Определение № 863 от 24.02.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1573/2025 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

С решение № 158 от 13.12.2024 г. по в. гр. д. № 200/2024 г. на Кърджалийския окръжен съд е потвърдено решение № 281 от 17.06.2024 г. по гр. д. № 1613/2023 г. на Кърджалийския районен съд, с което е бил отхвърлен предявеният от М. Г. М. срещу А. Г. Г. иск за установяване собствеността на ищцата на основание давностно владение върху следния недвижим имот: северната половина от едноетажна масивна жилищна сграда с призем, построена през 1955 г., представляваща самостоятелно жилище със самостоятелен вход, изградена по типов проект и строително разрешение № 365 от 11.05.1955 г. на бившия градски народен съвет [населено място], със застроена квадратура 44 кв. м., състояща се от две стаи и салон на етажа, две стаи, пригодени за живеене, баня с тоалетна и салон на призема, ведно с 1/2 идеална част от отстъпеното право на върху държавен парцел [№], в кв. 50 по регулационния план на [населено място].

Въззивният съд е приел, че страните по делото са първи братовчеди. Процесната жилищна сграда е била собственост на техните баба и дядо – Е. С. Г. и А. Г. Г.. Двамата са дарили сградата на своя син Г. А. Г. с нотариален акт № 49/1993 г. Г. А. Г. е починал на 09.11.2022 г. и единствен негов наследник по закон е ответникът А. Г..

За да прецени дали ищцата е придобила по давност спорната сграда, съдът е обсъдил писмените и гласни доказателства по делото.

Прието е, че в представената по делото скица като собственик на спорната сграда е вписан бащата на ответника Г. А. Г.. Имотът е деклариран от Г. Г. през 1998 г., а след смъртта му партидата служебно е прехвърлена на А. Г.. Дължимите местни данъци и такси са платени за периода 18.05.1998 г. - 31.12.2024 г., като приживе плащанията са извършвани от Г. Г.. Ищцата М. Г. М. е подала декларация за имота вх. № 1926/15.05.2023 г. и извършила плащания след този момент. Във „ВиК“ ООД, [населено място] има партида на процесния имот на името на А. Г. Г., считано от м. януари 2024 г., като за периода от 2007 г. до м. декември 2023 г. партидата е била записана на А. Г. Г.. В „Електроразпределение Юг“ ЕАД има партида на процесния имот, която съгласно базата данни от 09.05.2007 г. се води на името на А. Г. Г.. На 23.06.2023 г. партидата е прехвърлена към клиентския номер на името на А. Г. Г..

Подробно са обсъдени свидетелските показания:

Свидетелката Г. К. е била омъжена за брата на ищцата и като снаха в семейството от 2001 г. познавала ищцата. Според свидетелката около 2003 г., след като се развела, ищцата М. се преместила да живее в процесната къща, собственост на нейния дядо. В същата къща след развода си заживял и нейният вуйчо Г. Г., когото ищцата прибрала. Вуйчо й живеел в призема, а на горния етаж – дядо й. Сочи, че приземът се състои от стая, коридор, баня и малка кухня, като по същия начин е и вторият етаж. В кухнята имало две легла, на които спели дядото А. и Г., а в другата стая – М.. Г. не бил в добро състояние, не можел да се грижи за себе си, затова М. посрещала нуждите му. Около къщата бил направен дренаж, плочки, излят цимент, ограда и покрив, на надстройките дограмата била сменена, направен е ремонт на първия етаж. Не била виждала лично М. да прави ремонти или някой друг, но в имота имало подобрения. М. се грижела за дядо си А. и вуйчо си Г. и поради положените грижи се говорело, че къщата ще се прехвърли на М., тъй като тя се грижела за всички.

К. Т. познава ищцата от 1993 г., но имали лични контакти от 2006 г., когато вуйчо й се преместил в къщата. М. се развела след 1992 г. и заживяла в процесния имот при баба си и дядо си. Вуйчо й се развел през 2005 г.-2006 г. и след развода също заживял в къщата, в приземния етаж. М. боядисала къщата, направила дренаж, покрив, плащала всичко, тъй като вуйчо й Г. след претърпян инцидент с камион бил на легло 6 месеца. М. му плащала всичко, защото той нямал пари и не получавал пенсия. От 1993 г. собственик на къщата е Г., но преди година и половина говорил с баща си, че къщата трябвало да бъде прехвърлена на М., защото тя ги гледала и хранела. Г. не могъл да изпълни този разговор, защото починал. Ответникът А. посещавал този имот само по празници.

Свидетелката Ц. Шлосер-А. сочи, че са били семейни приятели с родителите на ответника и ги познава повече от 40 години. Присъствала на разговор, в който бабата Е., майка на Г., се обадила на неговата съпруга, за да й каже, че процесната къща и някаква вила в [населено място] ще ги прехвърлят на Г., а на внуците си М. и Е. взели апартамент. Г. живял в къщата след развода си и до своята смърт. Той направил ремонт, баня на долния етаж, кухня, подобрения. Племенницата на Г. – М., се преместила да живее в този имот с негово разрешение след развода си.

Г. К., леля на ответника, сочи, че Г. Г. заживял в къщата след като се развели със сестра й И.. Майката на зет й /Е./ починала през 2006 г., а баща му през 2022 г., като до смъртта си зет й Г. живял в този имот. Той знаел, че къщата е негова и затова живеел, плащал данъците, всичко плащали дядо А. и Г.. Те сменили керемидите на покрива, за което й казал другият собственик на къщата-близнак. Независимо, че били разведени, Г. и сестра й И. поддържали много добри отношения, като дори сестра й изпращала пари на Г.. Ищцата М. продала апартамента си и се преместила да живее при баба си и дядо си в къщата може би от 1993 г., без да плаща наем. Зет й Г. претърпял катастрофа в Турция, за която тя и сестра й изпратили пари, за да поправи камиона и да се лекува. В Испания били от 2006 г. и се прибрали през 2020 г., като всяка година се връщали. Ходили до къщата, за да видят Г. и дядо А.. Парите изпращали по банков път по сметка на племенника й. Сестра й нямала възможност да излиза от работа, затова тя му изпращала парите, като предполага, че племенникът й А. му ги давал. На Г. лично тя му давала пари преди да замине за Испания. След 2006 г. парите изпращала на племенника си, защото Г. нямал банкова сметка. Дядо А. до последно се грижел сам за себе си, а за баба Е. се грижел дядо А.. Никой друг не се бил грижил за тях. М. обитавала една стая, бащата на А. – Г., живял на приземния етаж, който се ползвал като жилище. Преди развода Г. редовно посещавал къщата, за да види майка си и баща си.

При тези данни съдът е приел, че ищцата не е придобила спорния имот по давност, затова предявеният от нея иск за собственост е неоснователен.

Прието е, че бащата на ответника Г. Г. е станал собственик на процесния имот по силата на дарение, извършено от неговите родители с нотариален акт № 49/19.07.1993 г. Г. Г. е преживял до 15.06.2022 г. За да докаже завладяването на този имот приживе на неговия собственик, ищцата е следвало да докаже при условията на пълно и главно доказване, че със заживяването си в къщата около 1993 г. е извършила по ясен и недвусмислен начин едностранни действия, с които е отблъснала владението на собственика и е осъществявала явно, несмущавано и непрекъснато владение за себе си в продължение на 10 години. Доказателства за такъв извод по делото не са събрани. От доказателствата не се установява и твърдението в исковата молба, че непосредствено след извършване на дарствената сделка вуйчото Г. Г. е предал владението на имота на ищцата, т. е. не може да се направи извод, че е имало уговорка между двамата в този смисъл. Установява се, че ищцата се е преместила да живее в имота със съгласието на своя вуйчо Г. Г. (св. Ц. Шлосер-А.), с което е установила фактическа власт като държане. Не се установява тя да е извършвала действия пред собственика Г. Г., отричащи неговото владение, нито да е демонстрирала промяна в намерението, с което осъществява фактическа власт - от държател във владелец на имота. Следователно към момента на смъртта на Г. Г. през 2022 г. владелец на имота е именно той и владението като фактическо състояние е преминало към наследника му – ответникът по предявения иск. Ако Г. Г. е имал намерение да прехвърли къщата на ищцата /според показанията на св. К. Т./, то същият е можел да стори това като титуляр на правото на собственост. От друга страна ако родителите му са искали да дарят къщата на ищцата, защото тя се е грижела за тях, то те не биха я дарили на сина си. Има свидетелски показания, че бабата и дядото на ищцата са прехвърлили на нея и на брат й друг имот. Това сочи, че бабата и дядото на страните още приживе са разпределили имотите между сина си и децата на починалата си дъщеря. Направен е извод, че независимо какво е било намерението на покойните баба, дядо и вуйчо на ищцата, не се установява по делото основният правопораждащ факт - завладяване на имота от ищцата и отричане владението на вуйчото. Прието е също, че този извод се подкрепя от данните за подадена данъчна декларация на вуйчото от 1998 г., заплащаните от него през годините местен данък и ТБО, а след смъртта му партидата е прехвърлена на ответника и задълженията са плащани от него. Партидите за ел. енергия и ВиК също са се водели на името на А. Г., като с показанията си св. Г. К. установява, че сметките са били заплащани от А. и от Г.. Тези данни кореспондират и с показанията на свидетелите Ц. Шлосер-А. и Г. К., които установяват по несъмнен начин, че отношението към имота на Г. Г. до смъртта му е било като към негов собствен имот, а ищцата е била допусната да живее в имота, следователно е упражнявала фактическа власт като държател.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ищцата М. Г. М..

Жалбоподателката поддържа, че в нарушение на чл.172 ГПК и чл.236, ал.2 ГПК съдът не извършил изискуемата преценка за заинтересованост на показанията на свидетелите на ответника и не е изложил защо основава своя акт изцяло на тях. Свидетелката Г. К. е леля на ответника, знае, че той е единствен наследник на Г. Г. и следователно при благоприятен изход на делото имотът ще остане в негова собственост. Свидетелката имала основание да не поддържа близки отношения с рода на бившия си зет след развода му с нейната сестра. На нея не са й известни факти от периода след развода на сестра й, следователно такива близки отношения не били поддържани. Съдът не извършил преценка за достоверност на показанията на свидетелите, с което нарушил чл.236, ал.2 ГПК. Свидетелката Шлосер-А. не възпроизвеждала факти от отношенията между ищцата и нейните дядо и вуйчо. Тя живее в друг квартал на града и е посещавала имота само няколко пъти и за кратко. Не можела да даде сведения какви промени са настъпили в имота и кога е станало това. Не можела да отговори кога Г. Г. е претърпял катастрофа, работоспособен ли е бил след това, имал ли е доходи, могъл ли е да се грижи сам за себе си. Свидетелката Г. К. също нямала преки впечатления, тъй като живеела в Испания след 2007 г. Неправдоподобно било изявлението й, че тя и сестра й изпращали пари, с които да се извършват ремонти по къщата. Свидетелката не могла да отговори дали Г. е работел, имал ли е доходи и какви са промените в къщата след 1993 г. Изцяло били игнорирани показанията на ищцовите свидетели, които жалбоподателката подробно анализира. Съдът неправилно приложил разпоредбите на чл.68, чл.69 и чл.79 ЗС. Решението било и необосновано. Поддържа, че през 1993 г. имотът бил прехвърлен на нейния вуйчо защото се вдигали цените на таксите за прехвърлянето, но уговорката била той впоследствие да прехвърли имота на нея. Веднага след като вуйчо й станал собственик на имота, той й предал владението върху него с уговорката тя да се грижи за своите баба и дядо. Вуйчото не установил владение върху имота, а това владение се упражнявало от жалбоподателката. Именно тя го допуснала в имота, след като той се развел с жена си, с която бил в лоши отношения, както и със сина си. Вуйчо й нямал доходи и тя поела грижите за него. Тя извършила редица подобрения в имота и демонстрирала явно и недвусмислено фактическата си власт и намерението си за своене по отношение на двамата предишни собственици, живеещи по това време в имота с нейно разрешение.

В изложението към жалбата се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по следните въпроси:

1. Следва ли при произнасяне на решението си съдът да извърши преценка на всички наведени от страните твърдения, правни доводи и представени доказателства, да ги обсъди и да посочи кои от тях приема и цени и защо;

2. Когато е налице заинтересованост на някой от разпитаните по делото свидетели, следва ли съдът да конкретизира тази заинтересованост в мотивите на решението си, да обсъди показанията на този свидетел и да обоснове защо им дава вяра.

По първия въпрос въззивното решение влизало в противоречие с ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 422 от 3.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 805/2009 г., I г. о., решение № 173 от 3.01.2016 г. на ВКС по т. д. № 1689/2015 г., II т. о., ТР № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, а по втория – на решение № 159 от 22.02.2016 г. на ВКС по т. д. № 1871/2014 г., II т. о., решение № 194 от 2.07.2012 г. на ВКС по гр. д. № 92/2012 г., II г. о., решение № 65 от 16.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 4216/2008 г., IV г. о. и решение № 24 от 28.01.2010 г. на ВКС по гр. д. № 4744/2008 г., I г. о.

Ответникът в производството А. Г. Г. оспорва жалбата. Счита, че липсват основания за допускането й до разглеждане по същество. Поддържа, че приживе на неговия баща Г. Г. ищцата е извършвала търпими действия в имота и те не са основание за придобиването му по давност. Позовава се на решение № 483 от 11.12.2012 г. на ВКС по гр. д. № 493/2012 г., I г. о. и решение № 122 от 3.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3549/2019 г., I г. о. Излага доводи по съществото на правния спор.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по иск за собственост на недвижим имот, което е в обхвата на касационния контрол независимо от цената на иска – чл.280, ал.3, т.1 ГПК.

Не е налице обаче поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

И по двата въпроса въззивното решение не влиза в противоречие с посочената от жалбоподателката практика на ВКС.

В съответствие с практиката на ВКС въззивното решение е взето след подробно обсъждане както на писмените, така и на гласните доказателства по делото в тяхната взаимна връзка, при съобразяване на възраженията и доводите на страните. Обстоятелството, че съдът не е направил онези правни изводи, които според жалбоподателката произтичат от доказателствата, не се отразява на правилността на обжалваното решение. Съдът е отрекъл и двата възможни начина на установяване на владение върху спорния имот от страна на жалбоподателката – чрез завладяване, което изисква отблъскване на владението на собственика, или чрез предаване на владението от собственика на владелеца. Доказателствата по делото изключват и двата способа, както е приел и въззивният съд. В съответствие с всички доказателства съдът е квалифицирал осъществяваната от жалбоподателката фактическа власт върху имота като държане /търпими действия/, а не като владение. Нелогична е тезата, развита в касационната жалба, че още с настаняването си да живее в къщата през 1993 г. жалбоподателката е установила владение. Тя е била допусната да живее в къщата поради близките родствени отношения с нейните собственици – баба и дядо, както и от вуйчо й, който през същата година е станал собственик на имота въз основа на извършено дарение от родителите му в негова полза. В такава хипотеза установената фактическа власт не е владение, а търпими действия, както е разяснено в практиката на ВКС, посочена в отговора към касационната жалба. Макар въззивният съд да е квалифицирал тези действия като държане, крайният извод е все същият, защото както търпимите действия, така и държането не могат да доведат до придобиване на имота по давност, независимо от продължителността на срока, в който се осъществяват. Макар въззивният съд да не е коментирал изрично казаното от свидетелката К. Т., че М. е разрешила на вуйчо си Г. да заживее в къщата след развода му през 2006-2007 г., това показание не променя крайния извод за липса владение от страна на М.. Даденото от М. „разрешение“ не е проява на демонстриране на владение от нейна страна пред собственика Г.. То е израз на близките роднински отношения между двамата и зачитане на създалото се фактическо състояние, при което М. вече е живеела в тази къща и Г. се е съобразявал с това, като не е искал да го промени. Преместването му да живее в къщата през 2007 г. е съгласувано с М., но не защото тя е осъществявала владение и от нея е зависело да „разреши“ или не, а защото това е промяна в броя на обитателите на къщата. Г. е бил собственик и не му е трябвало разрешението на М., за да заживее отново в къщата си. Нелогична е и другата теза на жалбоподателката – че поради някакви фискални съображения през 1993 г. къщата е била дарена на Г. с уговорката по-късно той да я прехвърли на жалбоподателката. Ако бабата и дядото на жалбоподателката са искали тя за стане собственик, те са щели да прехвърлят собствеността на нея, а не на сина си Г.. Обстоятелството, че нито къщата е била завладяна от жалбоподателката, нито владението й е било предадено от Г., се установява и от факта, установен по делото, че преди да почине Г. е имал намерение да прехвърли собствеността на М. по нотариален ред, но не е успял да стори това. На следващо място – дори съдът да кредитира показанията на ищцовите свидетели, че М. е извършвала подобрения в имота, това само по себе си не сочи на завладяването му и отричане на собствеността на Г.. М. е живяла в този имот повече от тридесет години и е нормално да е искала да подобри условията, в които живее. Отношенията между собственика и подобрителя са облигационни и чрез тях не може да се доказва завладяване на имота. Оказваните от М. грижи за дядо й А. и за вуйчо й Г. нямат отношение към собствеността на имота. Те само биха обяснили желанието на Г. да й прехвърли собствеността, което обаче той не е могъл да осъществи.

Въпрос № 2 е поставен поради виждането на жалбоподателката, че свидетелката Г. К., леля на ответника, но не и на ищцата, е заинтересувана от изхода на делото и съдът не може да й се довери. Но дори и без тези показания от останалите доказателства по делото не може да се направи извод за придобиване на имота по давност от страна на ищцата. Затова този въпрос не е обуславящ по смисъла на т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС и по него не може да се допусне касационно обжалване. През цялото време, в което ищцата е живяла в процесния имот, тя е осъществявала търпими действия, които не са в състояние да доведат до придобиване на имота по давност.

При този изход на делото жалбоподателката следва да бъде осъдена да заплати на ответника сторените разноски за касационното производство в размер на 1800 лв. /920,33 евро/, съгласно договор за правна защита и съдействие от 27.03.2025 г.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,