Определение № 225 от 19.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 5779/2015 г.

Производството е по допускане на касационно обжалване, по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Р. М. С. чрез пълномощник адв. Л. Паунова срещу решение №5773 от 31.07.2015г по гр.дело № 5935/2013г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение от 12.02.2013г по гр.д.23938/2012г на Софийски районен съд .Срещу касаторката е уважен иск на основание чл.93 ал.2 ЗЗД за двойния размер на задатък по предварителен договор, който договор не е изпълнен поради неплащане на цената. Като основание за допускане на касационно обжалване се сочи чл. 280 ал.1 т.3 ГПК. Формулирани са въпросите, дали бланковите договорни клаузи в един бланков писмен договор между страните са валидни ,без да са приповторени изрично в ръкописна форма; достатъчен ли е бланковия текст ,незачеркнат от страните ,за изискването на чл. 19 ал.1 ЗЗД ,или изискванията биха били удовлетворени само, ако изрично страните и саморъчно изпишат съдържанието на бланковия текст. Отнася се за начина на плащане,част от съдържанието на договора и се твърди ,че въззивният съд е дал отрицателен отговор на първия въпрос ,както и че неточно прилага закона като игнорира незачеркнат текст ,очевидно елемент от писмения предварителен договор .Като процесуалноправен се формулира въпроса налице ли е преклудиране на направени във въззивната жалба доказателствени искания,когато такива са направени още в исковата молба ,но са оставени без уважение от първоинстанционния съд .Основанието по чл. 280 ал.1 т.3 се изтъква и по него, тъй като и двете инстанции са отказали да допуснат свидетели на ищцата В отговор ответниците по жалбата Е. и Б. Б. оспорват основанията за допускане до касационно обжалване, тъй като решението на съда се основава на конкретния договор и съдържанието му. След преценка Върховен касационен съд ,ІІІ гр. отделение счита, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване. В изложението са фомулирани два материално правни въпроса, от които първият се услови на значението, което подписването на бланков договор има за валидността, ако клаузите му не са приповторени изрично в ръкописна форма. По критерия за относимост и конкретност, т.е по изискването за връзка на въпроса с решаващите изводи на съда, в решаваща за изхода на делото насока, поставеният въпрос би отговорил само ако въззивният съд решаващо е изхождал от подобно изискване за повторно „приповтаряне в ръкописна форма” на клауза, съдържаща се в бланката. Подобно нормативно изискване въззивният съд не е приемал, нито е обсъждал във връзка с валидността. Въпросът не отговаря на общото изискване на чл. 280 ал1 ГПК, не е отговорено и на изискването за обосновка по основанието на чл. 280 ал.1 т.3 ГПК. Вторият въпрос в изложението е конкретизация на първия, но в същата степен игнорира решаващите съображения на съда и фактите, които са ги обусловили Мотивите на въззивния не сочат и пренебрегване на част от съдържанието на договора заради това ,че е бланково. Договорът, в своето конкретно обективирано съдържание, а в случая по чл. 19 ал.1 ЗЗД и обективирана писмена форма,е правопораждащ факт за спорните права и задължения, а подлагането му на тълкуване съгласно чл.20 ЗЗД е разрешен правен въпрос в практиката на ВКС, включително при бланков договор, допълван ръкописно. Решаващо е съдържанието на конкретната бланка за предварителен договор, която страните са попълнили ,за да се обвържат, като целия текст на документа свързано обективира и писмената форма, и съдържанието на договора. Както принципно е посочено в решение №123 от 02.05.2012г по гр.д № 959/2011г на ВКС ІІІ г.о по реда на чл. 290 ГПК, при спорно тълкуване на условия или други модалитети по договор, обективиран чрез попълване на бланка ,при различни по съдържание предложения за някои от условията (алтернативи) и когато е необходимо някое от тях да се отбележи, или допълни ръкописно, от значение е попълненото, а не непопълнено съдържание на бланката. Това разрешение на въпроса, отнасящо се и за договори, при които писмената форма е за действителност, е следвал и въззивния съд. В бланковия текст на чл.3 от сключения предварителен договор, касаещ остатъка от цената, освен посочването на останалата сума (попълнена ръкописно) и че ще бъде платена, бланката е съдържала варианти за начина, по който ще се изплати този остатък. Вариантите в бланковия текст са „чрез кредит, отпуснат от ...”, ” и собствени средства в размер на ....”, като никое от предложенията не е било допълнено ръкописно така ,че да се довърши смислово изречението, а попълненият ръкописно текст е: „не по- късно от 28.02.2012г”. Това е датата ,която страните са посочили и при попълване на бланковия текст по чл. 4 от договора като краен срок за сключване на окончателния договор. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е приел ,че при липса на друго отбелязване в текста, от страните не е постигнато изрично съгласие част от продажната цена да бъде заплатена чрез банков кредит, каквато е тезата на ответницата ,понастоящем касатор. В договора е липсвало съдържание, при това в която и да е негова част – бланкова или ръкописно попълнена ,за постигнато съгласие това да е начинът, продавачът да оказва съдействие за банков кредит, както и срокът на поетите задълженията да е свързан с такъв кредит и отпускането му. В тази връзка съдът се е позовал на изискуемата при договора по чл. 19 ал.1 ЗЗД форма, а не за да обвърже формата за действителност с изискване страните да възпроизвеждат ръкописно и допълнително съдържащи се в договора бланкови клаузи, както се постулира във въпроса. Формулиран е процесуалноправен въпрос, налице ли е преклудиране на направени във въззивната жалба доказателствени искания ,,когато такива са направени още в исковата молба, но са оставени без уважение” Оплакването е ,че въззивният съд на свой ред отказал да допусне и слуша свидетелски показания за това защо при предприети от касаторката действия за отпускане на беанков кредит ,той не е бил отпуснат ,след като на първа инстанция същото доказателствено искане е било отхвърлено. Сочи се основание по чл. 280 ал.1 т.3 ГПК ,без да се обоснове приложното поле на текста. Въпросът за преклудирането на възможността да се сочат доказателства е разрешен в тълкувателната практика на ВКС, но той не е решаващ за изхода на делото, при положение че исканите гласни доказателства са или недопустими - ако с тях ще се опровергава съдържание на договора, или неотносими, ако чрез тях ще се установяват обстоятелства и отношения без вързка с правата и задълженията по договора и последиците от неизпълнението му, а освен това се искат доказателства за установяване на нещо безспорно от фактическа страна. Решаващо значение при недопускане на поисканите с въззивната жалба допълнителни доказателства имат тези съображения на въззивния съд, а не въпросът за прилагането на чл.266 ал.1 ГПК. Преклузията е изтъкната до толкова, доколкото страната за пръв път се е опитала да въведе и други факти, за да обоснови искането си за свидетели, без същите да са били заявени в хода на първоинстанционното производство. Обжалваното решение не поставя проблематика в приложното поле на чл. 280 ал.1 т.3 ГПК по общо изведения процесуалноправен въпрос за ограниченията при доказване в хода на въззивно обжалване, който въпрос има ясен отговор, даден чрез задължителна за съдилищата тълкувателна практика включително. Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.