Решение № 8830 от 6.07.2020 г. на ВАС по адм. д. № 1124/2020 г.

Решение № 8830 от 6.07.2020 г. на ВАС по адм. д. № 1124/2020 г., IV о., докладчик председателят Аделина Ковачева Производството е по реда на чл. 208 във връзка с чл. 132, ал. 2, т. 5 АПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от К. Юсеин чрез адвокат Т. Ташев против решение № 1011 от 9.12.2019 г. по адм. дело № 1235/2019 г. на Административен съд – Хасково. С него е отхвърлен, като неоснователен предявеният иск за обявяване на основание чл. 128а АПК на нищожност на решение № 720 от 28.10.2019 г. по адм. дело № 686/2019 г. на Административен съд – Хасково. Правят се възражения за неправилно прилагане на материалния закон – отменително основание по смисъла на чл. 209, т. 3 АПК. Ответната страна – кмет на община Хасково не изразява становище по касационната жалба. Участвалият в настоящото съдебно производство прокурор от Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Мотивира се с обоснованост на извода на административния съд, че твърденията на ищцата за противоречие на текста на чл. 5, ал. 1, т. 8 от приложимата общинска, на което се основава решение по адм. д. № 686/2019 г. на АС – Хасково с норми от по-висок ранг не съставлява порок, водещ до нищожността му. Касационната жалба е подадена от надлежна страна в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна. Производството пред административния съд е с правно основание чл. 128а, ал. 1 АПК. Образувано е въз основа на предявен от К. Юсеин иск за обявяване нищожността на решение № 720 от 28.10.2019 г. по адм. дело № 686/2019 г. на Административен съд – Хасково. Позовала се е на нищожност на чл. 5, ал. 1, т. 8 от Наредба за условията и реда за разпореждане с общински жилища на територията на община Хасково. С нея са въведени изисквания, които според ищцата противоречат на Конституцията на Република България. Именно неизпълнението на изискванията е послужило за правно основание за прекратяване на наемния договор за наем на жилище, сключен между нея и кмета на общината. Съдът е приложил, като доказателство адм. дело № 686/2019 г. и е изслушал страните. Преценил е процесуалната допустимост на иска, като насочен срещу съдебно решение, постановено в едноинстанционно производство и неподлежащо на касационно обжалване по силата на закона. Разгледал е извършените от съда действия по делото и е извършил преценка за валидността на окончателния му акт, на базата на утвърдените в съдебната практика критерии. Констатирал е, че то е постановено в пределите на правораздавателната власт на съда от съдия-докладчик, който е от персоналния състав на административния съд. Подробно е описал изпълнението на отделните елементи, относими към изискванията към писмената форма и съдържание, а от диспозитива му е счел, че изразената в него воля е напълно ясна и разбираема. Отделно от това първоинстанционният съд е разгледал и твърдението за нищожност, основано на противоречие между приложената правна норма, послужила, като основание за издаването на оспорения пред съда административен акт и Конституцията. Анализирал го е през призмата на съдебната практика, определяща за нищожни онези съдебни решения, които пораждат правни последици, явно несъвместими с установения в страната правов ред или съставляващи явно престъпление. Обсъдил е твърденията на ищцата, че разпоредбата на чл. 5, ал. 1, т. 8 от местната наредба ограничава правото й да встъпи в брак със свободно избран индивид от мъжки пол с постоянен и настоящ адрес извън община Хасково, за да сключи наемен договор за отдаване под наем на общинското жилище. В тази връзка съдът е посочил, че разпоредбата не влиза в противоречие със свръхповелителни правни норми, нито предписва извършване на престъпление, за да се счете, че прилагането й от съда е довело до нищожност на решението му. По изложените съображения е счел искът за неоснователен и го е отхвърлил. Така постановеното решение е правилно. В касационната жалба под формата на касационни основания за неправилност на решението, се повтарят доводите, съдържащи се в иска, иницирал първоинстанционното производство. Твърди се, че разпоредбата на чл. 5, ал. 1, т. 8 от наредбата, приложена в конкретния случай и по отношение на конкретната наемателка, необосновано и недопустимо ограничава нейни конституционни права, както и права, гарантирани от международни договори, по които Република България е страна. При обсъждането му съдът взе предвид съдебната практика, в това число и тази на Върховния касационен съд, доколкото разпоредбите на ГПК и АПК във връзка с нищожността на съдебните решения са идентични. Така в решение № 880 от 16.12.2009 г. по гр. д. № 2697/2008 г. на четвърто отделение на ВКС е посочено, че нищожност на съдебното решение е налице при особено съществени пороци. Сред изброените такива попадат и случаите, при които решението повелява изпълнение на нещо, което е неизпълнимо с оглед научните и технически постижения на съвременната цивилизация или изпълнение на действие, което съставлява престъпление и изобщо ако е несъвместимо с основите на нашия правопорядък. Разпоредбата на чл. 5, ал. 1 от наредбата въвежда редица задължителни изисквания, на които трябва да отговарят кандидатите за настаняване под наем в общински жилища – български граждани, чуждестранни граждани, пребиваващи в Република България и техните семейства. Едно от тях е и изискването по т. 8 да имат адресна регистрация – постоянен и настоящ адрес в съответното населено място в община Хасково, където кандидатстват за жилище през последните пет години без прекъсване и действително да живеят на последно заявения настоящ адрес. В нормата изрично са описани трите категории лица, за които то не се отнася. Разпоредбата не противоречи пряко на норма от друг акт от по-висок порядък, в това число и Конституцията, поради което за нея не би могло да се твърди задължение на правоприлагащите органи, уредено в чл. 15, ал. 3 от Закона за нормативните актове. Тя не е оспорвана по реда на чл. 185 и следващите от АПК, каквото право има всяко заинтересовано лице – лице, чиито права, свободи или законни интереси са засегнати или могат да бъдат засегнати. Поради това нормата е част от действащото право в съответната община. Тя има административноправен характер, отнася се за неопределен и неограничен брой адресати и има многократно правно действие. Поради това е неоснователно да се твърди, че приложена за конкретната ищца, тя има дискриминационен характер. Най-общо в разпоредбата се въвежда принципът на "уседналост", който е известен в националната правна система и обвързва упражняването на определени права с населеното място, където живее правният субект, който иска да ги упражни. Използван е примерно в чл. 396 от Изборния кодекс. Само по себе си изискването за такава уседналост не противоречи пряко на Конституцията и закрепените в нея основни права и свободи на гражданите, нито е несъвместимо с основите на националния правопорядък. Прилагането на разпоредбата във вида, в който тя е част от действащото право, е обвързана с прилагането на материалния закон. От там тя е функционално свързана с правилността на решението, а не с неговата валидност. Нещо повече - в решение № 810 от 17.10.2008 г. на ВКС по гр. д. № 2895/2007 г. на първо отделение се сочи, че несъобразността на решение с основните текстове на Конституцията, гарантиращи защита на правата на гражданите, може да обуслови евентуално и само незаконосъобразност на съдебното решение от гледна точка правилното приложение на закона, но не и нищожността на съдебния акт. В настоящия случай съдът намира още, че задължение на съда, който прилага правилата, въведени в чл. 5, ал. 1, т. 8 от наредбата е да изследва съразмерността на ограничението с оглед спазването на принципа на съразмерност, въведен в чл. 6 АПК. Липсата на такова изследване би могла да се квалифицира, като съществено нарушение на процесуалните правила, относима към правилността на решението, но не и до неговата валидност. Поради това предявеният иск за обявяване нищожността на решението е неоснователен. Като го е отхвърлил, административният съд е постановил правилно решение, което следва да се остави в сила, като се имат предвид и мотивите, отразени в настоящия съдебен акт. Водим от гореизложеното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение