Определение № 6174 от 21.05.2024 г. на ВАС по адм. д. № 6849/2023 г.

Производството е по е по реда на чл.248 от ГПК във вр. с чл.144 от АПК. Постъпила е молба от Б. М. Н., в качеството му на директор на Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ – Велико Търново, приподписана от главен юрисконсулт Е. Ушилова, с която моли да бъде изменено решение № 3302 от 19.03.2024г. на Върховния административен съд, първо отделение, постановено по адм.д. № 6849/23г. в частта му за разноските. В молбата се твърди, че с решението в полза на НАП – София е присъдено юрисконсулско възнаграждение в размер на 1000лв. В молбата се твърди, че с оспорения ревизионен акт № Р –04001521002768 – 091 – 001/17.02.2022г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП – гр.Велико Търново, на задълженото лице „ПТЗК „Единство“ ЕООД, ЕИК 205036778, с адрес [населено място], [улица], представлявано от управителя А. А. А., са определени задължения за внасяне общо в размер на 216 623,87лв., на които съгласно чл.161,ал.1 ДОПК във вр. с чл.7,ал.2,т.4 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения съответства юрисконсулско възнаграждение в размер на 13 315,30лв. В молбата се твърди, че в касационното производство Д „ОДОП – Велико Търново е представлявана от юрисконсулт и аргументите на касационната инстанция, че защитата на администрацията е била улеснена в максимална степен от процесуалното поведение на жалбоподателя, не могат да бъдат споделени, тъй като това което е „справедливо“ за едни, а несправедливо за други, които са положили усилия да организират защитата си. Моли Върховния административен съд да постанови решение, с което да измени решението си в частта му за разноските, като присъди в полза на НАП – София разноски за касационната инстанция в размер на 13 315,30лв. съгласно чл. 161,ал.1 ДОПК във връзка с чл.7,ал.2,т.4 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Ответното по молбата дружество „ПТЗК „Единство“ ЕООД, ЕИК 205036778, с адрес [населено място], [улица], представлявано от управителя А. А. А., взема становище за неосноватеност на искането. Върховният административен съд, състав на първо отделение, като обсъди събраните по делото доказателства,намира за установено следното: Съгласно 248,ал.1 от ГПК, приложим в настоящето производство съгласно препращащата норма на чл.144 от АПК, в срока за обжалване, а ако решението е необжалваемо – в едномесечен срок от постановяването му, съдът по искане на страните може да допълни или да измени постановеното решение в частта му за разноските. Предвид на това следва да бъде прието, че молбата е подадена в срока по чл.248,ал.1 от ГПК, от надлежна страна, поради което е допустима и следва да бъде разгледана. Същата е неоснователна. От данните по делото е видно, че с решение № 3302 от 19.03.2024г., постановено по адм.д. № 6849/2023г. Върховният административен съд, състав на първо отделение, е оставил в сила решение № 228 от 02.05.2023 г. на Административен съд – Плевен, V-ти състав, постановено по адм. дело № 570/2022 г., с което е отхвърлена жалбата на „ПТЗК „Единство“ ЕООД, ЕИК 205036778, с адрес [населено място], [улица], представлявано от управителя А. А. А., против ревизионен акт № Р –04001521002768 – 091 – 001/17.02.2022г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП – гр.Велико Търново, в частта потвърдена с решение № 54 от 31.05.2022г. на директора на Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ – Велико Търново, с която на дружеството са определени задължения за данъци в общ размер на 216 623,72 лв., както следва: допълнителни задължения за корпоративен данък за 2018 г. в размер на 65 984,27 лв. и лихви за просрочието му - 19 320,27 лв., допълнителни задължения за корпоративен данък за 2019 г. в размер на 68 279,80 лв. и лихви за просрочието му - 11 323,97 лв.: лихви за данък върху доходите от трудови и приравнените на тях правоотношения (чл, 42 от ЗДДФЛ) за периода от 02.03.2019 г. до 30.04.2021 г. в размер на 10,64 лв. (за деклариран и невнесен в срок данък), вноски за ДОО за осигурител за периода от 02.03.2019 г. до 30.04.2021г. в размер на 7799,86 лв. и лихви - 930,95 лв. (от които допълнително установени в размер на 178,62 лв. и лихви - 40,98 лв.): вноски за здравно осигуряване за осигурител за периода от 02.03.2019 г. до 30.04.2021 г. в размер на 23 149.23 лв. и лихви - 4 120,65 лв. (от които допълнително установени в размер на 70.98 лв. и лихви - 12,77 лв.); вноски за универсален пенсионен фонд за осигурител за периода от 02.03.2019 г. до 30.04.202 1 г. в размер на 13 337,73 лв. и лихви - 2 375,35 лв. (от които допълнително установени в размер на 44,20 лв. и лихви - 7.96лв., в частта по ЗДДС в резултат на непризнато право на приспадане на данъчен кредит за данъчни периоди м.03.2021 г. в размер на 16 189,19 лв., на дружеството е отказано възстановяване на ДДС в същия размер, посочен в кл. 81 на подадената справка-декларация по ЗДДС. С решението си ВАС е осъдил „ПТЗК „Единство“ ЕООД, ЕИК 205036778, да заплати на Национална агенция по приходите, в състава на която като юридическо лице влиза Д „ОДОП“ – В.Търново, разноски по делото за касационната инстанция в размер на 1 000лв. При определяне на размера на последните съдът е съобразил направеното от касационния жалбоподател възражение за прекомерност на разноските, като е приел, че с вида на жалбата си касатора/без излагане на някакви смислени и конкретни оплаквания/ по никакъв начин не е затруднил защитата на ответната страна и заплащането на юрискорсулско възнаграждение в по-висок размер би било несправедливо. В молбата за изменение на решението в частта му за разноските се навеждат доводи, че при условията на чл.161,ал.1 ДОПК във връзка с чл.36 от Закона за адвокатурата и чл.7,ал.2,т.4 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, дължимото минимално възнаграждение на приходната администрация по делото следва да бъде в размер на 13 315,30лв., като въпросната разпоредба на чл.161,ал.1 ДОПК е специална и не може да бъде дерогирана. Твърди се още, че обстоятелството, че с процесуалното си поведение касаторът е улеснил защитата на ответната страна, е неотносимо към спора, тъй като тя за разлика от касатора е положила дължимата грижа да организира защитата си. По така направените доводи настоящата съдебна инстанция съобрази следното: Съгласно чл. 161,ал.1 ДОПК на жалбоподателя се присъждат разноските по делото и възнаграждението за един адвокат за всяка инстанция съразмерно уважената част на жалбата; на ответника се присъждат разноски съобразно отхвърлената част от жалбата; на администрацията вместо възнаграждение за адвокат се присъжда за всяка инстанция юрисконсултско възнаграждение в размера на минималното възнаграждение за един адвокат. Нормата на чл.161,ал.2 ДОПК определя, че при прекомерно възнаграждение за адвокат без оглед на действителната правна и фактическа сложност на делото съдът може да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата. Според ал.1 на чл.36 ЗА, адвокатът или адвокатът от Европейския съюз има право на възнаграждение за своя труд, а според ал.2 размерът на възнаграждението се определя в договор между адвоката или адвоката от Европейския съюз и клиента. Този размер трябва да бъде справедлив и обоснован и не може да бъде по-нисък от предвидения в наредба на Висшия адвокатски съвет размер за съответния вид работа. С решение на Съда на Европейския съюз от 25.02.2024г. постановено по дело С – 438/22 относно съдебните разноски е дадено следното тълкуване на закона: 1) Член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. 2) Член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба. При наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към разглежданото поведение установената в член 101, параграф 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики. 3) Член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. При така дадено задължително тълкуване на закона в решението на СЕС и предвид направеното от представителя на касатора възражение за прекомерност на претендираното юрисконсулско възнаграждение, настоящата съдебна инстанция намира, че не е задължена да прилага посочената по-горе правна уредба и да определя възнаграждение в минималния размер, определен с Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Настоящето дело като касационно такова е с ниска правна и фактическа сложност, което обстоятелство е предопределено от начина на организиране на защитата на касатора. Определеното юрисконсулско възнаграждение в размер на 1 000лв. съответства на осъществената правна защита на страната. Размерът на възнаграждението е около трикратния размер на юрисконсулското възнаграждение за представителство по административни дела с материален интерес, така както е определен с чл.24,изр.второ от Наредба за заплащане на правната помощ, която при условията на чл.78,ал.8 ГПК е приложима за определяне на възнаграждението на юридически лица и еднолични търговци, когато са представлявани от юрисконсулт. Като неоснователно, искането на директора на Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ – Велико Търново следва да бъде оставено без уважение. Водим от горното и на осн.чл.248,ал.1 от ГПК във вр. с чл.144 от АПК и § 2 ДР ДОПК, Върховният административен съд, състав на първо отделение,