Определение № 3296 от 24.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4216/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 20676/14.06.2024 г., подадена от Ч. Д. В., П. Ч. М. и М. Ч. Н., чрез адвокат Е. М., срещу решение № 616 от 13.05.2024 г. по гр. д. № 20245300500754/2024 г. на Окръжен съд – Пловдив, с което е потвърдено решение № 260171 от 11.12.2023 г. по гр. д. № 16324/2020 г. на Районен съд - Пловдив, поправено с решение № 260010 от 13.02.2024 г. по същото дело, с което е допуснато да се извърши съдебна делба между А. Т. Ш. и С. Б. Ш., от една страна, и Ч. Д. В., П. Ч. М. и М. Ч. Н., от друга, на съсобствен недвижим имот, както следва: самостоятелен обект в сграда с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], одобрени със заповед № РД-18-48/03.06.2009 г. на изп. директор на АГКК, с адрес на имота: [населено място], [улица], ет. 1, който самостоятелен обект се намира в страда № 1, разположена в поземлен имот с идентификатор *, с предназначение на самостоятелния обект: жилище, апартамент, брой нива на обекта: 1, с площ от 59 кв.м, на ниво 1, при съседни самостоятелни обекти в сградата: на същия етаж - ***, под обекта - няма, над обекта - ***, при квоти: 3/18 ид. ч. за А. Т. Ш., 12/18 ид. ч. за А. Т. Ш. и С. Б. Ш. в режим на СИО, 1/18 ид. ч. за Ч. Д. В., 1/18 ид. ч. за П. Ч. М. и 1/18 ид. ч. за М. Ч. Н..

Въззивният съд, сезиран с жалба от Ч. Д. В., П. Ч. М. и М. Ч. Н., е намерил, че атакуваното пред него решение не е недопустимо или нищожно. Приел е за неоснователно оплакването на жалбоподателите, че в първоинстанционния акт липсва произнасяне по отношение на направено възражение в отговора на исковата молба от В. В. - починала и заместена в процеса от жалбоподателите, като нейни законни наследници - с което е заявила, че на основание чл. 26, ал. 2 ЗЗД е нищожна сделката, обективирана в нотариален акт от 25.01.1995 г., поради липса на предмет. Окръжен съд – Пловдив е посочил, че първостепенният съдебен състав се е произнесъл по направеното възражение за нищожност на сделката, обективирана в нотариален акт от 25.01.1995 г., поради липса на предмет. Последният е разгледал съдебната практика на ВКС по въпросите за нищожност на сделките поради липса на предмет и въз основа на събраните по делото доказателства - най-вече на съдебно-техническата експертиза на вещото лице арх. Р. И.-Н. и комплексната съдебно техническа-експертиза, е приел, че не се установява да са налице обстоятелства, от които да следва и липса на вещнотранслативно действие на двете сделки по отношение на процесния имот в полза на съделителя А. Ш..

