Решение № 562 от 13.01.2011 г. на ВАС по адм. д. № 2163/2010 г.

Решение № 562 от 13.01.2011 г. на ВАС по адм. д. № 2163/2010 г., VII о., докладчик съдията Иван Раденков Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Стефка Недялкова Козийнсен от гр. Раковски против Решение № 1644/8.12.2009 г., постановено по адм. дело № 1616/2009 г. по описа на Административен съд Пловдив, с което е отхвърлена жалбата й срещу Заповед № З-7831/29.07.2009 г. на Зам. Директора на ОД - МВР гр. Пловдив относно налагане на принудителна административна мярка (ПАМ) "забрана за напускане на Република България и издаване на паспорти или заместващи ги документи", на основание чл. 78, ал. 1 и чл. 76, т. 3 от от Закона за българските лични документи (ЗБЛД или ЗБДС). Твърди се, че обжалваното решение е неправилно, незаконосъобразно и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила - отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Иска се отмяната му и постановяване на друго, с което оспорената заповед бъде отменена. Ответникът по касационната жалба - Зам. Директора на ОД - МВР гр. Пловдив, редовно призован, не се явява и представлява и не ангажира становище по жалбата. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за основателност на касационната жалба. Върховният административен съд като прецени събраните по делото писмени доказателства, обсъди становищата на страните, намира жалбата за подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, от надлежна страна, с оглед на което е процесуално ДОПУСТИМА. Разгледана по същество е ЧАСТИЧНО ОСНОВАТЕЛНА по следните съображения: С решението по цитираното дело Административен съд Пловдив е отхвърлил жалбата на на Стефка Недялкова Козийнсен срещу Заповед № З-7831/29.07.2009 г. на Зам. Директора на ОД - МВР гр. Пловдив, с която на основание чл. 78, ал. 1 и чл. 76, т. 3 от от ЗБЛД й е наложена ПАМ "забрана за напускане на Република България и издаване на паспорти или заместващи ги документи" до отпадане на основанието. За да постанови този резултат първоинстанционният съд е приел, че по отношение на Козийнсен е налице хипотезата на чл. 76, т. 3 от ЗБЛД - има парично задължение, в големи размери към българско физическо лице. Крайният извод на първоинстанционният съд е, че обжалваната заповед е издадена от надлежния административен орган, в предвидената форма, в съответствие с целта на закона. Върховният административен съд, състав на седмо отделение намира, че при установените по делото релевантни факти, изводите на първоинстанционния съд са частично правилни. Оспорената заповед е издадена на 29.07.2009 г., на основание чл. 76, т. 3 от Закона за българските документи за самоличност (ЗБДС, ред. ДВ, бр. 43 от 2005 г., преди със ЗИД ЗБДС, обн. ДВ, бр. 82 от 16.10.2009 г., да бъде отменена разпоредбата и да бъде създадена нова алинея 6 на чл. 75 от закона с аналогичен текст, както и заглавието на закона да бъде изменено на "Закон за българските лични документи"). Съгласно разпоредбата на чл. 76, т. 3 от ЗБЛД, може да не се разреши напускане на страната, паспорти и заместващи ги документи да не се издават на лица, които имат парични задължения в големи размери към български физически и юридически лица и към чуждестранни такива, установени по съдебен ред, освен ако личното им имущество покрива задължението или ако представят надлежно обезпечение. Целта на всички ПАМ е определена в чл. 22 от Закона за административните нарушения и наказания (ЗАНН) - за предотвратяване и преустановяване на административните нарушения, както и за предотвратяване и отстраняване на вредните последици от тях могат да се прилагат принудителни административни мерки. Съгласно чл. 23, ал. 3 и чл. 33, ал. 3 от ЗБЛД, правото за напускане на страната и за завръщане в нея през вътрешната граница с лична карта или паспорт не подлежи на ограничения, освен ако това е предвидено в закон и има за цел защита на националната сигурност, обществения ред, здравето на гражданите или на правата и свободите на други граждани. От друга страна, по силата на притежаваното от Козийнсен българско гражданство, съгласно чл. 