Определение № 4934 от 30.10.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2281/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Oбразувано е по касационна жалба на И. Й. П., чрез адв. С. М. срещу решение № 1366 от 07.03.2025 г. по в. гр. дело №11852/2023г. на Софийски градски съд, постановено по кумулативно съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 232, ал. 2 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД. С него е потвърдено решение № 14054 от 17.08.2023г. по гр.д. №35886/2022г. на Софийски районен съд,в частите, в които И. Й. П. е осъден,след извършено съдебно прихващане със сумата от 620 евро представляваща депозит във връзка със сключения между страните договор за наем,да заплати на Л. С. М.-Д. сумата от 2 060 евро незаплатена наемна цена на основание чл. 232, ал. 2, пр. 1 ЗЗД за периода м. 09.2019 г. - 10.01.2020 г.,дължима по договор за наем А36-1909/2019г. сключен на 01.09.2019 г. за ползване на апартамент,нах. се на [улица]в [населено място], ведно със законната лихва от подаване на исковата молба 21.02.2020 г. до окончателното плащане, на основание чл. 86, ал.1 ЗЗД, сумата от 156, 35 лв., лихва за забава върху главното вземане за периода 06.09.2019г. - 20.02.2020 г

В мотивите си инстанцията по същество приема за безспорно, че между страните е сключен договор за наем А36-1909/2019 г от 01.09.2019 г., за срок до 01.09.2020 г., по който ищцата, като наемодател, е предоставила на ответника - наемател, за временно и възмездно ползване процесния апартамент, находящ се на 9-ти етаж, вх. А, с адрес [населено място], [улица] срещу месечна наемна цена от 620 евро,платима между първо и пето число на текущия месец.Установено е, че наемателят е заплатил на ищцата депозит в размер на 620 евро във връзка със сключения договор и се е задължил да заплаща всички консумативни разходи на наемодателя, след предоставяне на квитанции за платени суми към съответните дружества от страна на последния. Прието е, че договорът е прекратен по взаимно съгласие на страните с приемо-предавателен протокол от 10.01.2020 г., подписан от двете страни .На същата дата,наемателят е предал имота.В протокола той /наемателят/ декларира,че към датата на подписването му, както и за вбъдеще няма финансови претенции във връзка с договора,а така също и че в петнадесетдневен срок от подписване на протокола ще заплати всички неплатени задължения.В отговор на исковата молба ,както и при обжалване на решението в осъдителната част ответникът е поддържал,че в действителност е плащал наемната цена, но не му е била издавана разписка. Във връзка с доказване задълженията на наемателя и тяхното погасяване, пред СРС е представена и приета кореспонденция, водена между страните чрез мобилното приложение „Вайбър“, чиято автентичност е удостоверена от приетата пред първоинстанционния съд съдебно - техническа експертиза. Вещото лице е констатирало идентичност между приложените в писмен вид разпечатки от кореспонденция и възприетото съдържание на същата от телефоните на двете страни. Въззивният съд е формирал извод ,че в тази кореспонденция,водена поради уговорения начин за плащане на консумативните разноски,не са се съдържали признания на ищцата за получени плащания на наема.Въззивният състав е споделил и мотивите на първата инстанция ,в които е изтъкната липсата на ангажирани от страна на ответника писмени доказателства за погасяване на неговото задължение. Възраженията на ответната страна, касаещи отказа на първоинстанционния съд да допусне свидетелски показания,с които да бъде доказано изпълнението на писмено уговорено парично задължение, са определени от въззивния състав като неоснователни предвид разпоредбите на чл. 164, ал. 1, т. 4 и ал. 2 ГПК.Обсъдени са и другите наведени от наемателя възражения – че след като наемодателката не е развалила договора поради неизпълнение,това означава че е получавала плащане ,но без да издаде разписка за плащането на суми в брой,което оспорено твърдение въззивният съд на свой ред приел за недоказано.Като индиция, че при прекратяване на процесния договор са останали неизпълнени задължения на ответника е изтъкнато обстоятелството,че в подписания приемо-предавателен протокол от 10.01.2020 г. наемателят се е задължил да погаси всички останали задължения за имота в 15 - дневен срок.Това изявление косвено навежда за факт,неблагоприятен за ответника, че към момента на прекратяване на договора е имало останали непогасени от негова страна задължения. Въззивния съд е установил, че не са налице други релевантни за изясняването на спора доказателства,поради което е счел същия за изяснен от фактическа и правна страна и е потвърдил първоинстанционното решение в обжалваната му част.

Поддържа се,че въззивното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон,съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изложението към жалбата касаторът се позовава на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване.В хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 са повдигнати следните въпроси:

1.„Следва ли въззивният съд, да отложи делото, ако пълномощникът не може да се яви поради препятствие, което не може да отстрани – в частност заболяване с предписан режим на лечение домашен-амбулаторен?“;

2.„Издаването на разписка за заплащане на наемната цена е начин за доказване на плащането на същата, но следва ли да се счита и за единствения начин за доказване на плащането?“;

3.„Следва ли съда да обоснове изводите си само на липсата на разписки за заплащане наемната цена?“;

4.„Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства?“;

5. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност?“.

По делото е постъпил писмен отговор от Л. М.-Д., чрез процесуалния й представител адв. А. Т., в който се поддържа становище, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК и жалбата е неоснователна. Претендират разноски за адвокатска защита пред настоящата инстанция.

След преценка Върховен касационен съд, ІІІ г. о., счита, че е сезиран с процесуално допустима и редовна касационна жалба. Не е налице основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол поради следните съображения:

Допускането на касационно обжалване на въззивно решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК и т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС предпоставя произнасяне от въззивния съд по правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, който е обусловил правните изводи в решението,като следва да се обоснове и някое от специалните основания на нормата.

Не е налице соченото основание по чл. 280, ал.1 т.1 ГПК по първия формулиран въпрос. Практиката на ВКС е константна относно неспазването на задължението по чл. 142, ал. 2 ГПК за отлагане на делото, когато някоя от страните и нейният пълномощник не може да се яви поради препятствие, което не могат да отстранят, като нарушавне правото на защита на страната в процеса /Решение № 52 от 27.03.2014 г. на ВКС по гр. д. № 4448/2013 г., III г. о., Решение № 157 от 30.03.2012 г. на ВКС по гр. д. № 209/2011 г., I г. о. и др./ Необходимо е обаче причината за неявяване на страната и пълномощника й да е от такова естество, че страната да не може да я отстрани. За да се отложи делото на съда следва да се представят доказателства за кумулативното наличие на следните четири предпоставки: че страната не може да се яви в съдебно заседание, че пълномощникът на страната не може да се яви в съдебно заседание, че препятствието, поради което страната не може да се яви в съдебно заседание не може да бъде отстранено и че препятствието, поради което пълномощникът на страната не може да се яви в съдебно заседание също не може да бъде отстранено. /Решение № 90 от 9.02.2009 г. на ВКС по гр. д. № 2901/2007 г., III г. о., Решение № 825 от 1.12.2004 г. на ВКС по гр. д. № 549/2004 г., I г. о./ В конкретния случай страната се представлява от процесуален представител, който е подал молба за отлагане на делото, към която е приложил медицинско направление за домашно лечение. Въззивният съд е отчел, че същото няма изиксуемото съдържание по чл. 18, ал. 2 от Наредбата за медицински експертизи и сама по себе си, подкрепена с подобен документ, молбата за отлагане не представлява годно основание да се приеме, че е налице невъзможност на страната да се яви в съдебно заседание. При процесуалните действия на въззивния съд не е налице противоречие с практиката на ВКС, изтъкната в приложеното от защитата решение №41 от 17.03.2015г. на Второ г.о на ВКС /в производство по чл. 303 ГПК/, като съображенията за отмяна на влязлото в сила решение в цитирания акт също не подкрепят тезата на касатора.

Вторият и третият въпрос са свързано зададени и изразяват тезата на защитата ,че съдът е основал решаващите си изводи за непогасено задължение на ответника единствено и само на липсата на разписка. Мотивите на решението обаче сочат друг подход-обсъдени са всички събрани доказателства,които косвено могат да имат връзка с основния спорен факт. В случая изложените от касатора оплаквания за противоречие с практиката на ВКС по поставените въпроси са мотивирани с констатации и съображения, които не кореспондират с подхода на въззивния съд при обсъждането на доказателствата,за което мотивите на решението свидетелстват.Въззивният състав е посочил върху кои доказателства е формирал решаващите си съображения, те изчерпват събраните по делото в пълнота. Практиката на ВКС е константна, че пълното доказване може да бъде осъщественокакто чрез преки, така и чрез косвени доказателства. Преките доказателства пряко и непосредствено установяват обстоятелствата, отнасящи се към основния факт,докато косвените дават индиции, установяват странични обстоятелства, но преценени в съвкупност с другите,могат да служат за установяване на основния факт.Всяко едно от доказателствените средства може да бъде източник било на косвено, било на пряко доказателство, като гражданският процес не въздига определени видове доказателствени средства (веществени, писмени, гласни, признания на страните и заключения на вещите лица) като по-значими или категорични в сравнени с други. Те се преценяват поотделно, но и в съвкупност по правилата на чл. 235 и чл. 12 ГПК./решение № 57 от 08.05.2014 г. на ВКС по гр. д. № 7493/2013 г., II г. о., решение № 226 от 12.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 921/2010 г., IV г. о./, в този смисъл е цитираната от касатора съдебна практика ,с която въззивното решение не е в противоречие.При липса на разписка за плащане, въззивният съд не е изключил доказателственото значение на кореспонденцията при изявленията декларациите ,или поведението на страните в наемното правоотношение, а след обсъждане на доказателствата поотделно и в съвкупност е отговорил на доводите на жалбоподателя като е приел ,че освен непредставяне на разписка за плащане,няма и индиции наемът за исковия период да е получен, включително предвид съдържанието на водената кореспонденция,а има индиции за непогасени задължения на наемателя след прекратяване на договора ,предвид протокола, който страните са оформили.

Формулираният по основанието на чл.280, ал. 1, т. 1 ГПК общ процесуалноправен въпрос в т.4 и т.5 от изложението има обуславящо за правилността на решението значение, тъй като засяга принципа на правото на защита в процеса и задълженията на въззивния съд като втора инстанция, но на поставения процесуалноправен въпрос Софийски градски съд не е дал разрешение в противоречие с установената практика на ВКС, доразвита с приемането на Тълкувателно решение № 1/2013 г на ОСГТК и множество решения на състави на ГК и ТК на ВКС. Формираната практика на ВКС отстоява, че съобразно изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК въззивният съд е длъжен да обсъди съвкупно всички доказателства по делото и доводите на страните, както и всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Въззивният състав не се е отклонил от застъпеното в практиката на ВКС разрешение на въпроса, като не е налице твърдяното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. На посоченото основание в практиката на ВКС е допускано касационно обжалване, за да се даде отговор на така поставените въпроси, когато въззивният съд явно не е обсъдил довод или възражение от решаващо значение, не и когато съображения на страната какво следва да се приеме за установено, не се възприемат от съда с мотивирано изтъкване на обстоятелства и съображения, изключващи претендирани от страната доказателствени изводи и правни последици.

Не се констатира въззивното решение да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Като самостоятелно основание за допускане до касационен контрол тази квалифицираща степен на порочност е изводима от съдържанието на въззивни решения, при които законът е приложен в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, нарушени са основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, или видимо от мотивите на съдебното решение се касае за явно и грубо нарушаване на основните логически, опитни правила при формиране на решаващи изводи на съда, а това не се констатира от Върховен касационен съд в настоящия случай.Приложимото право се съдържа в нормите, изтъкнати в решението и основополагащите за процеса правила са спазени.

При този изход на делото следва да бъдат присъдени поисканите от ответника разноски за адвокатска защита, които съгласно представен с отговора на касационната жалба договор за правна защита и съдействие от 02.06.2025г. възлизат на 1 000 лв.

Предвид гореизложеното, ВКС, състав на III г. о.