Определение № 424 от 10.06.2015 г. на ВКС по т. д. № 3022/2014 г.

Образувано е по: 1/ касационна жалба на Б. И. И. срещу решение № 3022 от 17.06.2014г. по в.гр.д. № 782 / 2014г. на Окръжен съд - Бургас, в частта, с която след отмяна на решение № 229/ 21.12.2013г. по гр.д. № 318/2013г. на Районен съд – Несебър, е прието за установено по предявените по реда на чл.422 ГПК от [фирма] / с настоящо наименование [фирма]/ срещу касатора искове, че последният дължи на ищеца сумата 8 891,31 евро по запис на заповед от 12.12.2007г., обезпечаващ изпълнение на парични задължения по каузално правоотношение - договор за лизинг; 2/ касационна жалба на [фирма] срещу същото въззивно решение, в частта, с която след отмяна на първоинстанционния акт е отхвърлена претенцията за установяване съществуване на вземане за законна лихва върху главницата от 8891,31 евро по записа на заповед, считано от подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК – 24.08.2012г. до окончателното плащане. В касационната жалба на ответника по исковете, Б. И. И., се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Иска се отмяната му в обжалваната част и отхвърляне на иска за вземането за записа на заповед, като се претендира присъждане на направените разноски за всички инстанции. Жалбоподателят – ищец, [фирма], сочи, че решението в обжалваната от него част е неправилно, поради нарушение на материалния закон, моли в тази част решението да бъде отменено и се иска установяване дължимост на законната лихва върху главницата по записа за заповед за процесния период. Претендира направените за настоящото производство разноски. Всяка от страните оспорва касационната жалба на насрещната страна, като се поддържа, че не са налице основания за допускане на касационния контрол в обжалваната от противната страна част на въззивното решение, съответно се излагат съображения за неоснователност на жалбата на другата страна. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационните жалби, с оглед изискванията за редовност, са процесуално допустими – подадени са от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че страните не спорят, че записът на заповед, въз основа на който е издадена заповедта за изпълнение по чл.417 ГПК, е издаден като обезпечение на задълженията на лизингополучателя – касатор по сключения на 12.12.2007г. между страните договор за финансов лизинг, като автомобилът, предмет на лизинга, чието ползване е било предоставено от лизингодателя, е погинал при пожар на 20.12.2008г. В изпълнение на задълженията си по лизинговия договор ответникът по исковете – настоящ касатор, е сключил застраховка „Бонус Каско” за процесния автомобил, като е заплатил застрахователната премия по него след датата на пожара – на 22.12.2008г. и на това основание застрахователят е отказал да изплати на лизингодателя застрахователно обезщетение по застраховката. Счетеното е за неоснователно възражението на ответника, че не дължи плащане на вземания по каузалното правоотношение след погиване на вещта, тъй като с погиването на вещта не по вина на страните е станало обективно невъзможно изпълнението по него и договорът за лизинг се разваля по право, но съобразно правилото на чл.343 ТЗ рискът от случайното погиване на вещта се носи от лизингополучателя по финансовия лизинг, поради което същият дължи плащането на лизинговите вноски. Прието е, че клаузата на чл.11.11 от Общите условия към договора следва да се тълкува предвид систематичното й място ведно със следващата клауза на чл.11.12 от ОУ, въз основа на което е изведено, че лизингодателят дължи заплащане на всички свои задължения по договора до момента, в който лизингодателят се удовлетвори от застрахователното обезщетение, като не е споделен изводът на пръвоинстанционния съд, че ищеца - лизингодател няма право на избор относно начина на своето удовлетворяване, освен чрез застрахователно обезщетение по имуществена застраховка „Каско”. Същевременно, въззивният съд е приел, че спорната клауза по чл.11.12 от ОУ, доколкото съответства на правилото на чл. 343 ТЗ не се явява нищожна, поради противоречие на закона – на чл.146, ал.1 З., съответно не заобикаля закона. Посочено е, че няма пречка рискът от погиването на вещта, който носи лизингополучателят, да бъде обезпечен чрез сключване на договор за застраховка, която да го покрие, какъвто е сключен от ответника по исковете на 08.12.2008г. застрахователен договор със срок на действие, покриващ настъпването на 20.12.2008г. на застрахователното събитие. Макар лизингодателят, като собственик и ползващо се от застраховката лице, да е материално легитимиран да предяви претенции във връзка с получаване на застрахователното обезщетение, при бездействие от негова страна лизингополучателят не е лишен от възможността да защити своите права и може да стори това по реда на чл.134 ЗЗД, предявявайки косвения иск в качеството на „кредитор на правото да заплати по-малко”. Освен това, пред въззивната инстанция са ангажирани доказателства, които опровергават твърденията за бездействие от страна на лизингодателя да търси заплащане на застрахователното обезщетение. Но дори такива действия да не бяха предприети от страна на лизингодателя, това не от значение за заплащане на лизинговите вноски с оглед разпределението на риска от случайното погиване на лизинговата вещ по чл.343 ТЗ. Въз основа на горното и приетото заключение на ССЕ е изведено, че искът за 8891,31 евро следва да се уважи изцяло, тъй като процесният запис на заповед обезпечава всички задължения по сключения договор за лизинг, по който е останала непогасена сума от 8614,45 евро с вкл. ДДС, представляваща сборна главница от непогасени лизингови вноски и договорни лихви в размер на 8 452,56 евро, данък МПС за 2009г. в размер на 425,04 лева, и договорна неустойка от 2 978,84 лева, за които суми не са ангажирани доказателства, а и не се твърди да за заплатени. По отношение на законна лихва върху главницата по записа на заповед от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, е прието, че такава не се дължи, тъй като съгласно заключението на вещото лице, в сумата от 8 614,45 евро влизат освен сумите за непогасени лизингови вноски, още и начислените договорни лихви, като остава недоказано каква част от получената сума представлява главница за дължими лизингови вноски и каква част е договорна лихва, поради което с присъждане на законна лихва върху сумата по записа на заповед ще се наруши забраната за начисляване на лихви върху лихви. В изложението към касационната жалба, ответникът по исковете, Б. И., сочи, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС – основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, по следния правен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото /чл.280, ал.1, т.3 ГПК/: Какво е съотношението между разпоредбата на чл.343 ТЗ, въвеждаща специалното правило относно риска от погиване на вещта при договора за финансов лизинг, и разпоредбата на чл.146, ал.1 З., установяваща основание за нищожност на неравноправни клаузи в общите условия на договора за лизинг, касаещи задължения на лизингополучателя да заплаща погасителните вноски и след погиване на лизинговата вещ? Ищецът - касатор също се позовава на допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на въззивното решение до касация в обжалваната от него част, по отношение на поставените от него въпроси, за които поддържа, че са обусловили изхода на спора: „1/ Следва ли да бъде уважен иск за заплащане на мораторна лихва по чл.86, ал.1 ЗЗД от датата на депозиране на издаване на заповед за изпълнение, за вземане, произтичащо от предявен запис на заповед, обезпечаващ вземания по каузална сделка, в случай, че в хода на делото са доказани основанието и размера на главния иск, без да са разграничени размерите на отделните вземания по обезпечителната каузална сделка?; /2/ Ще се наруши ли забраната за начисляване на лихви върху лихви, при присъждане на законна лихва върху вземания за договорна лихва, обезпечено с издаден запис на заповед?”. Поставеният от ответника по исковете въпрос в изложението към жалбата не обуславя допускането на касационния контрол в обжалваната от него част от въззивното решение, тъй като въпреки, че решаващият състав на окръжния съд е изложил мотиви, че клаузите от ОУ не са нищожни, поради противоречие на закона – чл.146, ал.1 З., тези мотиви не са обуславящи за изхода на спора, който е обоснован с приложението на разпоредбата на чл.343 ТЗ относно разпределение на риска при случайно погиване на лизинговата вещ при договор за финансов лизинг. Следователно, дори да се приеме за вярно твърдението на касатора – издател на записа на заповед и лизингополучател, че посочените клаузи от ОУ са нищожни, поради противоречие с чл.146, ал.1 З., това не би се отразило на изхода на делото, тъй като понасянето на риска от погиването на лизинговата вещ се определя от въззивния съд съобразно законовата разпоредба на чл.343 ТЗ, като с чл.146, ал.1 З. не се извършва регулация на риска от погиването на вещта. Предвид липсата на общата предпоставка по чл.289, ал.1 ГПК, не следва да се обсъждат наведените от Б. И. И. допълнителни предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационния контрол по отношение на въззивното решение в частта, в която след отмяна на първоинстанционното решение, е прието за установено по предявения по реда на чл.422 ГПК от [фирма] /с настоящо наименование [фирма]/ срещу Б. И. И. иск, че последният дължи на ищеца сумата 8 891,31 евро по запис на заповед от 12.12.2007г., обезпечаващ изпълнение на парични задължения по каузално правоотношение - договор за лизинг. От друга страна формулираните от касатора, [фирма], въпроси са относими за предмета на производството и са обусловили правните изводи на въззивната инстанция при разглеждане на делото, тъй като недължимостта на законната лихва върху главницата по записа на заповед е изведена от това, че обезпечените с ценната книга вземания по каузалното правоотношение включват и лихва, чийто размер не е отграничен, поради което се нарушава забраната за начисляване на лихва върху лихва. С оглед на това, е налице общото основание за допускане на касационното обжалване по отношение на тази част на въззивното решение. По въпросите не е налице формирана практика на ВКС по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като в цитираното т.4а от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014г. по тълк.д. № 4/ 2013г. на ОСГТК на ВКС и решение на ВКС по реда на чл.290 ГПК не са дава разрешение на въпроса за възможността да се начислява лихва върху лихва в очертаната по-горе хипотеза. Липсата на идентичност на въпросите води до необоснованост на твърдението за проявление на допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. От друга страна, налице е поддържаното от жалбоподателя допълнително основание за касационно обжалване - по чл.280, ал.1, т.3 от ТЗ, тъй като точното прилагане на закона и развитие на правото формират основание за допускане на касационно обжалване, което е налице, когато приносът в тълкуването на закона осигурява решаването на делата, съобразно точния смисъл на закона, какъвто е и настоящият случай. Настоящият състав намира, че е налице хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване по конкретизирания, съобразно т.1 от Тълкувателно решение № 1 / 19.02.2010г. по тълк.д. № 1/ 2011г. на ОСГТК на ВКС, материалноправен въпрос: „ Дължимостта на законната лихва за забава плащането на вземане по запис на заповед обусловена ли е от обстоятелството, че обезпеченото със записа на заповед вземане по каузална сделка включва и договорна лихва и нарушава ли се забраната за начисляване на лихви върху лихви?”. На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът [фирма] следва да внесат по сметката на ВКС държавна такса в размер на 40 лева. Водим от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд