Определение № 5020 от 05.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4470/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Електрохолд Продажби“ ЕАД, чрез юрк. В. против решение № 101/19.06.2023 г., постановено по в.гр.д. № 142/2023 г. на Окръжен съд Видин в частта, с която като е потвърдено решение № 211 от 16.05.2022 г. по гр.д. № 1063/2021 г. на Районен съд Видин, е отхвърлен предявения от касатора против Алег Л. Д., иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК за признаване за установено, че ответникът дължи сумата от 1 730,10 лв., представляваща цена на услуга „достъп до разпределителната мрежа за брой дни предоставена мощност“ по 17 бр. данъчни фактури, издадени в периода от 31.03.2018 г. до 16.07.2019 г. и сумата от 376,38 лв. – мораторна лихва върху главницата за периода от 13.04.2018 г. до 16.03.2021 г., ведно със законната лихва върху главницата от 26.03.2021 г. –датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК до окончателното изплащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. № 575/2021 г. на Районен съд Видин. В останалата част, с която установителните искове са отхвърлени до пълните предявени размери, съответно от 5231,87 лв.-главница, представляваща сбор от цената на доставена електрическа енергия и цена на услугата „достъп до разпределителната мрежа“ и от 1785,49 лв.-мораторна лихва, тъй като вземанията са погасени по давност, въззивното решение не е обжалвано. С определение № 3766 от 29.07.2024 г., постановено по ч.гр.д. № 2439/2024 г. по описа на ВКС, състав на Трето гражданско отделение е отменил определението на настоящия състав на ВКС от 29.05.2024 г., постановено по гр.д. № 4470/2023 г., с което е оставена без разглеждане касационната жалба на „Електрохолд Продажби“ ЕАД против решение № 101/19.06.2023 г., постановено по в.гр.д. № 142/2023 г. на Окръжен съд Видин решение. Касаторът обжалва въззивното решение с доводи за неправилност поради нарушение на материалния закон и необоснованост – основания по чл.281, т.3 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК е формулиран в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК следния въпрос: Дължи ли се по договор за продажба на ел.енергия заплащане от стопанските потребители на услугата „достъп до разпределителната мрежа за брой дни предоставена мощност“, когато за едномесечния период посредством средство за търговско измерване не е отчетено реално потребление на ел. енергия в електроснабдения имот. Допълнителният критерий е обоснован с твърдения, че по въпроса липсва практика на ВКС. Поддържа се, че решението е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК поради това, че е постановено в явно противоречие с правилата на формалната логика. Насрещната страна Алег Л. Д., чрез адв. Б. е депозирала отговор на касационната жалба, в който поддържа, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната му част, като са изложени и съображения за неоснователност на доводите на касатора за неправилност и необоснованост на въззивното решение. За да потвърди първоинстанционното решение, с което е отхвърлен предявения установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК за признаване за установено, че ответникът дължи сумата от 1 730,10 лв., представляваща цена на услуга „достъп до разпределителната мрежа за брой дни предоставена мощност“ по 17 бр. данъчни фактури, издадени в периода от 31.03.2018 г. до 16.07.2019 г., въззивният съд е приел, че фактите по делото са правилно установени от първата инстанция и те са следните: между страните е съществувало валидно облигационно отношение на основание договор за доставка на ел.енергия за процесния търговски обект, сключен при ОУ, като на ответника, действащ като ЕТ е открита партида с клиентски номер 210005042066; ищецът е изпълнявал задълженията си по договора, като е доставял ел.енергия в обекта, отчитана със СТИ; на 15.12.2017 г. СТИ на процесния обект е демонтирано поради факта, че обектът е с прекъснато ел.захранване повече от два месеца; след 31.07.2017 г. на абоната не е начислявана ел. енергия, но му е начислявана като небитов абонат такса за достъп до разпределителната мрежа до 16.07.2019 г. Въззивният съд е споделил извода на първата инстанция, че вземането за цена на доставена ел.енергия за целия процесен период / от 01.09.2016 г. до 31.01.2017 г./ е погасено по давност при съобразяване на разпоредбата на чл.111, б.“в“ ЗЗД, както и крайния му извод, че след демонтиране на СТИ, абонатът не дължи такса за достъп до разпределителната мрежа, тъй като в тази част клаузите на ОУ към договора за доставка на ел.енергия, са неравноправни. При така изложените решаващи изводи на въззивния съд, настоящият състав на ВКС приема, че поставения от касатора въпрос не обосновава допускането на касационното обжалване по следните съображения: За да бъде допуснато въззивното решение до касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда в обжалваното решение – т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т.д. № 1/2010 г. на ОСГТК и формулираният правен въпрос да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, което основание следва да бъде надлежно обосновано. Повдигнатия от касатора въпрос няма характер на правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като по него въззивният съд не е давал разрешение. Съдът е приел, че вземането за такса за услугата „достъп до разпределителната мрежа“, е недължимо поради неравноправност на клаузи от ОУ на договора за доставка на ел.енергия, а не че таксата не се дължи в случаите, в които за едномесечния период чрез средството за търговско измерване не е отчетено реално потребление на ел. енергия в електроснабдения имот. При липса на общата предпоставка за допускане на касационно обжалване на решението, не следва да се обсъжда допълнителната такава по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. В конкретния случай въззивният съд не е отговорил на всички доводи и оплаквания във въззивната жалба, обосноваващи дължимостта на процесната такса като част от общото задължение по договора за доставка на ел.енергия съгласно чл.84 ЗЕ, но процесуалноправен въпрос относно задълженията на въззивния съд по чл.12, чл.235, ал.2 и чл. 236, ал.2 ГПК, касаторът не е формулирал, а въззивното решение не може бъде допуснато до касационен контрол, без да бъде посочен този въпрос, както и на основания, различни от формулираните в жалбата. На последно място не е налице и посоченото от касатора основание на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. При служебната проверка на обжалваното решение, настоящият състав на ВКС не констатира наличието на някоя от хипотезите на тази квалифицирана форма на неправилност: законът да е приложен в неговия обратен смисъл, или да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, или съдът да е допуснал явна необоснованост на акта си като следствие от грубо нарушение на правилата на формалната логика, и тези хипотези да са установими непосредствено от мотивите на въззивния съд, без да има нужда от преценка на събраните доказателства, доводите на страните и осъществените процесуални действия. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,