17 от Договора за създаване на Европейската общност (ДЕО), тя е гражданин на Европейския съюз и има предоставена по силата на Учредителните договори въз основа на европейското гражданство свобода на движение и пребиваване в рамките на територията на държавите-членки - чл. 18 от ДЕО, свобода на движение на работниците - чл. 39 - 42, свобода на установяване на самонаетите лица - чл. 43 - 48 и свобода на предоставяне на услугите чл. 49 - 55. Нормата на чл. 37, във връзка с чл. 27 и чл. 1 от Директива 2004/38/ЕО относно правото на граждани на Съюза и на членове на техните семейства да се движат и да пребивават свободно на територията на държавите-членки, съдържа забрана за въвеждане на други ограничения по националното законодателство на държавите-членки, освен по силата на предвидените в директивата съображения, свързани с обществения ред, обществената сигурност и общественото здраве, като същевременно забранява позоваването на такива съображения за икономически цели. Чл. 30 от директивата дава право на държавите-членки да откажат, прекратят или отнемат право, предоставено със същата, в случай на злоупотреба с права или измама. Предвид наличието на явно противоречие на нормата на чл. 76, т. 3 от ЗБЛД, (в редакцията й към датата на издаване на заповедта) с нормите на Директива 2004/38/ЕО, последната има директен ефект по отношение на гражданите на Република България относно предвидените в нея условия и основания за ограничаване свободното движение на граждани на съюза на територията на държавите-членки. С оглед на това и в съответствие с принципа на примата на правото на Европейския съюз, съдът е длъжен да не приложи националната правна норма. Текста на чл. 27 и чл. 1 от Директива 2004/38/ЕО е точен, ясен и безусловен, има директен ефект и съдът е длъжен да го приложи с цел осигуряване защита на правата на гражданите, произтичащи от общностното право. Освен това, основанието за ограничаване свободата на движение на българските граждани по чл. 23, ал. 3 от ЗБЛД за защита правата и свободите на други граждани не цели обществен интерес, а е установено в защита на частен интерес. По изложените съображения и предвид непосочване в оспорената заповед на конкретни основания за налагане на обжалваната мярка, които да са свързани със съображения за обществен ред, обществена сигурност, обществено здраве или злоупотреба с права, налага се логичният извод, че в случая правото на излизане на жалбоподателката от държавата-членка РБ и в следствие на това правото й на свободно движение като гражданин на Европейския съюз е ограничено на основание, извън предвидените в общностното право. Основанието за налагането на принудителната административна мярка "забрана за напускане на страната" по чл. 76, т. 3 от ЗБЛД е защитата на финансовия интерес на частно лице - кредитор по парично вземане, което основание не попада сред изчерпателно изброените основания в Директивата и по-конкретно не представлява съображение за обществен ред. Към датата на постановяване на обжалваната заповед - 29.07.2009 г. Директива 2004/38/ЕО не е била транспонирана в националното ни законодателство, което обстоятелство не изключва възможността за прилагането й и не обосновава ограничаването на правата на гражданите, които те имат по силата на правото на Европейския съюз, в частност които биха придобили, ако директивата е транспонирана в срок и предписаният с нея резултат е постигнат. С оглед на този извод и по изложените съображения, Върховният административен съд, състав на седмо отделение, счита оспорената заповед, в частта, с която на Стефка Недялкова Козийнсен е наложена принудителна административна мярка "забрана за напускане на Република България и издаване на паспорти или заместващи ги документи" по отношение на държавите-членки на Европейския съюз за незаконосъобразна и следва да бъде отменена. В останалата част обжалваното решение е правилно и обосновано. Първоинстанционният съд точно е приложил и тълкувал относимите правни норми и не е допуснал нарушение на процесуалните правила, при което и решението в тази му част следва да бъде оставено в сила.