Окръжен съд – Пловдив е визирал, че споделя правните изводи на първата инстанция, тъй като те са в синхрон със задължителната съдебна практика – ТР № 3/28.06.2016 г. по тълк. д. № 3/2014 г. на ОСГК на ВКС, съгласно което, ако към момента на сключване на сделката реално определените части от недвижим имот (сграда, жилище или други обекти), не са фактически обособени, но е възможно да бъдат обособени като самостоятелен обект, съобразно изискванията в действащия устройствен закон към този момент, договорът не е нищожен поради невъзможен предмет. Изложил е, че в случая по отношение на приземния етаж оспорената като нищожна сделка е осъществена на 25.01.1995 г., т.е. при действието на ЗТСУ, а към настоящия момент действа нов устройствен закон - ЗУТ. Процесният приземен етаж след 1995 г., а именно през 2009 г., е станал част от кадастралната карта на [населено място] и е отразен като самостоятелен обект с № 56784.531.85.1.2 - „Жилище-апартамент“, записан на името на А. Ш., което се установява от справката на служба ГКК - Пловдив. По делото са събрани доказателства – съдебно-техническа експертиза, че съгласно ЗУТ този самостоятелен обект отговаря на изискванията по отношение на минимум помещения, наличие на санитарен възел, кухня с комин и две жилищни помещения с необходима естествена осветеност. Обектът отговаря на изискванията за делба по чл. 203 ЗУТ, като в случая не е било необходимо да се одобрява инвестиционен проект, защото предмет на делба са два СОС. Този извод е потвърден изцяло и от комплексната съдебно-техническа експертиза. В последващата тройна СТЕ е прието, че процесният имот отговаря на изискванията на строителните правила и норми за самостоятелен жилищен обект към момента на изграждането му и към настоящия момент. В тази връзка въззивният съд е приел за неоснователно възражението на жалбоподателите, че първата инстанция неправилно е кредитирала като достоверен източник на информация удостоверение № 94-III-02/19.01.1995 г. на Община Пловдив, съгласно което приземното жилище е с посочена светла височина и е пригодно за живеене от 1960 г., поради липса на административна преписка, предхождаща издаването на този документ. По този спорен въпрос, а именно дали приземният етаж е самостоятелно жилище и какви са неговите технически параметри, по делото са приети три експертизи, които аргументирано са дали отговор на този въпрос, след извършени лични замервания на място от експертите. Ето защо въззивният съдебен състав е счел за ирелевантен за изхода на спора въпроса дали визираният административен документ е бил издаден правомерно или не. Посочил е, че става дума за недвижим имот, който има трайни технически параметри, които не се изменят във времето и подлежат на лична преценка от компетентните вещи лица към момента на воденето на съдебния процес, което е и факт по делото. Според съда същото се отнася и до обстоятелството, че по делото не е представено удостоверение за търпимост по § 127 ПЗР на ЗУТ. Наличието на спазването на техническите правила и норми е преценено от съда към момента на решаване на делото, на база на техническа експертиза, която не зависи и нейните изводи не се предрешават от издадени преди това административни документи от общинската администрация.

Според Окръжен съд – Пловдив неоснователно е и възражението на жалбоподателите, че Pайонен съд - Пловдив не е направил анализ на събраните гласни и писмени доказателства и е стигнал до неправилни правни изводи. Според въззивния съдебен състав неправилно се сочи, че РС не се е съобразил с показанията на свидетеля К. Г., според който този имот имал две врати за вход, като по-късно единият вход бил затворен. Изложил е, че от обясненията на вещото лице по първата СТЕ арх. Р. И.-Н. се установява, че на северозападната фасада на сградата на приземния етаж е имало стар отвор, който е затворен с кнауф, като кога е извършено това затваряне не може да се установи, защото има мазилка. Свидетелят К. Г. също потвърждава, че някога в миналото е виждал такъв отвор и стълбички към приземния етаж. Кога е било това във времето, същият не уточнява. Според въззивния съд, как затварянето на този отвор или вход за приземния етаж променя изводите за наличието на самостоятелен обект на собственост, по делото не става ясно. Но дори и това да има някакво значение за спора, то не е установено дали соченото преустройство е правено преди или след 1995 г., когато е моментът на сделката. Дори и да е правено след 1995 г., последващото фактическо обособяване на реално определената част от сградата не води до извода за нищожност на сделката поради невъзможен предмет, както ясно е посочено в цитираното ТР № 3/28.06.2016 г. по тълк. д. № 3/2014 г. на ОСГК на ВКС.

Съдът е приел за неоснователно и възражението на жалбоподателите, че невъзможността на предмета на сделката произтича от характера му на обща част по предназначение и липсата на съгласие за промяната на това от ответниците по делото. В тази връзка е посочил, че обособяването на предмета на сделката като самостоятелен обект на собственост е извършено много преди ответниците, в качеството им на наследници на праводателите си, да получат права върху този имот. Бащата на ответниците Т. Ш. е починал през 2005 г., а майка им през 2021 г. Ето защо към 1995 г., когато е извършена оспорената сделка, ответниците не са имали никакви права върху имота и тяхното съгласие за промяна на статута му е нямало правно значение.

За неоснователно е счетено и възражението на жалбоподателите, че съдът не се е съобразил с обстоятелството, че първият етаж на сградата е построен в периода 1957 - 1967 г. и не е съобразен с изискванията на действащите тогава правни норми на чл. 52 ЗПИНМ и на чл. 170 и чл. 216 от Закона за благоустройството на населените места. Съдът отново се е позовал на горепосоченото тълкувателно решение, съгласно което възможността да се обособи самостоятелен обект на собственост следва да се преценява по изискванията на действащия устройствен закон, а не според вече отменените устройствени закони.

Жалбоподателите считат решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовават на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Формулират въпросите:

1. Нищожен ли е договорът за прехвърляне на реално определени части от недвижим имот на основание чл. 26, ал. 2, предл. първо ЗЗД - поради липса на предмет, ако към момента на сключване на сделката съответните обекти не са съществували фактически и не са обособени като самостоятелни такива с оглед установените в действащия устройствен закон изисквания;

2. Съставлява ли приземният етаж самостоятелно жилище, при положение че съществуващият самостоятелен жилищен обект е лишен от обслужващо помещение - изба, склад или таван;

3. За законовите критерии и правнорелевантни факти при определяне статута на приземния етаж и за белези, които винаги характеризират един обект като самостоятелен такъв, или изводът за статута зависи и от конкретни, други обстоятелства - какви и от какъв характер;

4. Приземният етаж, обслужващ първи жилищен етаж, може ли да се обособи като самостоятелен обект, без в първия жилищен етаж да съществува обслужващо помещение - килер, изба или таванско помещение.

Визират противоречие с приетото в ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Постъпил е отговор от А. Т. Ш. и С. Б. Ш., в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. В т. 4 на тълкувателното решение е посочено, че точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.

Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:

Обжалваното въззивно решение е валидно и допустимо. Същото не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено при грубо нарушение на материалния и процесуалния закон и не е явно необосновано.

Относно нито един от въпросите не е обосновано наличието на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Не е посочена практика на ВКС по чл. 290 ГПК или задължителна практика на ВС или ВКС, на която решението на Окръжен съд – Пловдив да противоречи. Не е аргументирано позоваването на ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, което засяга въпроси на принудителното изпълнение.

Първият въпрос е формулиран изцяло според защитната теза на жалбоподателите, а не според приетото за установено от въззивния съд, поради което същият не попада в приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съобразно изложеното по-горе, Окръжен съд – Пловдив е счел, че приземният етаж, както и първият етаж са представлявали самостоятелни жилища, като относно възражението за нищожност на прехвърлителните сделки е съобразил и ТР № 3/28.06.2016 г. по тълк. д. № 3/2014 г. на ОСГК на ВКС, съгласно което, ако към момента на сключване на сделката реално определените части от недвижим имот (сграда, жилище или други обекти), не са фактически обособени, но е възможно да бъдат обособени като самостоятелен обект, съобразно изискванията в действащия устройствен закон към този момент, договорът не е нищожен поради невъзможен предмет; правна невъзможност за обособяване на реално определена част от недвижим имот (сграда, жилище или други обекти) е налице, когато при сключване на сделката съществува непреодолима правна пречка да бъде одобрен инвестиционен проект за обособяване на тази част.

Предвид постановките на визираното по-горе тълкувателно решение, с които атакуваното пред ВКС решение е съобразено, не следва да се допуска касационно обжалване и по втория въпрос от изложението.

Третият въпрос е формулиран по общ и неясен начин, несвързан с конкретните решаващи мотиви на Окръжен съд – Пловдив, поради което също не покрива общите критерии на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Последният въпрос е формулиран според твърденията на жалбоподателите, а не според мотивите на въззивното решение, където не е прието, че приземният етаж обслужва първия жилищен етаж. Напротив – Окръжен съд – Пловдив е заключил, че приземният етаж има характеристиките на самостоятелен жилищен обект.

В тази връзка следва да се посочи, че за да удовлетворява очертаните изисквания към общата предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, поставеният правен въпрос следва да почива на приетите за установени от въззивния съд факти и обстоятелства - т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Правни въпроси, мотивирани с фактически твърдения, каквито не са възприети във въззивното решение, нямат обуславящо изхода на спора значение и са неотносими към делото. Те представляват доводи за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, което не е предмет на проверка в настоящото производство по селектиране на касационната жалба.

Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване.

Ответниците по жалбата имат право на 2000 лв. разноски за адвокатско възнаграждение за производството пред ВКС.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,