВКС, ГК, ІV гр.о., решение №235 от 04.07.2011г. по гр.д. №513/2010г. на ВКС, ГК, ІV гр.о. и други. Също поддържа, че изводите на въззивния съд са в противоречие с решение №283 от 14.11.2014г. по гр.д.№1609/2014г. на ВКС, ГК, ІV гр.о., решение №210 от 15.08.2014г. по гр.д.№6605/2013г. на ВКС, ГК, ІV гр.о., решение №166 от 15.07.2013г. по гр.д.№1285/2012г. на ВКС, ГК, ІІІ гр.о., в които се приема, че правните изводи на съда в мотивите към съдебното решение, не могат да са декларативни и трябва да са мотивирани и обосновани. Твърди, че въпрос 1.3. от изложението е решен в противоречие с решение №157/08.11.2011г. по т.д.№823/2010г. ва ВКС, ТК, ІІ т.о., в което се приема, че предвидената в чл.272 от ГПК процесуална възможност въззивният съд да препрати към мотивите на първата инстанция в случаите, когато потвърждава нейното решение, не дерогира изискването на чл.236 ал.2 от ГПК за мотивиране на въззивното решение, в който смисъл са и решение №94 от 28.03.2014г. по гр. д. №2623/2013г. на ВКС, ГК, ІV гр.о., решение №373 от 23.07.2014г. по гр. д. №3003/2013г. на ВКС, ГК, ІV гр.о., решение №126 от 15.08.2014г. по гр. д. №5207/2013г. на ВКС, ГК, ІV гр.о. и други. Поддържа, че въпросът за допустимостта за водене на иск пред Компенсационния орган е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Излага доводи, че произнасянето на ВКС със задължителна съдебна практика по чл.290 от ГПК по този аспект на нововъведената с КЗ /отм./ правна фигура на Компенсационния орган, е важно с цел категорично изясняване на действителния смисъл на правните норми на чл.284 и чл.285 от КЗ /отм./. Счита, че цитираното от състава на СГС определение №886 от 09.11.2011г. по ч.т.д. №130/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., не дава разрешение на този въпрос, а на въпроса за международната компетентност по делото. Поддържа, че въпросът по т.3 от изложението е решен в противоречие със задължителната практика в решение №307 от 20.03.2012г. по гр. д. №284/2011г. на ВКС, ГК, ІІ гр.о., решение №243 от 31.05.2011г. по гр. д. №976/2010г. на ВКС, ТК, І г.о., решение №110 от 17.08.2011г. по т. д. №597/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение №149 от 08.06.2011г. по гр. д. №1884/2009г. на ВКС, ГК, ІV гр.о., решение №7 от 27.01.2015г. по гр. д. №2427/2014г. на ВКС, ГК, ІІІ гр.о., решение №155 от 08.05.2013г. по гр. д. №1152/2012г. на ВКС, ГК, ІV гр.о., решение №92 от 03.04.2013г. по гр. д. №1147/2012г. на ВКС, ГК, ІV гр.о. и други. Касаторът твърди също, че въпросите по т.4.2 и 4.3 се решават противоречиво от съдилищата, като се позовава на влязлото в сила решение от 17.03.2015г. по гр.д.№3955/2014г. на САС, 8 състав, в което е прието, че липсата на произнасяне от страна на застрахователя не представлява неизпълнение на задълженията му в срока по чл.271 ал.1 от КЗ /отм./, тъй като е вследствие на факта, че пострадалите не са го сезирали с такова искане. Поддържа, че въпросите по т.4.1, т.4.2 и т.4.3 от изложението са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото с цел установяване на точния смисъл на разпоредбите на чл.271 ал.1 и чл.284 ал.1 т.1 от КЗ /отм./ В допълнителното изложение на основанията поддържа, че въззивният съд е основал изводите си, че е осъществена процедурата по чл.285 от КЗ /отм./, на документ, който не е представен по делото, с което е допуснал противоречие с практиката на ВКС в решение №165 от 10.09.2012г. по гр.д.№703/2011г. на ВКС, ГК, ІV гр.о. и решение №58/12.05.2014г. по гр.д.№7025/2013г. на ВКС, ГК, ІІ г.о., съгласно които е недопустимо съдът да основава решаващите си изводи на документ, който не е представен по делото. Поддържа, че въпросът т.2 от допълнително изложение е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, изразена в решение №92 от 22.02.2011г. по гр.д.№1863/2010г. на ВКС, ІV г.о., съгласно което изискването за обоснованост на съдебните решения налага изводите на съда за релевантните факти да съответстват на събраните по делото доказателства. Твърди, че въпросът по т.3 от допълнителното изложение е в противоречие с разрешението, дадено в решение №147 от 19.06.2012г. по гр.д.№582/2011г. на ВКС, ІV г.о., според което ищецът, с всички доказателствени средства следва да установи увреждащото деяние, вредите и причинно – следствената връзка между тях, така че от анализа на доказателства съдът да може да изведе еднозначен извод за наличието им. По отношение на останалите три въпроса от допълнителното изложение се позовава на допълнителното основание по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК. Ответникът по касация И. М. К. не изразява становище по касационната жалба. Третото лице – помагач ЗАД [фирма], [населено място], не изразява становище по касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 от ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 от ГПК. За да потвърди обжалваното първоинстанционно решение, въззивният съд е приел, че същото е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. На основание чл.272 от ГПК въззивният съд е препратил към мотивите изложени от СРС, като е споделил решаващите му изводи от фактическа и правна страна за наличие на предпоставките на чл. 284, ал.1, т.1 вр.ал.2 от КЗ/ отм./ за ангажиране на отговорността на ответника и за размера на дължимото обезщетение за претърпени имуществени вреди от ищеца - разходи за придружител и болногледач за периода 07.10.2007г. - 01.03.2010г. Обсъдил е и изложените във въззивната жалба доводи, като е приел за изцяло неоснователен довода за недопустимост на обжалваното решение. Констатирал е, че приложеното към исковата молба пълномощно на адв. И. Й. не съдържа сочените от въззивника несъответствия. Приел е за допустимо воденето на иск срещу Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“, [населено място], като компенсационен орган и качеството му на пасивно легитимиран ответник в съдебен спор при възникнало задължение по чл.284 КЗ /отм./ за заплащане на обезщетение на увреденото лице. Счел е за установено, че ищецът е предявил претенцията си пред представителя на гръцкия застраховател за уреждане на претенции в Република България – ЗАД [фирма], [населено място], като с писмо с изх.№6721/07.11.2008г., ЗАД [фирма], [населено място], е отказал да удовлетвори претенцията на ищеца и след като не е изпълнил задълженията си в срока по чл.271 ал.1 от КЗ/ отм./, то ответникът по делото – Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“, [населено място], в качеството си на компенсационен орган е пасивно легитимиран да отговаря по предявения от ищеца И. М. К., иск с правно основание чл.284, ал.1, т.1 вр. ал.2 от КЗ/ отм./. Приел е, че са налице елементите на фактическия състав за ангажиране отговорността на Бюрото, като компенсационен орган, за заплащане на обезщетение на увреденото лице за претърпени имуществени вреди от разходи за болногледач и придружител в размер на сумата от 22 400 лв. за периода от 07.10.2007г.- 01.03.2010г., чиято необходимост от извършване, период и размер, въззивният съд е приел за установени в хода на производството по делото, чрез приетите съдебно-медицинска и съдебно- счетоводна експертизи. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280 ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280 ал.1 т.1 – т.3 от ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение. Поставенитe от касатора процесуалноправни въпроси по т.1.1, т.1.2 и т.1.3 от изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК са обусловили изводите на въззивната инстанция по конкретното дело, доколкото касаят дейността на съда по преценка на доводите на страните и събраните по делото доказателства, но не е налице допълнителната предпоставка по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т.1, т.2 и т.3 от ТР№1 от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, както и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. На тези въпроси е даден отговор и в цитиранитe от касатора решения, както и в служебно известните на настоящия състав решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 от ГПК - решение №331/19.05.2010г. по гр.д.№257/2009г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение №700/28.10.2010г. по гр.д.№91/2010г. на ВКС, ГК, IV г.о, решение №27/02.02.2015г. по гр.д.№4265/2014г. на ВКС, IV г.о., решение №445/02.11.2011г. по гр.д.№1733/2010г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение №443/25.10.2011г. по гр.д.№166/2011г. на ВКС, ГК, ІV г.о. и други, които формират задължителна практика по смисъла на чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. В същите е възприето, че съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правни доводи, от които черпят своите права, както и събраните по искания на страните доказателства във връзка с техните доводи. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени. Тази преценка на съда произтича от изискването на чл.12 от ГПК и чл.235 от ГПК, като в тази насока е постоянната съдебна практика. Обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие със задължителната практика на ВКС. Независимо от препращането към мотивите на първоинстанционния съд, въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на всички събрани по делото доказателства, относими към наличието на предпоставките на чл. 284, ал.1, т.1 вр.ал.2 от КЗ/ отм./ за ангажиране на отговорността на ответника и за размера на дължимото обезщетение за претърпени имуществени вреди. Следва да се отбележи, че съдът е съобразил разпоредбата на чл.269 от ГПК, като е обсъждал направените във въззивната жалба оплаквания и становището на въззиваемия по тях и съответно е преценявал само доказателствата относно спорните между страните обстоятелства. При това съдът е обсъдил подробно съдържанието на представените писмени доказателства, относими към твърденията за недопустимост на иска, както и за това, че не е проведена процедурата по чл.285 от КЗ, а също се е позовал на приетите по делото съдебно – медицинска и съдебно – счетоводна експертиза. Следователно въпросите за задължението на съда да обсъди и прецени всички факти и доказателства по делото, да отговори на всички доводи и възражения на страните, както и да мотивира своя акт, не е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС, включително цитираната от касатора съдебна практика по чл.290 от ГПК. Конкретните изводи на съда, направени в резултат на извършената преценка на фактическия и доказателствен материал по делото, касаят правилността на постановения съдебен акт. Въпросът за допустимостта за водене на иск пред Компенсационния орган е обуславящ за изводите на въззивния съд за допустимостта на обжалваното пред него първоинстаннционно решение, но по отношение на този въпрос не е налице допълнителната предпоставка за достъп до касация по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК. По реда на чл. 274 ал.3 от ГПК е постановено определение №886 по ч.т.д. №130/2011г. на ВКС, ТК, IІ т.о., формиращо задължителна практика по смисъла на чл.280 ал.1 т.1 от ГПК, която настоящият състав изцяло споделя. Неоснователни са доводите на касационния жалбоподател, че това определение не дава разрешение на въпроса относно допустимостта на съдебно производство по иск срещу Компенсационния орган, а на въпроса за международната компетентност по делото. С отговора на въпроса, по който е допуснато касационно обжалване, съставът на ВКС е приел, че българският съд е компетентен по иска срещу Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи”, за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, причинени на лице, пребиваващо в Република България, в резултат на ПТП, настъпило в друга държава – членка на ЕС, от делинквент с местоживеене в друга държава – членка на ЕС, застрахован при застраховател, установен в друга държава – членка, съгласно чл. 2 от Регламент № 44/2001 на Съвета от 22.12.2000г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела. Макар и действително въпросът да се отнася за международната компетентност по спора, даденият отговор съдържа становище, че такъв иск е процесуално допустим и подлежи на разглеждане от сезирания български съд. Наличието на задължителна практика по значимия за делото правен въпрос, изключва основанието по чл. 280 ал.1 т.3 от ГПК. Третият правен въпрос е от значение за изхода на спора, но същият не е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС. Съгласно решение №224/02.07.2010г. по гр.д.№177/2010г. на ВКС, ГК, ІІ г.о., въззивният съд следва да се произнесе по тези доказателствени искания, които са направени своевременно от страните пред първата инстанция, но не са били допуснати, както и по тези, които са били допуснати, но не са били събрани. Тоест при направено оплакване във въззивната жалба за наличие на основанията по чл.266 ал.3 от ГПК, въззивният съд е длъжен да разгледа направеното доказателствено искане и да събере тези доказателства, които не са събрани поради допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд. Разпоредбата на чл.266 ал.3 от ГПК обаче не установява за въззивния съд задължението да уважи всички доказателствени искания, които са направени своевременно от страните и не са уважени от първоинстанционния съд. В настоящата хипотеза във въззивната жалба са изложени оплаквания за допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд, изразяващи се в отказ да назначи допълнителни експертизи със задача по молбата на Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ от 03.04.2015г. и да допусне разпит на свидетел по делегация. Исканията в молбата са направени своевременно, с оглед на това, че те се основават на нови за делото документи, изпратени от гръцкия съд, а именно наказателната преписка срещу лицето Й. Й.. Съответно първоинстанционният съд се е произнесъл тези искания, но не ги е уважил, като е преценил, че са неотносими към спора В постановеното от него определение по чл.267 от ГПК въззивният съд е направил извода, че исканията са преклудирани, който извод не съответства на основанието, на което те са направени – страната не е поискала събиране на нови доказателства, а събиране на доказателства, останали несъбрани от първоинстанционния съд. Наред с това въззивният съд обаче е изразил и становището, че липсват предпоставките по чл.266 ал.3 от ГПК за допускане на доказателствата, тоест преценил е, че не са налице допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения. При тези констатации въззивният съд не се е отклонил от задължителната практика на ВКС, като е оставил без уважение доказателствените искания на жалбоподателя за назначаване на нови експертизи и за допускане на един свидетел. Правилността на констатациите на въззивния съд относно процесуалните действия на първоинстанционния съд е относима единствено към конкретния спор и касае правилността на постановеното въззивно решение. Поставените в т.4.1, 4.2 и 4.3 от изложението въпроси, са свързани с предмета на спора, но по първия не е налице допълнителното основание за достъп до касация, а другите два не са обуславящи за изхода на спора. Въпросите на касатора по т.4.2 и 4.3 от изложението са обусловени от фактическото му твърдение, че в случая липсва предявена претенция пред застрахователя или неговия представител за заплащане на имуществени вреди. В случая обаче след анализ представено по делото писмено доказателство – писмо изх.№6721/07.11.2008г. от ЗАД [фирма], [населено място], въззивният съд е приел за установено, че такава претенция е предявена пред представителя на гръцкия застраховател за уреждане на претенции в Република България – ЗАД [фирма], [населено място]. Съответно и правните му изводи касаят хипотеза на предявена претенция, а не непредявена такава. Евентуалната неправилност на приетите за установени факти и обстоятелства по спора, са основания за необоснованост на въззивния акт и подлежат на проверка съгласно чл.281 т.3 от ГПК, но след допускане на касационното обжалване, основано на разрешаването на значим материалноправен или процесуален въпрос. Въпросът по т.4.1 от изложението - в какво се изразява неизпълнението на задължението на застрахователя или неговия представител за уреждане на претенции за произнасяне по чл.271 ал.1 от КЗ, е обуславящ изхода на спора, доколкото въззивният съд е приел, че след като представителят на гръцкия застраховател не е изпълнил задълженията си в срока по чл.271 ал.1 от КЗ/ отм./, то ответникът по делото – Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“, [населено място], в качеството си на компенсационен орган е пасивно легитимиран да отговаря по предявения от ищеца И. М. К., иск с правно основание чл.284, ал.1, т.1 от КЗ /отм./ В случая обаче не е налице допълнителната предпоставка за достъп до касация по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл.280 ал.1 т.3 от ГПК представляват основание за допускане на касационното обжалване при неяснота, непълнота или противоречие в правната норма с цел извличане от неясната разпоредба на ясна норма, от противоречивите разпоредби - безпротиворечива норма, а при липса на разпоредба – отстраняване на непълнотата в нормативния акт чрез аналогия на закона или на правото. В случай на позоваване на основанието по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК касаторът следва да посочи норма, прилагането на която налага тълкуване или допълване на законова разпоредба, която не дава отговор на поставения значим за делото правен въпрос. Касаторът точно е посочил правната норма, която според него подлежи на тълкуване. Разпоредбата на чл.284 ал.1 т.1 от КЗ /отм./ препраща към неизпълнение на задълженията по чл.271 ал.1 от КЗ /отм./ от застрахователя или от неговия представител за уреждане на претенции в Република България. Посочената норма регламентира срока за произнасяне по претенция по задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите, а текстът на чл.271 ал.2 от КЗ /отм./ определя задълженията на застрахователя или на представителя, които следва да се изпълнят в този срок, а именно: да се определи и изплати размерът на обезщетението или да се даде мотивирано становище по претенцията, когато се отказва плащане или когато основанието и размерът на вредите не са били напълно установени. Тълкувани двете разпоредби във връзка една с друга и съобразно с функциите на Компенсационния орган по чл.285 ал.6 от КЗ /отм./ (ограничаващи дейността му до проверка дали е отправена претенция за обезщетение по установения ред и в предписаните срокове, без да се прави преценка по същество) недвусмислено сочат на отговорност на Компенсационния орган в случаите, когато застрахователят или неговият представител в срока по чл.271 ал.1 от КЗ /отм./ не е определил и изплатил обезщетението, и същевременно не го е отказал с мотивирано писмено становище. В случая преценката на въззивния съд че с писмо с изх.№6721/07.11.2008г., ЗАД [фирма], [населено място], е отказал да удовлетвори претенцията на ищеца и не е изпълнил задълженията си в срока по чл.271 ал.1 от КЗ/ отм./, не е в противоречие с това тълкуване, защото е възможна и хипотезата, в която при отказ да изплати обезщетението, застрахователят да изпълни задължението си по чл.271 ал.2 от КЗ /отм./, като даде мотивирано писмено становище за причините за отказа. Първият поставен в допълнителното изложение въпрос е свързан с предмета на спора, доколкото въззивният съд е приел, че ищецът е предявил претенцията си пред представителя на гръцкия застраховател за уреждане на претенции в Република България – ЗАД [фирма], [населено място]. Писмото, с което е предявена претенцията не се намира по делото, но съществуването му се извежда от представеното по делото писмо с изх.№6721/07.11.2008г., с което ЗАД [фирма], [населено място], е отказал да удовлетвори претенцията на ищеца. Съответно изводът на съда за съществуването на поканата за плащане е базиран на съдържанието на друг, представен по делото документ. Поради това по отношение на поставения въпрос не е осъществена допълнителната предпоставка по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК за достъп до касационен контрол. В цитираното от касатора решение решение №165 от 10.09.2012г. по гр.д.№703/2011г. на ВКС, ГК, ІV гр.о., постановено по реда на чл.290 от ГПК, е прието, че съдът може да преценява само доказателства, които са събрани в производството по делото или в производство за обезпечаване на доказателства, като единственото изключение от това правило е уредено в чл. 232 от ГПК при оттегляне на иска. В случая въззивният съд не е кредитирал документ, който не е приет като доказателство по делото, а е приел, че такъв документ съществува и е получен от третото лице – помагач, след като е обсъждал съдържанието на друг документ, приет като доказателство по делото. Доводите, изложени от касатора във връзка с втория и третия поставени от него в допълнителното изложение правни въпроси, представляват по същество оплаквания за неправилност на въззивния акт. Евентуалните грешки при формиране на вътрешното убеждение на съдебния състав биха представлявали необоснованост на решението, но същите не подлежат на преценка в производството по допускане на касационното обжалване, след като не са обвързани с доводи за произнасяне по конкретен материално правен или процесуален въпрос по тълкуване или прилагане на правна норма. Четвъртият поставен в допълнителното изложение правен въпрос относно началния момент, от който Компенсационният орган по чл.284 - 286 от КЗ /отм./ дължи лихва за забава, е обусловен от фактическото твърдение на касатора, че до получаване на преписа от исковата молба, не е бил канен от ищеца да му заплати обезщетение за имуществени вреди. Поради това и същият не може да бъде определен като правен въпрос от значение за точното прилагане на закона, тъй като отговорът му е обусловен от фактическите обстоятелства във всеки отделен случай. Последните два поставени от касатора правни въпроси в допълнителното изложение са свързани с оплакването в касационната жалба, че въззивният съд не е отчел лимита на отговорност на касатора, която е изцяло обезпечителна и функционална спрямо отговорността на крайния платец на обезщетението, а именно гръцкия застраховател на делинквента. Това оплакване не съответства на данните по делото. Действително във въззивната си жалба касаторът се позовава на съществуване на лимит от 100 000 евро за всяко събитие, до който гръцкият Гаранционен фонд удовлетворява пострадалите лица, в случаите на отнет лиценз на гръцки застраховател по застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“. Същевременно нито във въззивната жалба, нито до приключване на въззивното производство са въведени твърдения, нито са представени доказателства, че този лимит е достигнат, а се твърди от Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“, [населено място], че от него са платени суми в размер на 64 304,63 лева. Поради това въпросът за значението на установения в гръцкото законодателство лимит на отговорността на чуждестранния застраховател, е бил без значение за изводите на въззивния съд относно основателността и размера на предявения иск, съответно това, че този въпрос не е обсъден от въззивния съд, не е обусловило изхода на производството. По изложените съображения следва да се приеме, че не са налице основания за допускане на касационен контрол на въззивното решение. На ответника по касация не следва да бъдат присъждани разноски, доколкото не са направени такива. Воден от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд