Определение № 3023 от 08.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1299/2026 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационни жалби подадени от „ЛОРАМЕД” ООД, [населено място], чрез пълномощник адв. В. В. и от К. М. С., чрез пълномощник адв. Й. М., срещу въззивно решение № 5312/15.08.2025 г. постановено по възз. гр. д. № 11227/2022 г. по описа на Софийски градски съд, с което частично е отменено и частично е потвърдено решение от 03.05.2020 г. по гр.д. № 14792/2014 г. по описа на Софийски районен съд, и като краен резултат К. М. С. е осъдена на основание чл. 203, ал. 2 от КТ да заплати на „ЛОРАМЕД” ООД, [населено място] сумата 4 320 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, под формата на пропуснати ползи, от осъществена от нея конкурентна дейност, ведно със законната лихва върху посочената главница, считано от подаването на исковата молба - 20.03.2014 г. до окончателното й изплащане, като искът е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 10 000 лв. С въззивното решение е отхвърлен и предявения от „ЛОРАМЕД“ ООД, [населено място] срещу К. М. С. иск с правно основание чл. 203, ал. 2 от КТ, за сумата 10 000 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, под формата на претърпени загуби, от осъществена от нея конкурентна дейност. Ищецът „ЛОРАМЕД” ООД, [населено място] обжалва въззивното решение в частта, отхвърляща предявения иск за обезщетяване на имуществени вреди под формата на пропуснати ползи за разликата над 4 320 лв. до 10 000 лв., както и в частта отхвърляща предявения иск за обезщетяване на имуществени вреди под формата под формата на претърпени загуби изцяло. В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК повдига правни въпроси – общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, както следва: 1. „ Съдът в решението си, правилно ли е определил размера на претърпените вреди, изразяващи се в пропуснати ползи, ако не е установил по безспорен начин тяхната точна стойност от представките и приети по делото доказателства?“; 2. „Подлежи ли на отмяна въззивно решение, постановено без да са събрани относими доказателства, за които са необходими специални знания?“; и 3. „Налице ли е очевидна необоснованост на въззивното решение, с което съдът въпреки липсата на познания в дадена област, не е назначил служебна вещо лице?“. Сочи наличие на основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. Твърди се, че по първия въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с: определение № 755/14.11.2018 г. по гр.д. № 1340/2018 г. на ВКС, III г.о. и решение № 73/27.07.2010 г. по т.д. № 897/2009 г. на ВКС, I т.о. По втория въпрос се твърди противоречие с решение № 63/28.06.2019 г. по гр. д. № 2296/2018 г. на ВКС, II г.о., а по третия с решение № 50216/28.10.2022 г. по гр. д. № 573/2022 г. на ВКС, IV г.о. Излагат се съображения, и че въззивното решение в обжалваната му част е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Ответникът К. М. С., в писмен отговор оспорва касационната жалба на ищеца. Обжалва въззивното решение в частта, в която искът за обезщетение за имуществени вреди, под формата на пропуснати ползи е уважен до размера от 4 320 лв. В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК от страна на касатора- ответник, като правен въпрос – общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, е изведен въпроса: „за границите на правомощията на въззивния съд за служебно произнасяне по непредявен първоначален иск и изменение основанието на предявения иск от страна на въззивната инстанция“. Твърди се, че въззивният съд по своя инициатива е допуснал изменение на иска по чл. 203, ал.2, пр. 1 КТ, без решението в тази част да е обжалвано нито от ответницата, нито от въззиваемия - ищец. Първоинстанционният съд на база на изложените обстоятелства по делото приел, че се касае за предявен иск с правно основание чл. 45 ЗЗД, докато с разпореждане от 09.03.2023 г., въззивният съд поискал от въззиваемия - ищец по делото да посочи как е формирана сумата от 20 000 лв. като квалифицирал иска по чл. 203, ал. 2 пр. 1 вр. чл. 45 ЗЗД. Твърди се противоречие с практиката на ВКС, според която излизането извън пределите на търсената защита е в нарушение на диспозитивното начало и обуславя недопустимост на съдебния акт. По въпроса се сочи противоречие с решение № 40/04.07.2917 г. по гр.д. № 3171/2916 г. на ВКС, II г.о.; решение № 60188/01.10.2021 г. по гр.д.№ 392/21 г. на ВКС, IV г.о. Изложени са също твърдения за допуснати от въззивната инстанция съществени нарушения на съдопроизводствените правила поради необсъждане от съда на доводи и възражения на страната и всички представени по делото доказателства, без във връзка с тези твърдения да е формулиран конкретен процесуалноправен въпрос. Изложени са и оплаквания за неправилност на въззивното решение в обжалваната част, свързани с твърденията на жалбоподателя, за недоказаност на елементите от фактическия състав на чл. 203, ал. 2, пр. 1 КТ. Сочи се, че въззивното решение в обжалваната му част е и очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, поради произнасяне на въззивния съд в противоречие с доказателствата по делото и наличието на погрешни и необосновани изводи. Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК, от процесуално легитимирани за това лица, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение, и са процесуално допустими. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като направи преценка за наличие на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, приема следното: Пред първоинстнционния съд са били предявени искове от „ЛОРАМЕД“ ООД за осъждане на ответницата К. С. да заплати: сумата от 10 000 лв., обезщетение за имуществени вреди, под формата на претърпени загуби /формирана от разликата между имуществото на дружеството след действията на ответницата и икономическото положение, което то би имало, ако същата не бе сключила договори с клиенти на ищеца/ и сумата от 10 000 лв., обезщетение за имуществени вреди, под формата на пропуснати ползи /изразяващ се в осуетяване на увеличаването на печалбата на „ЛОРАМЕД“ ООД, от реализирани сделки с постоянни клиенти на ищеца/, произтекли от извършвана от ответницата конкурентна дейност чрез „ЕРГОМЕД 22“ ООД, в противоречие с установена в чл. 9, ал. 3 от сключен между страните трудов договор от 27.12.2006 г. забрана за извършване на конкурентна дейност. Въззивният съд е приел, че първоинстанционният съд е уважил исковете в пълен размер, без да даде правилна правна квалификация на същите. Посочил е, че доколкото от ищеца са изложени твърдения за причинени умишлено вреди при действието на възникнало между страните трудово правоотношение, исковите претенции следва да бъдат квалифицирани по чл. 203, ал. 2 от КТ вр. чл. 45 от ЗЗД. Приел е, че първоинстанционният съд, се произнесъл по всички относими по спора факти, поради което решението му било процесуално допустимо. От фактическа страна, въззивният съд е приел за безспорно по делото, че между страните е съществувало трудово правоотношение, възникнало от трудов договор № 7 от 27.12.2006 г. / прекратено на 15.05.2013 г., на основание чл. 325, т. 1 от КТ/, като по силата на договора ответницата С. заемала длъжността „Електроинженер“ на непълно работно време с 4 часов работен ден. Съгласно постигнатото съгласие в чл. 9 от трудовия договор, без писмено съгласие на работодателя, работникът не е имал право: 1. да учредява второ или друго правоотношение с друг работодател, осъществяващ конкурентна на настоящия работодател дейност; 2. да полага труд по гражданско правоотношение с възложител, осъществяващ конкурентна на работодателя дейност; 3. самостоятелно или в сдружение да извършва дейност, която е конкурентна на осъществяваната от работодателя. С допълнително споразумение от 01.04.2009 г. длъжността на ответницата била променена на „Инженер, електрически подсистеми“. В длъжностната й характеристика било посочено, че тя подпомага извършване на наблюдение на здравословното състояние на работниците и служителите и анализирането му във връзка с извършваната работа, като извършва обучения по правилата за опазването на здравето и безопасността при работата, наред с това, като лично изискване към работника е посочено „умения за работа с клиенти“. Не било спорно, а и от справка в ТРРЮЛНЦ се установило, че на 30.03.2012 г. в ТР било вписано „ЕРГОМЕД 22“ ООД, със съдружници К. М. С. и И. И. П., като С. била вписана като управител на дружеството. Представен бил и договор за възлагане на управление, сключен между ответницата и „ЕРГОМЕД 22“ ООД. Не било спорно също, че дружеството било регистрирано и осъществявало дейност като служба по трудова медицина по смисъла на чл. 25в ЗЗБУТ и Наредба № 3 от 25.01.2008 г. за условията и реда за осъществяване на дейността на Службите по трудова медицина, каквато дейност извършвало и дружеството работодател на ищцата „ЛОРАМЕД“ ООД. С решение № 1394/29.10.2014 г. на КЗК било установено извършено нарушение на общата забрана по чл. 29 ЗЗК от страна на „ЕРГОМЕД 22“ ООД за извършена нелоялна конкуренция по отношение на „ЛОРАМЕД“ ООД. Решението на КЗК било потвърдено с решение по ахд № 15001/2014 г. на ВАС. Въззивният съд е посочил, че от страна на ищеца били изложени твърдения за противоправно поведение на служителя, изразяващо се в нарушаване на предвидената в чл. 9, ал. 3 от трудовия договор забрана за осъществяване на конкурентна дейност на тази на работодателя без негово писмено съгласие, а съгласно разпоредбата на чл. 203, ал. 2 КТ за вреда, която била причинена умишлено или в резултат на престъпление или е причинена не при или по повод изпълнението на трудовите задължения, отговорността се определяла от гражданския закон. Отхвърлено е възражението на ответницата за нищожност на клаузата на чл. 9, ал. 3 от трудовия договор с мотив, че правото на труд не е абсолютно право и може да бъде ограничавано в определени случаи, вкл. по силата на уговорка в трудов договор с цел съхраняване интересите на работодателя. Посочено е, че в случая ответницата е била ограничена единствено да осъществява конкурентна на работодателя дейност било самостоятелно или в полза на друго лице по граждански или трудов договор, но е имала възможност да полага всякакъв друг вид труд, извън предоставянето на специфичните услуги по трудова медицина, вкл. по и специалността си на електроинженер. Посочено е, че забраната за конкурентна дейност касае извършването на сходна стопанска дейност с тази на работодателя и при допуснато нарушение на тази забрана, служителят отговаря за причинените от това вреди. Съдът се е позовал на заключението на приетата в първоинстанционното производство съдебно-счетоводна експертиза, според което по време на действието на трудовото правоотношение между страните, „ЕРГОМЕД 22“ ООД сключило договори с търговски дружества, учреждения и организации, които до момента били клиенти на „ЛОРАМЕД“ ООД. Приел е, че това представлява нарушение на забраната на чл. 9, ал. 3 от договора за осъществяване на конкурентна дейност, тъй като не било необходимо конкурентната дейност да е осъществявана в лично качество, а това можело да става и чрез юридическото лице, в което работникът е съдружник и от дейността на което се облагодетелства. Като управител на „ЕРГОМЕД 22“ ООД, ответницата нарушила и забраната на чл. 9, ал. 2 от трудовия договор да полага труд по гражданско правоотношение с възложител, осъществяващ конкурентна на работодателя дейност. Ирелевантно в случая било обстоятелството дали ответницата действително се е възползвала от положението си на служител на ищеца при осъществяването на конкурентната дейност. Посочено е, че от представената по делото длъжностна характеристика и показанията на св. Н., било установено, че ответницата е имала достъп до информация за клиентите на ищеца, предлаганите цени и услуги, както и за вътрешните работни процеси в дружеството – работодател, като това несъмнено улеснило осъществяването на конкурентната дейност в ущърб на ищеца. За да отхвърли иска за обезщетение за обезщетение за имуществени вреди под формата на претърпени загуби, въззивният съд е приел, че по делото не е доказано да са били претърпени такива от ищеца. Не било установено, вследствие на действия на ответницата, респ. „ЕРГОМЕД 22“ ООД, да са били прекратени действащи договори на ищеца с негови клиенти, което да е довело до намаляване на актива на ищеца, чрез отпадането на дължими по такива договори възнаграждения. За да уважи частично иска за обезщетение за имуществени вреди, под формата на пропуснати ползи въззивният състав е посочил, че според представените писмени доказателства и заключението на съдебно-счетоводна експертиза, ,„ЕРГОМЕД 22“ ООД сключило договори за обслужване на редица дружества и организации, които непосредствено преди това са били клиенти на ищеца. Предвид установените отношения на ищеца с тези лица, е прието, че причината за преустановяването им е била именно осъществяваната от ответницата, чрез „ЕРГОМЕД 22“ ООД, конкурентна дейност. Последната като служител на ищеца имала достъп до информация за неговите клиентите, предлаганите цени и услуги. Друга причина за преустановяване на правоотношенията на тези трети лица с ищеца и за встъпването им в договорни отношения с „ЕРГОМЕД 22“ ООД не била установена. Посочено е, че за ищеца са настъпили вреди под формата на ползите, които той би реализирал при продължаващи договорните отношения с напусналите клиенти. Пропуснатата полза се изразявала в нереализираната от работодателя печалба / положителният финансов резултат от търговската дейност/, за която работникът нарушил забраната за извършване на конкурентна дейност следва да отговаря. В случая от заключението на ССЕ, при съобразяване на стойността на сключените от „ЕРГОМЕД 22“ ООД сделки с бившите клиенти на ищеца, размерът на пропуснатата от последния печалба за процесния период възлизал на 4 320 лв., до този размер искът е бил приет за основателен и уважен. Посочено е, че от поведението на ответницата – учредяването на юридическо лице, осъществяващо конкурентна дейност и привличането на клиенти на ищеца следва извод, че това поведение е умишлено, освен това, същото не било предприето при или по повод изпълнението на трудовите задължения, поради което тя отговаряла по гражданския закон за всички преки вреди от увреждането. При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира следното: Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Атакуваното въззивно решение е валидно и допустимо. Неоснователни са изложените жалбата на ответницата доводи за недопустимост на решението, в каквото връзка е и поставеният от нея въпрос за границите на правомощията на въззивния съд. В практиката на ВКС се приема, че основанието за обезсилване на решението като недопустимо е налице само при разгледан непредявен иск, тоест когато съдът не е разгледал иска на предявеното основание или е разгледал иск, който не е предявен, вместо предявения такъв. Когато в нарушение на диспозитивното начало на процеса, съдът се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран, или когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се позовава, решението е недопустимо, тъй като е разгледан непредявен иск. В настоящия случай, въззивният съд е констатирал, че макар да не е дал правилна правна квалификация на предявените искове /приетата от първоинстанционния съд правна квалификация на исковата претенция е по чл. 45 ЗЗД, ал. 1 от ЗЗД/, първоинстанционния съд не е допуснал нарушение на диспозитивното начало, тъй като се е произнесъл по въведените от ищеца с исковата молба основание и петитум на иска. Неправилната правна квалификация е порок, водещ до неправилност на решението /постановяването му в нарушение на материалния закон/, но не и до неговата недопустимост, поради което въззивният съд следва сам да определи точната квалификация на иска, произнасяйки се по съществото на делото. С оглед на подадената въззивна жалба от ответницата, спорът по делото е останал висящ за пълния размер на заявената по делото претенция. В тази връзка твърденията на касатора – ответник, че е налице произнасяне от възвания съд, касаещо необжалвана част от първоинстнционния акт са неоснователни. Както се посочи, ищецът е сезирал съда с искане за осъждане на ответницата да му заплати сумата от 10 000 лв., обезщетение за имуществени вреди, под формата на претърпени загуби и сумата от 10 000 лв., обезщетение за имуществени вреди, под формата на пропуснати ползи, произтекли от извършвана от ответницата конкурентна дейност чрез „ЕРГОМЕД 22“ ООД, в противоречие с установена в чл. 9, ал. 3 от сключен между страните трудов договор от 27.12.2006 г. забрана за извършване на конкурентна дейност, и е основано на твърдения за причинени вреди при действието на възникнало между страните трудово правоотношение, като именно тази претенция е била разгледана и от двете инстанции. При изложените от ищеца факти, на които основава предявените искове, въззивният съд е квалифицирал последните по чл. 203, ал. 2 от КТ вр. чл. 45 от ЗЗД, след което се е произнесъл съобразно въведените в исковата молба твърдения в рамките на въведените от ищеца основание и петитум, поради което постановеното решение е допустимо. Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната му от касатора - ответник част: Основателността на искането за допускане на касационен контрол се преценява само с оглед конкретните правни разрешения на въззивния съд, обусловили изхода на спора, доколкото във връзка с тях касаторът е формулирал относим правен въпрос. Съгласно т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Въззивното решение не може да бъде допуснато до касационно обжалване, без да е посочен конкретен правен въпрос от значение за изхода по делото или на основания, различни от формулираните в касационната жалба. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. В приложение на принципа за диспозитивното начало задължение на касатора, а не на настоящата инстанция, е да изведе правния проблем и да го постави за отговор. Касационната инстанция може само да уточни и преформулира правния въпрос, но не и служебно да го формулира. В случая, касаторът- ответник не е формулирал правен въпрос /извън този поставен във връзка с допустимостта на въззивното решение/, съобразно разясненията на цитираното по-горе Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК. По въпроси с №№ 1 и 3 на касатора- ищец не може да се допусне касационно обжалване, тъй като тези въпроси са фактически, а не правни, като разрешаването им зависи от конкретните факти по делото. Отговор по същите може да се даде само, ако се допусне касационното обжалване и спорът се реши по същество, като се направи анализ на представените по делото доказателства. В производството по чл. 288 ГПК ВКС не разглежда спора по същество и няма правомощия да извършва преценка на доказателства, да установява конкретни релевантни за спора факти и обстоятелства, да се произнася по доводи за неправилност на въззивното решение и да формира правни изводи по съществото на спора. По отношение на поставения от касатора - ищец въпрос № 2: Въпросът е поставен общотеоретично, а не в контекста на конкретни правни разрешения на въззивния съд. В случая, за да определи размера на претърпените от ищеца вреди, въззивния съд изрично се е позовал на заключението на назначената по делото от първоинстнционния съд ССЕ, с която е определен размерът на положителния финансов резултат от търговската дейност на „ЕРГОМЕД 22“ ООД /чийто управител е била ответницата/ по сделки с бившите клиенти на ищеца. Във връзка с мотивирания отказ на първоинстанционния съд да назначи повторна експертиза по искане на страната, следва да се посочи, че пред въззивната инстанция дружеството - ищец не е излагало съображения и доводи за допуснати процесуални нарушения поради отказ да бъдат събрани относими доказателства, нито е поддържало искането си за нова експертиза. Не е налице и поддържаното от двамата касатори основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК - очевидна неправилност. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. В разглеждания случай не се установяват хипотезите на квалифицирана форма на неправилност на съдебния акт. Касаторите се позовават на очевидна неправилност на въззивното решение, но не излагат доводи, различни от оплакванията в касационните жалби, а те са общи твърдения за неправилност, които не могат да обусловят извод за наличие на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. При прочита на самото решение не се констатира видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, нарушение на научни и/или опитни правила или на правилата на формалната логика. Предвид изложеното, съдът намира, че по доводите и на двете страни не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 и ал.2 от ГПК и касационното обжалване не следва да бъде допуснато. При този изход на делото, разноските за касационното производство следва да останат в тежест на страните така, както са направени. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение