Определение № 130 от 18.02.2010 г. на ВКС по т. д. № 743/2009 г.

Производството е по чл.274, ал.3,т.1 ГПК. Образувано е по частната касационна жалба на ТД ”Т„ О., гр. К. против въззивно определение на Кърджалийския окръжен съд № 410 от 23.06.2009 год., постановено по в.ч.гр.д. № 186/2009 год., с което е потвърдено разпореждане № 499 от 30.04.2009 год., по ч.гр.д. № 391/2009 год. на Кърджалийския районен съд и е върната, като недопустима, подадената от настоящия частен жалбоподател частна жалба с вх. № 2715/19.05.2009 год.. С частната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното определение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на материалния закон и на съществените съдопроизводствени правила, поради което се иска отмяната му. В депозирано към частната жалба изложение по чл.284, ал.3,т.1 ГПК, във вр. с чл.274, ал.3 ГПК касационното обжалване по приложно поле е обосновано с твърдението, че по разрешените с обжалваното въззивно определение въпроси на материалното и процесуално право- за правото на собственост, като абсолютно вещно право, за неговата защита и за законовата процедура за защита правото на собственост при действията на съдебния изпълнител, обусловили крайния правен резултат по делото е налице противоречие в практиката на съдилищата по см. на т.2 на чл.280, ал.1 ГПК, обективирана в решения: № 154/62 год. на І г.о. на ВС, № 451/ 70 год. на ІІ г.о. на ВС; № 79/ 06.02.2009 год. на І т.о. на ВКС. Същевременно, според частния жалбоподател, доколкото защитата на правото на собственост и законовата процедура за неговата защита при изпълнението засягат важен обществен интерес, то тези въпроси се явяват и от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, поради което касационното обжалване следва да бъде допуснато и въз основа на критерия за селекция по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Ответната по частната жалба страна „Р” А., гр. К. в първоначалния си отговор, даден в срока и по реда на чл.276, ал.1 ГПК е възразила по допустимостта на исканото касационна обжалване и алтернативно по основателността на въведените от частния жалбоподател оплаквания. Впоследствие с молба вх. № 9989/12.11.2009 год., становището е променено, като се поддържа изцяло основателност на частната жалба. Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи във вр. с инвокираните оплаквания и данните по делото, съобразно правомощията си по чл.278, ал.1 ГПК, намира: Частната жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК от надлежно легитимирана в образуваното по реда на чл.274, ал1,т.1 ГПК производство пред КОС, страна и срещу съдебен акт, подлежащ на инстанционен контрол пред ВКС, поради което е процесуално допустима. Въпреки процесуалната допустимост, обусловена от формалното и съответствие с императивните изисквания на процесуалния закон за нейната редовност, частната жалба не следва да бъде допусната до разглеждане по същество, поради следното: Обжалваното определение е от категорията съдебни актове по чл. 274, ал. 3 ГПК, поради което допустимостта на касационно обжалване е обусловено от наличието на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК – главна и допълнителна, така, както са въведени от частния жалбоподател. В случая, обаче, формулираните от частния жалбоподател въпроси не само не попадат в приложното поле на чл.280, ал.1 ГПК, но и въобще липсва аргументация на въведеното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, която не се изчерпва нито с бланкетното позоваване на законовия текст, нито с общи фрази „за значим обществен интерес”. Това е така, защото, за да постанови обжалваното определение КОС е приел, че жалбоподателят ТД ”Т„ О., гр. К. не е активно легитимиран да обжалва издадената в полза на О. К. по реда на чл.417, т.2 ГПК заповед за изпълнение срещу длъжника ТД ”Р” А., гр. К., поради което подадената от него частна жалба и възражение по чл.419 ГПК са процесуално недопустими. Следователно нито въпросът за правото на собственост, нито този за защита правото на собственост при действията на съдебния изпълнител, както и за законовата процедура за същата са били предмет на разглежданото дело, поради което тези въпроси не са обусловили решаващите изводи на въззивния съд и следователно се явяват неотносими към постановения по конкретното дело правен резултат. Нещо повече, дори и да се приеме, че когато се касае до процесулноправен въпрос, то не е необходимо той изрично да е бил обсъден в решаващите мотивите на въззивния съдебен акт, а е достатъчно самите процесуални действия, осъществени от въззивната инстанция да попадат в обсега на чл.280, ал.1 ГПК, то разглежданата хипотеза също не е налице. В гл. ХХХІХ законодателят изрично е предвидил процесуален път за защита правата на трети лица, вкл. по исков ред, като не само не е предвидил право на жалба на последните срещу акта, с който съдът се произнася по искането за издаване заповед за изпълнение, но дори значително е стеснил обхвата му и по отношение на самите страни в заповедното производство и именно това обстоятелство е взето предвид от КОС при преценка допустимостта на частната жалба. Що се касае до цитираната практика на ВС и на ВКС, то тя е неотносима към заповедното производство и защита правото на собственост, поради което обективно същата не би могла да обоснове твърдяното противоречие по см. на т.2 на чл.280, ал.1 ГПК. Отделен в тази вр. остава въпросът, че правният интерес, като положителна процесуална предпоставка от категорията на абсолютните, може да бъде обсъждан само в контекста на създадена от законодателя процесуална възможност да се предизвика инстанционен контрол над конкретния съдебен акт, какъвто не е разглежданият случай. Или с оглед всичко гореизложено следва да се приеме, че липсата на формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос, който като специфичен за конкретното дело да е бил разрешен с обжалваното въззивно определение, сама по себе си е достатъчна, за да бъде същото изключено от обсега на касационно обжалване, поради което основанието по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК не следва подробно да се обсъжда. Единствено в тази вр. е необходимо да се посочи, че за да бъде произнасянето на ВКС от значение за точното прилагане на закона - чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, то трябва да е предизвикано от съществуваща в закона непълнотата, неяснотата или противоречивост, пороци - преодолими по пътя на корективното тълкуване, или от необходимост да бъде изоставено едно вече дадено тълкуване на правната норма, за да се възприеме друго, отговарящо на променените обществени отношения, а твърдения в посочения смисъл в частната жалба не съществуват. Водим от тези съображения, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.278, ал.1 ГПК