Определение № 427 от 17.11.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2422/2020 г.

Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Р. Ц. Ч. срещу решение № 314 от 05.03.2020 г. по в.гр.д.№ 17 от 2020 г. на Пловдивския окръжен съд, гражданско отделение, VI състав, с което е потвърдено решение № 3985 от 23.10.2019 г. по гр.д.№ 2733 от 2019 г. на Пловдивския районен съд, гражданско отделение, X. граждански състав за уважаване на предявения от Г. П. Ч. срещу Р. Ц. Ч. иск с правно основание чл.109 ЗС за осъждане на ответника да преустанови действията, с които пречи на ищеца да упражнява притежаваните от него 7/27 ид.ч. от правото на собственост върху поземлен имот с идентификатор № ..... по действащата кадастрална карта на [населено място], като преустанови паркирането на моторни превозни средства върху частите от дворното място, които не са предназначени за паркиране и върху разпределените с договор от 19.03.2014 г. за реално ползване на ищеца паркоместа № 6, 9 и 10, съгласно схема, неразделна част от договора.

В касационната жалба се твърди, че решението на Пловдивския окръжен съд е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост- основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 ГПК.

Като основания за допускане на касационното обжалване на това решение касаторът сочи чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. Твърди, че решението противоречи на посочена практика на ВКС /решение № 42 от 08.06.2020 г. по гр.д.№ 3841 от 2019 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 5 от 12.06.2017 г. по гр.д.№ 2844 от 2016 г. на ВКС, ГК, II г.о. и решение № 23 от 09.04.2014 г. по гр.д.№ 5465 от 2013 г. на ВКС, ГК, II г.о./ по следните въпроси:

1. Н. ли е ответникът по негаторен иск с правно основание чл.109 ЗС във всички случаи да се съобразява с желанието на другия съсобственик /в случая ищеца/ да паркира на конкретно избрано от ищеца паркомясто ?

2. Несъобразяването с желанието на ищеца да му се осигури ползване на конкретни паркоместа в съсобственото дворно място, без отнемане на владението на други намиращи се в мястото паркоместа, представлява ли неоснователно действие на ответника, с което се пречи на ищеца да упражнява своето право ?

3. Налице ли е пречене за упражняване на правото на собственост по смисъла на чл.109 ЗС на съсобственик на дворно място, който претендира, че му е определено конкретно паркомясто за ползване, ако в исковата молба преченето е обосновано не с отнемане владението върху някое от намиращите се в имота паркоместа, а с отнемане владението върху конкретно избрано от ищеца паркомясто ?

Освен това, твърди, че произнасянето на ВКС по тези въпроси би било от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, както и че решението е очевидно неправилно- основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК.

В писмен отговор от 27.07.2020 г. ответникът по жалбата Г. П. Ч. оспорва същата. Моли касационното обжалване на решението на Пловдивския окръжен съд да не бъде допускано и да му се присъдят направените по делото пред ВКС разноски.

Върховният касационен съд на РБ, Гражданска колегия, състав на първо отделение по наличието на основания за допускане на касационното обжалване приема следното: Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирано лице /ответник по делото/, в срока по чл.283 ГПК и срещу решение на въззивен съд по иск за собственост на недвижим имот, което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване при условията на чл.280, ал.1 и 2 ГПК, независимо от цената на иска.

