Определение № 109 от 01.03.2017 г. на ВКС по т. д. № 275/2017 г.

Производството е по чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на [фирма], чрез процесуалния му пълномощник, срещу решение № 296 от 16.02.2016 г. по гр.д. № 3761/2015 г. на Софийски апелативен съд, в частта, имаща характер на определение, с което е потвърдено определение № 20573/10.10.2014 г. на Софийски градски съд по гр.д. № 240/2013 г. С посоченото първоинстанционно определение е отказано изменение на постановеното по делото решение в частта за присъдените, в полза на процесуалния пълномощник на ищеца, разноски по реда на чл.38 от Закона за адвокатурата. Дружеството - частен касатор поддържа доводи за неправилност на атакувания съдебен акт, с искане за отмяната му, с произтичащите от това последици. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК искането за допускане на касационно обжалване е основано на следните въпроси: 1. Липсата на посочване на някое от основанията по чл.38, ал.1, т.1-3 от Закона за адвокатурата, основание ли е да се откаже присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл.38, ал.2 ЗА; 2. Възможно ли е в договора за правна защита и съдействие да бъде уговорен размер на адвокатското възнаграждение, когато е договорено защитата да е безплатна по условията и реда на чл.38, ал.1, т.1-3, във вр. с чл.38, ал.2 ЗА и 3. Кой е крайният момент, в който може да се предяви искане за присъждане на разноски по реда на чл.38, ал.2 ЗА и от кого – от страната или от нейния представител. Налице е позоваване на чл.280, ал.1, т.1 ГПК – по първия въпрос, а по останалите – на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Ответникът по касация Д. Д. В. и подпомагащата страна И. П. Б. не са заявили становища. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на частния касатор, приема следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна, при спазване на преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК и е насочена срещу подлежащо на обжалване въззивно определение, с което е потвърдено първоинстанционното определение по отношение на дължимите разноски, съставляващи адвокатско възнаграждение, определено по реда на чл.38, ал.2 ЗА. Въззивният съд е приел, че за производството пред първата инстанция са налице предпоставките на тази разпоредба от ЗА за присъждане на адвокатско възнаграждение на процесуалния пълномощник на ищеца. Настоящият съдебен състав на ВКС, Търговска колегия, ІІ т.о. счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Първият формулиран от частния касатор правен въпрос следва да се приеме за обуславящ при произнасянето по отговорността за разноски по реда на чл.38, ал.2 ЗА. Недоказана е обаче поддържаната допълнителна предпоставка. Цитираните в изложението решения на ВКС, макар и постановени по реда на чл.290 ГПК, не съставляват задължителна съдебна практика в частите, с които съответните съдебни състави са се произнесли по приложението на чл.38, ал.2 ЗА, а от друга страна при решаване на въпроса за отговорността за разноски са взети предвид конкретните обстоятелства по всяко дело във връзка с предоставена безплатна адвокатска защита и доказателствата по отделните дела, относими към съответните искания за възмездяване на тази защита. Останалите два въпроса са поставени хипотетично и не са обуславящи за изхода на делото. Освен това, липсата на задължителна съдебна практика на ВКС не би могла да е самостоятелно основание за обосноваване на поддържаната допълнителна предпоставка, а именно, въпросът да е от значение за точното приложение на закона, както и за развитието на правото. В този смисъл настоящият съдебен състав съобразява указанията, дадени в т.4 от ТР № 1/2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение