Определение № 211 от 26.02.2010 г. на ВКС по т. д. № 120/2010 г.

Производството е по реда на чл.274,ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Т. к ЕАД П. против определение № 13511/23.11.2009 г. по ч.гр.д. № 11355/2009 г. на СГС, с което потвърждава разпореждане от 21.10.2008 г. по гр.д. № 28517/2008 г. на СРС в частта, с която е допуснато незабавно изпълнение на заповедта за изпълнение по заявление на ДФ З. срещу частния жалбоподател и са присъдени разноски. Ответникът по частната касационна жалба ДФ З. е подал отговор, че не са налице основанията по чл.280,ал.1 и чл.281 ГПК, като претендира за юрисконсултско възнаграждение. С обжалваното определение е прието, че в документа е посочено, че се касае за вземане на фонда за връщане на дадената субсидия, което не е изпълнено. Доводите по същество, дали задължението е възникнало, могат да се слушат в исков процес, но не и в заповедното производство. В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се твърди, че въпросът дали законодателят е въвел задължение на съда да провери освен редовността на документа от външна страна, дали и този документ удостоверява вземането-чл.417 и чл.418 ГПК, бил решен в противоречие с практиката на ВКС, и има значение за точното прилагане на закона и развитие на правото. ВКС-І т.о., за да се произнесе, взе предвид следното: Твърдяното противоречие не е налице. Освен това, поставеният въпрос е формулиран неточно, с оглед влаганият от частния жалбоподател смисъл в израза “удостоверява подлежащо на изпълнение вземане срещу длъжника”-чл.418,ал.2 ГПК. В представеното от касатора опр. № 481/30.12.2008 г. по т.д. № 476/2008 г. на ІІ т.о. са възпроизведени разпоредбите на чл.418,ал.2 и 3 ГПК, и то е постановено във връзка с издаване на заповед за изпълнение въз основа на нот.акт-чл.417,ал.3 ГПК. Представеното от ответника по касация опр. № 690/13.11.2009 г. по ч.т.д. № 604/2009 г. на ІІ т.о. касае идентичен спор с процесния и обжалваното определение е в съответствие с него. Съгласно чл.418,ал.2 ГПК, за да бъде допуснато незабавно изпълнение на заявеното вземане, необходимо е документът, на който се основава това вземане, да е редовен от външна страна и да се удостоверява подлежащо на изпълнение вземане, т.е. вземане което е изискуемо. В чл.418,ал.3 ГПК е предвидено допълнително изискване за представяне на официален или изходящ от длъжника документ, удостоверяващ изпълнение на насрещното задължение или настъпване на друго обстоятелство, в хипотезата, когато според представения документ по чл.417 ГПК от изпълнението на насрещно задължение или от настъпване на друго обстоятелство зависи изискуемостта на заявеното вземане. В случая последната хипотеза на е налице. Подаденото от ДФ З. заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК е основано на извлечение от сметка по партидата на посочения длъжник за поетите задължения по договор за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ. Следователно, документът по чл.417 ГПК в случая е само извлечението от сметка, а не и договорът във връзка с който е изготвено. Този извод следва от граматическото тълкуване на чл.417,т.2 ГПК. В подкрепа на това разбиране е и чл.27,ал.2 от Закона за подпомагане на земеделските производители, където извлечението от счетоводните книги на ДФЗ е посочено като единствено основание за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл.418 ГПК. Затова, наличието на предпоставките за допускане на незабавно изпълнение следва да се преценяват с оглед редовността на извлечението от счетоводните сметки, а не на договора за безвъзмездна финансова помощ. В случая изискуемостта на вземането произтича от твърдяното в заявлението неизпълнение на договорно задължение, което, като отрицателен факт, не следва да бъде доказвано. Ето защо, молбата за незабавно изпълнение и издаване на изпълнителен лист е основателна. Релевираната предпоставка по т.3 на чл.280,ал.1 ГПК би била налице в случай при който произнасянето по конкретния материалноправен или процесуалноправен въпрос се оказва свързано по необходимост с тълкуване на закона, което ще доведе до отстраняване на неяснота, непълнота или противоречивост на последния-чл.5 ГПК, или тогава, когато съдилищата изоставят едно тълкуване на закона, за да възприемат друго-чл.124,ал.1 ЗСВ. Касаторът не е мотивирал и посочил нито един от тези случаи. По изложените съображения, частната касационна жалба не попада в приложното поле на чл.280,ал.1 ГПК и затова не следва да се допуска до разглеждане със законните последици на основание чл.78,ал.3 и 8 ГПК. Водим от горното, ВКС-І т.о.