Определение № 184 от 06.04.2011 г. на ВКС по гр. д. № 187/2011 г.

Производството е по чл.274 ал.3 от ГПК Образувано е по частна жалба на КУИППД-Териториална дирекция[населено място], срещу въззивно определение № 29 -11 от 22.02.2011г по ч. гр.дело № СП 22/2011г на С. апелативен съд, с което след отмяната на определение от 26.01.2011г по ч.гр.д.№С-18/2010г на С. градски съд ,в една част е била уважена молбата ответника в настоящето производство А. И. П. на основание чл. 23 ал.4 т.3 ,4 и 7 от ЗОПДИППД. В това производство е разрешено последния безкасово ,с наличноси по запорирани сметки в две банки, да заплати конкретно свое публичноправно задължение, както и възнаграждение за правна защита на адвокатско дружество в установен размер ,при условията на цитирания специален закон Комисията поддържа в изложението си основание по чл. 280 ал.1 т.2 от ГПК с довод ,че двата акта по настоящето дело – този на първата инстанция и понастоящем обжалваното определение на С. аплеративен съд, са противоречиви като крайна преценка. Основание за допускане до касационно обжалване по чл. 280 ал.1 т.3 ГПК се поддържа с довод ,че приложимият ЗОПДИППД е нов закон и по него съдилищата нямат практика. Твърди се още, че в обжалваното определение въззинвният съд се е произнесъл по материалноправен въпрос ,който е от съществено значение за развитието на правото и точното прилагане на закона, но в изложението не се посочва кой е този въпрос. В отговор ответникът по жалбата изтъква ,че не е формулиран правен въпрос ,по който да е налице основание за допускане до касационно обжалване. Частната жалба е постъпила в срок от легитимирано лице и е процесуално допустима, но не следва да бъде допусната до касационно разглеждане по същество. Съображенията за това са ,че в изложението липсва формулиран правен въпрос в смисъла, изискван като общо условие за допускане до касационно обжалване и ясно указан в т.1 от Тълкувателно решение №1 от 19.02.2010г на ОСГКТК на ВКС. На следващо място, различните разрешения относно основателността на искането,диспозитивно дадено в актовете на първоинстанционния и второинстанционния съд по конкретното дело, поначало не са пример за противоречива практика по критерия на чл. 280 ал.1 т.2 от ГПК(виж т.3 на Тълкувателно решение №1 от 19.02.2010г на ОСГКТК ) Върховен касационен съд не приема и довод, че прилагането от съдилищата на новоприет закон е достатъчно основание, за да бъде преценен положително критерият на чл. 280 ал.1 т.3 от ГПК, без в изложение към касационната жалба да е формулиран правен въпрос, относимо свързан с точния смисъл на конкретно приложената в случая правна норма, тълкувана от правоприлагащия орган в обжалвания акт. Оплакванията в самата касационна частна жалба (към която изложението не препраща) нямат отношение към никое от основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал.1 от ГПК и в случая дори не очертават спорна теза, свързана с празнота в закона. Ясно е, че заплащането на публични задължения към държавата от страна на проверявания, чието имущество е под запор по реда на специалния закон, както и заплащането на адвокатски възнаграждения за защита на проверяваното лице в административни, досъдебни или съдебни производства, се обемат от основанията на разрешението по чл. 23 ал.4 от ЗОПДИППД. Така е приел и С. апелативен съд в обжалваното определение По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о