За да постанови обжалваното решение за потвърждаване на първоинстанционното решение за уважаване на предявения от Г. П. Ч. срещу Р. Ц. Ч. иск с правно основание чл.109 ЗС, въззивният съд е приел, че като паркира моторни превозни средства върху частите от дворното място, които не са предназначени за паркиране и върху разпределените с договор от 19.03.2014 г. за реално ползване на ищеца паркоместа № 6, 9 и 10, ответникът пречи на ищеца да упражнява правото си на собственост върху дворното място. Приел е, че договорът за разпределение на ползването на паркоместата в съсобственото дворно място от 19.03.2014 г. е действащ и съгласно него ищецът Г. Ч. има право да ползва за паркиране на МПС паркоместа № 6, 9 и 10, съответно- ответникът Р. Ч. няма право да ползва тези паркоместа. Счел е, че макар да не е бил страна по договора за разпределение от 19.03.2014 г., като частен правоприемник на страна по този договор ответникът е обвързан от договора до неговата отмяна или до ново разпределение на ползването по решение на съсобствениците на мястото, притежаващи повече от половината от собствеността или по съдебен ред, при наличие на основание затова. Относно представения от ответника констативен протокол от 20.01.2016 г., предвиждащ прекратяването на договора за разпределение на ползването от 19.03.2014 г., е прието, че за някои от подписалите този протокол лица няма доказателства да са собственици на дворното място. Другата част от подписалите констативния протокол лица притежават част от дворното място, но не са мнозинство /не притежават повече от 50 %/, поради което не могат да вземат решение за прекратяване действието на договора от 19.03.2014 г. и за ново разпределение на ползването на съсобственото дворно място.

С оглед на тези мотиви на съда в обжалваното решение няма основания за допускане на касационното обжалване на това решение, поради следното:

1. Поставените от касатора в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК въпроси не могат да обусловият допускането на касационното обжалване на решението по чл.280, ал.1, т.1, 2 или 3 ГПК, защото:

1.1. Първият поставен въпрос /Н. ли е ответникът по негаторен иск с правно основание чл.109 ЗС във всички случаи да се съобразява с желанието на другия съсобственик /в случая ищеца/ да паркира на конкретно избрано от ищеца паркомясто ?/ не е правен въпрос по смисъла, разяснен в т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като този въпрос не е обусловил изводите на съда в обжалваното решение. Въззивният съд не се е произнасял, а и не е дължал произнасяне по този въпрос, доколкото по делото е установена различна фактическа обстановка: ищецът не претендира от ответника да не му пречи да паркира на произволно избрано от него паркомясто в съсобствения имот, а на паркоместа, които са му били разпределени за ползване по силата на сключен между съсобствениците на мястото и все още действащ договор за разпределение от 19.03.2014 г.

1.2. Вторият и третият поставени въпроси /Несъобразяването с желанието на ищеца да му се осигури ползване на конкретни паркоместа в съсобственото дворно място, без отнемане на владението на други намиращи се в мястото паркоместа, представлява ли неоснователно действие на ответника, с което се пречи на ищеца да упражнява своето право ? и Налице ли е пречене за упражняване на правото на собственост по смисъла на чл.109 ЗС на съсобственик на дворно място, който претендира, че му е определено конкретно паркомясто за ползване, ако в исковата молба преченето е обосновано не с отнемане владението върху някое от намиращите се в имота паркоместа, а с отнемане владението върху конкретно избрано от ищеца паркомясто ?/ най-общо се свеждат до въпроса: дали представлява пречене по смисъла на чл.109 ЗС паркирането от ответника на МПС на избрано от ищеца паркомясто, при положение че в съсобственото място има други свободни паркоместа. Тези въпроси също не могат да са основание за допускане на касационното обжалване, тъй като не са обусловили изводите на съда в обжалваното решение и са неотносими към конкретното дело, по което е установено, че е налице действащ договор от 19.03.2014 г. за разпределение на ползването и че ищецът претендира от ответника да не му пречи да ползва разпределените му с този договор паркоместа.

2. Обжалваното решение не е и очевидно неправилно, както твърди касатора. За да е налице очевидна неправилност на решението, като предпоставка за допускане до касационен контрол, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при простия прочит на решението, без да е необходимо запознаване с и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона- материален или процесуален, или явна необоснованост.

В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора материалноправни разпоредби на ЗС, както и процесуалноправните разпоредби на ГПК в действащите им редакция и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съда, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

3. Не са налице и останалите посочени в чл.280, ал.2 ГПК основания за служебно допускане на касационното обжалване на решението на Софийския градски съд: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск за собственост, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на този иск.

С оглед на всичко гореизложено касационното обжалване на решението на Пловдивския окръжен съд не следва да се допуска.

Предвид изхода на спора и на основание чл.81 ГПК във връзка с чл.78 ГПК касаторът дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответника по жалбата направените от него разноски за адвокат по делото пред ВКС в размер на 600 лв.

По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение