Определение № 2902 от 05.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 762/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от адв. М. К. като пълномощник на В. П. П. и М. П. Н., и адв. П. В. като пълномощник на А. П. П. и Е. Д. С., срещу въззивно решение № 1046 от 10.10.2023 г. по в.гр.д. № 1249/2023 г. на Окръжен съд- Бургас. С него е потвърдено решение № 260007 от 24.03.2023 г. по гр.д. № 761/2020 г. на Районен съд - Бургас, с което е признато по отношение на Е. Д. С., В. П. П., А. П. П. и М. П. Н., че С. И. Д. не е собственик на претендираните от нея 1/4 ид. част от жилищна сграда - еднофамилна с идентификатор ***със застроена площ 44 кв.м, както и на 17/537 ид. части от сграда за обществено хранене с идентификатор ***със застроена площ 61 кв.м, двете находящи се в поземлен имот с идентификатор ***по КККР на [населено място], с административен адрес [населено място], [улица], като разликата над 17/537 до 117.25/537 ид. части от втория обект предявеният против С. И. Д. отрицателен установителен иск е отхвърлен. В касационната жалба са наведени оплаквания за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и нарушение на материалния закон. Жалбоподателите поддържат, че в противоречие с ТР № 8 от 27.11.2013 г. по тълк.д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС въззивният съд не е разгледал заявените от тях възражения за придобиване на спорните имоти по давност, целящи да установят, че правото на собственост на ответницата е прекратено. На следващо място поддържат, че въззивният съд не е обсъдил всички доказателства по делото, в резултат на което е направил необоснован извод, че сградата с идентификатор ***е изцяло нова постройка и не е идентична със съществуващата пералня, предмет на договора за дарение от 1976 г. и неправилно е приел, че по приращение тя е станала съсобствена между съсобствениците на земята съобразно квотите им в съсобствеността. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК на основанията за допускане на касационно обжалване са поставените следните въпроси, за които се твърди да са от значение за изхода на делото: 1. Длъжен ли е съдът при разглеждане на спора да обсъди всички релевантни и допустими доказателства, възражения и твърдения на страните. Длъжен ли е съдът да изложи причините, поради които не кредитира някои от доказателствата. 2. Допустимо ли е съдът да приема за доказано правото на собственост на ответника по отрицателен установителен иск, без да е изследвано и доказано в процеса дали сграда - пералня, описана в договора за дарение от 1976 г. и представляваща част от процесната сграда с идентификатор ***, е имала самостоятелен характер или е била принадлежност към изградената в същия имот сграда. 3. Представлява ли самостоятелен обект на правото на собственост постройката- индивидуална собственост, изградена в съсобствен терен, функционално и конструктивно предназначена за пералня, и която постройка не е свързана с основната жилищна сграда, в контекста на § 5, т.39 ЗУТ и кои са белезите, които винаги характеризират един обект като самостоятелен такъв. 4. Разрушаването и изграждането на нова сграда и/или пристрояването й, намираща се в общ съсобствен поземлен имот, изключена ли е от съсобствеността, когато изграденото в повече не може да се обособи като самостоятелен обект на собственост. По тези въпроси се твърди наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. В писмен отговор на касационната жалба ответницата по касация С. И. Д. чрез своя пълномощник адв. М. З. изразява становище, че не са налице сочените от жалбоподателите основания за допускане на въззивното решение до касационна проверка по същество. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: Ищците по делото, жалбоподатели в настоящото производство, са наследници на П. И. П.. Установено е по делото, че по силата на договор за дарение, сключен през 1976 г., наследодателят им е придобил от своята баба С. П. И. 122/537 ид. части от бивш парцел *** в кв. ***по плана на [населено място], съставляващ към момента на сделката имот пл.№ ***по плана на града, ведно с 1/3 ид. част от първия приземен етаж от къщата, построена в този имот, заедно със съответните общи части от сградата и пералнята в двора, използвана за изба съгласно чл. 38 ЗС. През 1981 г. между съсобствениците на дворното място и сутеренния етаж е постигната съдебна спогодба, по силата на която съделителката М. И. П. е получила в дял 243/537 ид. части от дворното място, заедно със сутеренния етаж на построената жилищна сграда. С договор за дарение, сключен през 1991 г. М. П. дарила на сина си П. П. 243.50/862 ид. части от имоти пл.№ ***и ***в кв. ***по плана на [населено място], идентични с б. парцел ***, заедно с първия сутеренен етаж от двуетажната жилищна сграда, построена в имот пл.№ ***. С договор за дарение, сключен през 1993 г. М. П. дарила на дъщеря си С. Д. 117.25 кв. м от имот пл.№ ***, ведно с втория етаж на построената в имота двуетажна жилищна сграда, а на сина си П. П. - 117.25 кв.м от същия имот. Твърдението на ищците е било, че получената от техния наследодател по дарението от 1976 г. сграда - пералня е представлявала самостоятелен обект, преустроен от него през 1991 г. в търговски обект - заведение „Ореха“, с лице към [улица], сега сграда с идентификатор ***, със застроена площ 61 кв.м, което той владял до смъртта си. През 1991 г. закупил и поставил в имота и дървено бунгало, трайно прикрепено на бетонов фундамент, с лице към [улица], представляващо жилищна сграда с идентификатор ***със застроена площ. При тези твърдения са сезирали съда с искане да бъде установено, че ответницата С. И. Д. не е собственик на 1/4 ид. част от посочените сгради. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че наследодателят на ищците П. П. и ответницата С. Д. са били съсобственици на дворното място, като последната притежава 117.25 ид. части от него, ведно с втория етаж от жилищната сграда. Приел е, че от събраните по делото доказателства не се установява за построяването на сграда с кратък идентификатор ***да било учредено право на строеж на П. П., нито се установява тя да е придобита от него на основание договора за дарение от 1976 г. и в последствие разширена и достроена. Намерил е, че от събраните по делото доказателства не се установява заведението „Ореха“ да е възникнало в резултат на преустройство и разширение на сградата- пералня. Като се е позовал на заключението на съдебно- техническата експертиза е приел, че се касае за изцяло нова сграда. В обобщение е заключил, че по приращение като собственик на 117.25/ 537 ид. части от дворното място дворното място ответницата е придобила и собствеността върху същата идеална част от търговския обект с идентификатор ***. Въззивният съд не е обсъждал доводите на ищците за придобиване на правото на собственост върху целия обект от техния наследодател по давност. Посочил е, че за разлика от иска по чл. 108 ЗС, предметът на спора по отрицателен установителен иск за собственост не може да включва установяване на правоизключващи правото на собственост на ответника обстоятелства, въз основа на които ищецът би могъл да противопостави собствено право на собственост, без да го е заявил при условията на обективно съединяване с положителен установителен иск за право на собственост, придобито на собствено основание, върху същия обект. С оглед така изложените от въззивния съд мотиви настоящият състав намира, че въззивното решение следва да се допусне до касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по поставения от жалбоподателите процесуалноправен въпрос относно задължението на съда да обсъди всички релевантни и допустими доказателства, възражения и твърдения на страните. Касационното обжалване следва да се допусне за да се провери съответствието на въззивното решение с постановките на ТР № 8 от 27.11.2013 г. по тълк.д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Останалите въпроси, касаещи статута на сградата - пералня, са фактически, а не правни, и не осъществяват общото изискване на чл. 280, ал.1 ГПК за достъп до касационно обжалване. Водим от гореизложеното съдът