Определение № 226 от 22.05.2017 г. на ВКС по гр. д. № 5132/2016 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на Г. Н. Б чрез пълномощника му адвокат С. К. и на А. Г. Бозова и Н. Г. О. чрез пълномощника им адвокат И. П. против решение № 483 от 25.01.2016 г., постановено по гр.д. № 920 по описа за 2015 г. на Окръжен съд-Благоевград, с което е отменено решение № 4025 от 28.08.2015 г. по гр.д. № 553/2014 г. на Районен съд-Разлог и вместо него е постановено друго за признаване за установено по отношение на Г. Н. Б, Н. Г. О. и А. Г. Б, че Н. К. П., К. А. Б., Д. А. П., Е. Л. П.-К., Н. Л. П., М. П. Б., Ц. Н. Ф., Л. П. С., С. Л. Л., П. Л. С., Р. П. С., В. И. Л., Р. Б. Л., А. Б. Л.-К., П. Б. Л.-Х., Г. Н. С., В. Н. И. и М. Г. П. са собственици на 4/7 ид.ч. от поземлен имот с идентификатор 21498.350.306 и поземлен имот с идентификатор 21498.350.484 и за осъждане на Н. Г. О. да им предаде 4/7 ид.ч. от имотите, като са отменени нотариални актове за собственост № 72, том I, рег. № 437, д. № 53 от 2013 г. и № 125, том III, рег. № 3396, д. № 404/2013 г. на нотраиус с рег. № 061. Н. К. П., К. А. Б., Д. А. П., Е. Л. П.-К., Н. Л. П., М. П. Б., Ц. Н. Ф., Л. П. С., С. Л. Л., П. Л. С., Р. П. С., В. И. Л., Р. Б. Л., А. Б. Л.-К., П. Б. Л.-Х., А. Г. С.-Б. и Н. Г. С.-К. /последните две правоприемници на починалия на 14.01.2016 г. Г. Н. С./, В. Н. И. и М. Г. П. не са подали писмен отговор по реда и в срока на чл.287, ал.1 ГПК. За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване съдът съобрази следното: Ищците са основали иска на твърденията, че правото на собственост на процесните имоти е възстановено по реда на ЗСПЗЗ на наследниците на М. Н. Бозова, а правния спор възникнал след като един от тях – ответникът Г. Б – се снабдил с констативни нотариални актове за собственост по наследство и давност и ги прехвърлил чрез правни сделки на дъщерите си – ответниците А. Бозова и Н. О.. Ответниците са оспорили иска с твърдения, че решенията на ОЗС-Б. за възстановяване правото на собственост са нищожни, тъй като имотите са включени в регулация по плана от 1922 г., не са кооперирани по силата на членствено правоотношение, не са отнети фактически или юридически, не са били отчуждавани и са владяни в реални граници и са запазили статута си на частна собственост, поради което ОСЗ не е имала компетентност да възстановява правото на собственост; била са собственост на Н. Бозов и са владени от него от 1960 г. по изричното съгласие на М. Бозова, придобити са по давност и собствеността им е прехвърлена. Първинстанционният съд е приел, че административните решения на ОСЗ-Б., на които се позовават ищците, са нищожни, тъй като ОСЗ не е материално компетентна да възстановява собственост върху имоти, които не са кооперирани, отнети или одържавени. Произнасяйки се по въззивната жалба на ищците, Окръжен съд-Благоевград е констатирал, че процесните решения за реституиране на имотите са постановени по заявление подадено пред ПК от оспорващия правото на собственост на ищците, ответника Г. Бозов, обяснявайки подаването на заявлението като грешка и бранещ се с възражение за нищожност на тези решения, като постановени извън компетенността на ОСЗ, тъй като имотите не са подлежали на реституция по ЗСПЗЗ. Приел е, че ищожността на един административен акт и в частност решението на ОСЗ предполага преценка на подадено заявление за реституцията да е направена от орган на когото закона не е възложил такава компетентност. С оглед обосновката на възражението съдът е направил извод, че то е срещу правилността на преценката на ОСЗ за реституция на имотите и след като тази преценка съгл. ЗСПЗЗ е в нейната компетентност, то възражението е насочено срещу материалната законосъобразност на решенията, поради което предвид участието на Г. Бозов в административното производство, възражението е недопустимо. За гражданският съд е предвидена възможност да осъществява инцидентен съдебен контрол върху административни актове, само ако те се противопоставят на лице, което не е участвало като страна в административното производство по издаването им и след като ответника Г. Бозов е участвал в административното производство и на когото актовете са му връчени лично срещу подпис на 15.10.2008 г. според отбелязването върху самите решения, той по арг. от чл.17, ал.2 ГПК не е лице, което може в производство за собственост, където актовете в производството по издаването на които е участвал лично, му се противопоставят да се брани с подобно възражение. Допълнително въззивният съд е изложил съображения, че дори и да се счете възражението за допустимо, то същото е неоснователно. Г. Бозов е заявил пред ОСЗ за възстановяване имотите на майка си М. Бозова като внесени в ТКЗС. Според чл.8 от ПУ на ТКЗС /отм./ членовете на кооперативното стопанство внасят своята собствена земя, земята на членовете на техните домакинства, земята, която те стопанисват, заедно с други сънаследници и съсобственици. Ето защо и при липса на твърдения за друг начин на внасяне на останалите земеделски имоти в ТКЗС, притежавани от М. Бозова, а и реституирани по ЗСПЗЗ в полза и на двете страни по делото следва, че и процесните имоти са внесени в ТКЗС. Примерния устав на ТКЗС /ПУ/ обн. Изв.. бр. 14/18.2.1958 г. съдържа специални правила регламентиращи земеделските земи, които попадат в регулация, каквито са установени в чл.10, ал. 3, чл.11, ал.2, ал.4. Само за парцел, който не е внесен в ТКЗС, а е оставен за лично ползване на собственика му и не е изключван от регулация не следва да се провежда процедура по възстановяване на собствеността, но останалата част от земите на член кооператорите, които са попадали в регулацията над определения размер за лично ползване се включват в ТКЗС и макар собствениците също да запазват правото си на собственост в реални граници след като се установява кооперативно земеползване, то те подлежат на реституция по ЗСПЗЗ. За имотите, предмет на настоящото производство,според разписния лист към плана от 1922 г., изрично е посочено, че предназначението и на двата имота е ниви, каквото е записването на предназначението им и по разписния лист към следващия план от 1960 г., а за имот 21498.350.484 и по последващия план от 1990 г. Следователно регулацията не е променила предназначението на имотите като ниви т.е. като земеделски. Съдът е счел, че твърдението на Г. Бозов, че имотите са от баща му Н. Бозов, починал през 1945 г. е ирелевантен факт, тъй като ТКЗС е образувано според свидетелските показанията през 1956 - 1957 г., поради което дори и да са били на баща му, то те са наследени от М. Б като негова съпруга, заедно с децата им. Това обяснява и подаването на заявление пред ОСЗ от сина й Г. Бозов именно в качеството на наследник на М. Б. В този контекст дори и да е имало нейно изявление през 1960 г., за което твърди Г. Бозов, че му дава нивите поради това, че е изплатил дълга на баща си, то евентуално може да има отношение само за нейната съсобствена част, тъй като към момента на изявлението тя не е изключителен собственик на имотите. Затова свидетелските показания се ирелеванти, като дори и да установяват ползване на имотите, непосредствено след образуване на ТКЗС, то след като съдът приема, че М. Б е внесла земите си в ТКЗС, към който момент съпруга й Н. Б е бил починал, очевидно е, че е внесла и неговите земи, поради което те дори да са ползвани от членове на домакинството й не са могли да се придобиват по давност. Отделно съдът е изложил съображения, че и свидетелските показания не установяват имотите да са владени от Г. Б, тъй като за установяването на владение не е достатъчно да се докаже само фактическото господство върху имота, а и анимус – намерение за своене. Това намерение за своене се опровергава от самото подаване от Г. Б на заявление до ОСЗ; от липсата от 1970 г. до 2008 г. на снабдяване с документ за собственост; от липса на твърдения за плащане на данъци за имотите от 1960 г.; от факта, че М. Б е внесла земеделските си земи в ТКЗС, към който момент е била съсобственик и на земите на съпруга си. А дори да се приеме, че е направено твърдяното от ответника Г. Б изявление от майка му с вложение от него смисъл, то не е могло да породи правни последици в т.ч. и да постави началото на давностно владение, именно поради внасянето на имотите в ТКЗС и съществуващата спрямо тях забрана за такова придобиване В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК към двете касационни жалби се поставят следните идентични правни въпроси: 1) дали собствеността на незастроените дворни места в регулация, ползвани като зеленчукова градина и ливада се запазва и след образуване на ТКЗС, ако се приеме, че собственикът им е станал член-кооператор, защото по закон е бил длъжен да внесе земята си; 2) по приложението на чл.10 и сл. ЗСПЗЗ – дали предвиденият режим за възстановяване на земеделска земя следва да се прилага и по отношение на имоти в регулация, които не са били обобществявани, върху които не е установено ползване от ТКЗС, ДЗС или други селскостопански организации, отчуждавани или одържавявани, не са отнемани фактически или юридически; По въпросите се твърди противоречие с практиката на ВКС по решение № 197/10.05.2011 г. по гр.д. № 430/2010 г., I г.о. /че не всички земеделски земи подлежат на възстановяване по ЗСПЗЗ и в случаите, когато имотът не е бил коопериран по силата на членствено правоотношение, не е одържавяван, не е отнеман фактически, запазил е статута си на частна собственост и е владян в реални граници, такъв имот не подлежи на възстановяване по ЗСПЗЗ/, решение № 88 от 10.04.2014 г. по гр.д. № 6773/2013 г., I г.о. /че не всички земеделски имоти, находящи се извън строителните граници на населените места, са били отнети от техните собственици и са станали държавна или кооперативна собственост при масовизацията през 1958 г. и съответно не всички земеделски имоти подлежат на реституция по реда на ЗСПЗЗ/. Относимо към поставения въпрос е първото от посочените решения, но изводите на въззивния съд съответстват на даденото тълкуване, доколкото окръжният съд е преценявал именно изведените в практиката на ВКС предпоставки, за да се приеме, че определен земеделски имот не подлежи на възстановяване по ЗСПЗЗ – наличието или липсата на членствено правоотношение, респ. кооперирането на имота, наличието или липса на данни имотът да е оставен за лично ползване при условията на ПУ на ТКЗС и т.н. Липсва и основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, доколкото изводите на въззивния съд за наличие на членствено правоотношение не противоречат на тези по решение № 1619/15.06.1957 г. по гр.д. № 2979/57 г., IV г.о. на ВС /че съгласието на членовете на домакинството за внасяне на земята в ТКЗС може да бъде дадено както изрично, така и подразбираемо/, а в случая липсват данни някой от съсобствениците да се е противопоставил на внасянето. Наличието на практика на ВКС в кои случаи земята не подлежи на възстановяване по ЗСПЗЗ изключва допускане на касационно обжалване при условията на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. 3) за предпоставките, при които гражданският съд осъществява косвен съдебен контрол за валидност на индивидуални административни актове за възстановяване на собствеността и допустимостта на това произнасяне обусловено ли е от участието на лицето в административно производство по възстановяване на собствеността пред ОСЗ; 4) какъв е порокът на административен акт за възстановяване на собствеността върху имот, който има селищен, а не земеделски характер – нищожност или незаконосъобразност; Основният мотив, поради който въззивният съд е приел, че искът е основателен, е че наведеното от Г. Бозов възражение, че процесните имоти са включени в регулация по плана от 1922 г., не са кооперирани по силата на членствено правоотношение, не са отнети фактически или юридически, не са били отчуждавани и са владяни в реални граници и са запазили статута си на частна собственост, поради което ОСЗ не е имала компетентност да възстановява правото на собственост е относимо към материалната законосъобразност на реституционните административни решения, която той не е легитимиран да оспорва по аргумент от чл.17, ал.2 ГПК. Във връзка с тези мотиви е поставения четвърти въпрос. По него се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК поради противоречие с практиката по решение № 1380 от 19.01.2009 г. по гр.д. № 4667/2007 г. на ВКС, IV г.о. и решение № 78 от 12.07.1973 г. по гр.д. № 58/73 г. на ОСГК на ВС. С първото решение при произнасяне по иск за собственост по отношение на имот, заявен за възстановяване по ЗСПЗЗ на името на различните наследодатели на двете страни по спора, е прието, че административната процедура по възстановяване на собствеността по ЗСПЗЗ е ирелевантна, с оглед на това, че имотът не е представлявал земеделска земя към момента на внасянето й в стопанството, собствеността му е запазена в реални граници в лицето на наследодателя на ищцата, поради което и същата се легитимира като собственик, а ответниците не са установили идентичност между имота на техния наследодател със спорния, нито са установили границите му, а по делото е установено, че и двете страни са имали имоти в съседство. С второто решение е прието, че в рамките на задължението си за преценка на правопораждащите факти съдът може да констатира нищожност на един административен акт и с оглед на това, без да го изменява или отменява, да приеме съществуването или не на определени правоотношения. Посочената съдебна практика не може да бъде съотнесена към мотивите на въззивния съд, към които е насочен четвъртия въпрос, поради което не е удостоверено противоречивото му разрешаване. По третия въпрос съдът не се е произнесъл, тъй като изводът му за недопустимост на наведеното от Г. Б възражение е свързан с квалификацията, че същото се отнася до материалната законосъобразност, а не до валидността на административния акт. 5) дали двата поземлени имота са могли да бъдат обект на давностно владение с оглед на това, че са били в регулация още от 1922 г. и по разписен лист към плановете на населеното място са записани само на физически лица; имали са селищен характер, тъй като не са внесени в ТКЗС, не са завзети от ТКЗС, не са отчуждавани по устройствени планове на населеното място, не са одържавявани; По петият въпрос се твърди противоречие с практиката на ВКС по решение № 455/3.06.2010 г. по гр.д. № 566/2009 г., I г.о., решение № 202/24.06.2011 г. по гр.д. № 1193/2010 г., II г.о. и решение № 12/10 от 13.07.2011 г. по гр.д. № 3594/2008 г., I г.о. Посочената практика на ВКС е неотносима към данните по настоящото дело, тъй като тълкуването по първото посочено решение имот със селищен статут, използван за задоволяне на жилищни нужди, а по второто и третото решение – земеделски имот, който не е бил коопериран, като собствениците му не са били член-кооператори и е бил частна собственост, поради което не е удостоверено основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. 6) длъжен ли е съдът да обсъди всички събрани по делото доказателства и доводи на страните, както и конкретно, ясно и точно да изложи в решението си върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка, а ако по делото са събрани противоречиви доказателства, да мотивира защо и на кои вярва, на кое не, кои възприема и кои не; Този въпрос е обоснован с твърдението, че въззивният съд не е обсъдил събраните доказателства, а по пътя на изключването и предположението е формирал нова фактическа обстановка. Въпросът е бланкетен, доколкото липсва обосновка кои доказателства не е обсъдил въззивния съд, поради което не може да обоснове допускане на касационно обжалване. 7) относно разпределението на доказателствената тежест Въпросът е обоснован е с твърдението, че цялата доказателствена тежест е възложена върху ответника, а фактите, които той е твърдял в процеса /за селищния характер и т.н./ са установени с писмени и гласни доказателства и експертиза, докато съдът е приел, че ищците са собственици без да са доказали фактическия състав на реституцията и че М. Бозова е била член на ТКЗС и е внесла двата парцела. По същество се касае до необоснованост на извода, че заявяването на имотите за възстановяване от Г. Бозов на името на наследниците на М. Бозова установява внасянето на имотите, т.е. до довод който следва да се квалифицира по чл.281, т.3 ГПК и който подлежи на разглеждане във фазата на постановяване на касационно решение, но не и в производството по чл.288 ГПК за селекция на касационните жалби с оглед предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК. 8) за съдържанието на диспозитива по предявен ревандикационен иск. По въпроса е постановено Тълкувателно решение № 4/14.03.2016 г. по т.д. № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС, т.2А, на което въззивното решение съответства, доколкото съдът е признал правото на собственост на ищците и е осъдил ответниците да предадат владението. 9) допустимо ли е в исков процес по реда на чл.17, ал.2, изр.първо ГПК, релевиране на защитно възражение за нищожност на административен акт – възстановително решение на ОЗС – от участник в административното производство 10) допустимо ли е участник в административното производство да се брани с възражение за нищожност на административен акт срещу друг участник в това производство, който претендира права въз основа на издадения административен акт; 11) когато определено лице инициира административно производство пред некомпетентен орган и този орган удовлетвори искането му, санира ли се липсата на материална компетентност на административния орган 12) допустимо ли е когато едно лице се снабди с нищожен административен акт по причина липса на материална компетентност на органа, до който е отправил искането си, то на този порок на акта да може да се позовава всяко трето заинтересовано лице, а самият участник да се може да стори това; Въпроси от 9 до 12 са обосновани с тезата на касатора, че решенията за възстановяване правото на собственост на ОСЗ-Б. са нищожни и не кореспондират с извода на съда, че се оспорва материалната им законосъобразност, поради което са неотносими към изхода на спора. 13) приложими ли са нормите на Примерния устав на ТКЗС за лица, които не са член-кооператори; 14) с какви доказателства се установява членствено правоотношение в ТКЗС и допустимо ли е възникване на такова членство по сила на закона – чл.3 от Примерния устав на ТКЗС 1950 г. /отм./. Чрез последните два въпроса се оспорват изводите на въззивния съд, че М. Бозова е била член-кооператор. Въпрос тринадесети отразява само тезата на касаторите за липса на членствено правоотношение и в този смисъл не съставлява правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Липсва основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване по последния четиринадесети въпрос, доколкото липсва неяснота на процесуалноправната уредба или колебания в съдебната практика, че членствено правоотношение в ТКЗС може да се установи с всички предвидени в ГПК доказателствени средства, включително и с извънсъдебно признание на страна по спора /каквото съставлява заявяването за възстановяване правото на собственост, подадено от ответника Г. Бозов/. В обобщение не е налице основание по чл.280, ал.1 ГПК и не следва да се допусне касационно обжалване на атакуваното решение на Окръжен съд-Благоевград. По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение