Определение № 1823 от 12.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3183/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Делото е образувано по процесуално допустима касационна жалба с вх.№ 14197 от 16.06.2023 г., подадена от Д. А. Т. – Д. и Т. А. Т. чрез адвокат М. А. от САК срещу въззивно Решение № 605 от 09.05.2023 г., постановено по в.гр.д.№ 581/2023 г. по описа на Апелативен съд - София, І гр.състав.

Ответникът по касация Държавата, представлявана от министъра на РРБ, е депозирал отговор на касационната жалба чрез юрисконсулт А. С.. Оспорва да са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване; оспорва жалбата по същество.

По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното:

С обжалваното решение САС изцяло е потвърдил Решение № 262755 от 19.08.2022 г., постановено по гр.д.№ 6043/2020г по описа на Софийски градски съд, ГО, 14 състав, с което е отхвърлен предявеният от Д. А. Т. - Д. и Т. А. Т., конституирани по реда на чл. 227 ГПК като правоприемници по закон на А. Т. Т., срещу Държавата, представлявана от министъра на РРБ, отрицателен установителен иск с правна квалификация чл. 124 ГПК за установяване, че ответникът не е собственик на недвижим имот с идентификатор *****, представляващ апартамент № 7, състоящ се от три стаи, хол, кухня и сервизни помещения, със застроена площ от 152,06 кв.м., с прилежащи мазе и таван, заедно с 11,946% ид.ч. от правото на строеж върху мястото, находящ се в [населено място], [улица], ет. 3, като неоснователен.

За да постанови този резултат, въззивният съд е приел, че по делото е въведен като спорен предмет притежаваното право на собственост на ответника Държавата върху имот, който по твърдения на ищеца понастоящем е негов собствен. Съгласно трайната съдебна практика когато ищецът поддържа, че притежава право на собственост върху обект и въвежда като предмет на спора именно собствеността върху този обект, по силата на диспозитивното начало в гражданския процес той има право сам да определи обема на търсената защита, включително като се ограничи до отричане със сила на пресъдено нещо на правото на ответника, предявявайки отрицателен установителен иск. В този случай доказването, че спорното право принадлежи на ищеца е въпрос не на процесуална, а на материална легитимация и въпросът за титулярството на правото обуславя произнасянето по съществото на спора, доколкото установяването на собственическите права на ищеца изключва тези на ответника върху същия имот. Разглежданият случай е именно такъв – и двете страни твърдят да са носители на правото на собственост върху процесния апартамент.

Прието е, че праводателите на Държавата по договор за замяна от 07.08.1979 г. – сем. С. и С. Г., в частност С. Г. е била собственик на апартамент от пет стаи на втори надпартерен етаж (сега трети етаж) от жилищна сграда на [улица] със застроена площ от около 145 кв.м. с обслужващи помещения и идеални части от общите части на сградата и от дворното място. Този имот е придобит от държавата по замяна и върху него държавата продължава да има право на собственост, тъй като не се установява да е загубила това свое право. Съдът е основал изводите си, съобразявайки представените НА № 22 и протокол за делба от 1975 г., както и неоспорените своевременно права на С. Г. като собственик на имота и неоспорените своевременно представени документи, удостоверяващи нейните права. В определението си по чл. 267 ГПК въззивният съд е приел за неоснователно оплакването на ищците-въззивници за това, че по делото не е ясно кои доказателства са приети от съда и кои - не. Отбелязано е, че първоначално и до депозирането на писмени бележки ищците не са оспорвали правото на собственост на Г. върху имота, който те са предоставили при замяната с държавата. Независимо на кой административен адрес е бил този имот, тяхното право на собственост не е било предмет на спора, въведен своевременно в процеса. Спорно е било на кой адрес държавата е придобила имот по замяна, а не дали заменителите-физически лица са били собственици на имота, съответно спорно е било удостоверителното действие на издадените актове за държавна собственост. Ето защо, като несвоевременно въведено в спора преюдициално правоотношение, въпросът за собствеността на Г. върху заменения от тях имот е приет за преклудиран и не подлежащ на проверка при оспорване. Независимо от това, от съвкупния анализ на представените по делото доказателства въззивният съд е приел, че по делото е доказано правото на собственост на С. Г. върху процесния имот, притежавано преди замяната. Доказателства за правото на собственост на Г. върху имота са представяни пред държавните органи, подготвящи замяната и наличието на документи за собственост на Г. е проверено и удостоверено в издадените документи, уреждащи размяната.

Прието е още, че ако държавата не е придобила правото на собственост по транслативен начин чрез замяна, то тя е придобила право на собственост върху имота чрез упражняване на давностно владение. Държавата е упражнявала фактическа власт върху имота чрез своите държатели - първоначалния ищец и неговото семейство, и е своила имота, като е издала АДС, отдавала го е като свой собствен и е събирала наем за него. С изтичането на 10-годишен срок на давностно владение от упражняването на фактическа власт върху имота - сключването на договор за наем с ищците, или от м. февруари 1992 г. Държавата се легитимира като собственик на процесния имот.

Прието е за установено, че имотът, върху който Г. са имали право на собственост и който са заменили и Държавата е придобила, е апартамент от пет стаи и сервизни помещения на трети етаж или втори надпартерен от 152,06 кв.м. на [улица]. На този административен адрес имотът е описан във всички документи, свързани със собствеността на С. Г. и нейното семейство. Този адрес е посочен и във всички документи, свързани със замяната на държавен с частен имот. Действително, в договора за замяна административният адрес е посочен като [улица], а не № 32, но съдебният състав е приел, че това е техническа грешка. Всички документи, легитимиращи Г. като собственици и всички документи, подготвящи замяната, са с посочен идентичен административен адрес. Грешка е допусната единствено в договора за замяна. Извън административния адрес, описанието на имота в НА № 22, протокола за делба и договора за замяна е идентично: апартамент на втори етаж от пет стаи, сервизни помещения (НА № 22), респ. - апартамент от пет стаи на втори надпартерен етаж от около 145 кв.м.; съседите, описани в двата документа са идентични - [улица], общ вход, общ двор, Х. и 11/946 ид.ч. от общите части на сградата и дворното място. В договора за замяна апартаментът е описан по идентичен начин: апартамент от пет стаи - три стаи, хол и кухня и сервизни помещения, заедно с 11/946 ид.ч. от общите части на сградата и правото на строеж. Също така изрично в договора за замяна е посочено, че собствеността на Г. се удостоверява от НА № 22 и протокол за делба, легитимиращи именно Г. като собственици, поради което следва да се приеме, че имотът притежаван от Г. е този, който е бил обект на замяната и тази който е придобит от Държавата, а именно: апартамент от пет стаи и сервизни помещения на втори надпартерен етаж или сега - трети етаж, на адрес [улица]. Изписването в договора за замяна на друг номер се дължи на грешка и индивидуализацията на имота в договора, както и препращането към документите, легитимиращи заменителите като собственици, е достатъчно да се направи категоричен извод за кой имот и на кой адрес става въпрос.

Като неоснователни са определени всички възражения на ищците за липса на доказателства за идентичност на имотите, описани в АДС и твърдяния за владян от тях имот. От всички доказателства по делото (НА № 22, договора за замяна, представените АДС и разпитаните свидетели в о.с.з. на 23.03.2023 г.) се установява,че сградата, в която е процесният апартамент на [улица] на пет етажа, като първоначалното броене е било три етажа с партер и тавански етаж, а впоследствие - партер и надпартерни етажи или пет етажа. Действително, сградата като конструкция е описана по различен начин в АДС от 2001 г. и 2016 г., но видът конструкция не е индивидуализиращ имота. Различното описание на конструкцията на сградата не е основание да се приеме, че става въпрос за различни имоти, след като административният адрес на сградата и други нейни характеристики – като етажност, брой входове - съвпадат. За неоснователно е прието оплакването, че идентичността на имотите - държавен и твърдяния за собствен на ищците, не се потвърждава по категоричен начин чрез съвпадение на граници или съседи. Описанието на имота в договора за замяна (петстаен апартамент с обслужващи помещения, застроен на 152,06 кв.м. с 11/946 ид.ч. от общите части на сградата), АДС от 1981 г. е идентично, като по същия начин е описан имотът и в заповедта за настаняване на семейството на А. Т. и договора за отдаване под наем на държавен имот (като е съобразен фактът, че под наем им е отдадена част от имота). Не може да се направи извод за липса на идентичност между два имота - описания в АДС и ползвания от ищците, и от различната номерация на апартаментите. Изслушаните в о.с.з. на 20.04.2023 г. свидетели са установили, че апартаментите в процесната сграда не са били номерирани. Според изслушаната и неоспорена като констатации СТЕ номерацията на процесния апартамент не е коректна, поради което същата не може да служи за изводи за липса на идентичност между жилища. Обобщено е, че Г. (С. Г.) са притежавали право на собственост върху имот - петстаен апартамент на [улица] сграда на пет етажа, с един вход. Този имот е заменен с държавен и Държавата е придобила по замяна право на собственост върху него. Изводи за придобито право на собственост от държавата могат да се направят и при съобразяване на изтекла придобивна давност.

В своя имот държавата е допуснала наематели - семейството на А. Т.. По делото е безпротиворечиво установено, а и се установява от изслушаните свидетели, че върху имота Т. упражняват фактическа власт от 1981 г. и досега. Спорно е дали Държавата е загубила правото си на собственост върху имота, а ищците да са го придобили чрез упражнявано давностно владение за периода от 2008 г. При изследване на твърдението за придобиване на държавния имот по давност съдът е съобразил, че съгласно чл. 86 от ЗС (ДВ, бр.31/1990 г.) е забранено в периода от 1990 г. до 1996 г. вещ, държавна или общинска собственост да се придобива по давност. Имотите – частна държавна или частна общинска собственост могат да се придобиват по давност, считано от 01.06.1996 г. Съгласно § 1 ЗС, в сила от 01.06.2006 г., давността за придобиване на право на собственост върху имоти частна държавна и общинска собственост е спряна, като нормата е действаща до 07.03.2022 г., когато влиза в сила Решение № 3 от 24.02.2022 г. по к.д.№ 16/2021 г. на Конституционния съд на РБ (обн., ДВ, бр. 18 от 04.03.2022 г.), с което е обявена противоконституционността на разпоредбата на § 1 от ЗР на ЗД на ЗС. Съгласно чл. 151, ал. 2, изр. 3 от Конституцията на РБ последиците от преустановяване на мораториума настъпват от момента на влизане в сила на решението на КС и имат действие занапред. При това положение е проверено дали за периода от 2008 г. (по твърденията в ИМ) до предявяването на иска на 29.06.2020 г. е изтекла в полза на ищеца 10-годишна придобивна давност, при съобразяване на действието на мораториума в периода от 01.06.2006 г. до 07.03.2022 г. вкл. Съгласно чл. 79, ал. 1 ЗС правото на собственост по давност върху недвижим имот се придобива с непрекъснато владение в продължение на 10 години, а според ал. 2 ако владението е добросъвестно – в продължение на 5 години. Според чл. 68 ЗС владението се характеризира с два основни признака: обективен – упражняване на фактическа власт върху вещта и субективен – намерение да се държи вещта като своя. Няма спор, че считано от 1981 г. първоначалният ищец и неговите правоприемници са упражнявали фактическа власт върху процесния имот. Тази власт Т. придобиват на основание сключен договор за наем на същия имот. Съгласно чл. 69 ЗС се предполага, че владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго. В случая се установява, че при придобиването на фактическата власт върху имота първоначалният ищец и неговите правоприемници са придобили държането за друг на основание договора за наем. В този случай презумпцията на чл. 69 ЗС не ползва ищците. Така установеното държане е възможно да се превърне във владение, но само ако се докаже, че ищецът е променил субективното си намерение и е манифестирал по явен и несъмнен начин пред ответника своето намерение да счита имота за изцяло своя собственост. По делото липсват доказателства за демонстриране пред собственика на намерението на първоначалния ищец или неговите правоприемници да своят имота. Семейството на наемателите ползват имота, но това ползване се дължи на допускането им до имота като наематели. Евентуалното неплащане на наемна цена не означава обръщане на държането във владение, а е неизпълнение на договорно задължение. Ремонтирането на имота е нормално действие на ползвателите, които осигуряват собственото си нормално съществуване в имота, а не представлява демонстрация на владелческо отношение. Нищо от доказаните действия на ищците не представлява демострация пред собственика на собственическо отношение към имота. Нещо повече, по делото са налице доказателства за признаване на собствеността на Държавата върху имота, видно от молби от 17.05.2010 г. и от 14.03.2017 г., изходящи от А. Т. до областния управител и съответно до МРРБ, на което министерство е предоставено ползването на имота от собственика Държавата. С тези молби А. Т. е признал, че е наемател на държавен имот. Посочените молби доказват, че първоначалният ищец не е имал собственическо отношение към процесния имот, т.е. не го е своил, не го е държал като свой. Дори и да беше установено обратното - т.е. своене на имота, направеното признание на собствеността на държавата в цитираните молби би било основание за прекъсване на течаща придобивна давност и започване на нов 10-годишен период на давностно владение - на основание чл. 84 ЗС вр.чл. 116 и чл. 117 ЗЗД. Ето защо е прието, че 10-годишен срок на давностно владение на ищцовата страна върху имота не се установява.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се твърди противоречие с ТР № 1 от 04.01.2001 г. по гр.д.№ 1/2000 г. на ОСГК, Решение № 222 по т.д.№ 505/2017 г., ІІ т.о., Решение № 161 по т.д.№ 2220/2015 г., ІІ т.о., Решение № 180 по т.д.№ 1618/2014 г. на ІІ т.о и Решение № 94 по т.д.№ 3768/2014 г., ІІ т.о. по въпроса за задължението на въззивната инстанция да се произнесе по всички поддържани от страните доводи и твърдения на страните.

Искането по чл. 288 ГПК се поддържа и в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпросите:

2. Кои са критериите при преценка за идентичност на два жилищни имота ?;

3. Липсата на описание на съседи и граници на жилищен имот дава ли възможност същият да се идентифицира и при сгрешен адрес, при различно описание на площта, етажност и конструкция на сградата ?;

4. При неоспорване собственика на имот, предмет на замяна, длъжен ли е съдът да обсъди всички предхождащи документи за собственост, щом е налице спор относно имота – предмет на замяната ?

5. Пред кой държавен орган или негов представител претендиращият право на собственост по чл. 79 ЗС следва да демонстрира намерението на ищците да своят имота и с какви точно действия, които да имат силата на своене?

Не е налице основание за допускане на обжалването.

Първото питане касае дейността на въззивната инстанция, по който въпрос практиката на ВКС е последователна и приема, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което след собствен анализ и оценка на събраните от нея и от първата инстанция доказателства и след обсъждане на възраженията и доводите на страните, съдът се произнася по съществуването на спорното право. Мотивите на въззивния съд трябва да отразяват неговата решаваща, а не проверяваща дейност, като проверката на първоинстанционното решение е страничен, непряк резултат от тази дейност. Съдът е длъжен след преценка на релевантните за спора факти, да събере доказателства за тях и обсъждайки възраженията и доводите на страните да се произнесе кои счита за установени и съобразно тях да постанови решението. Преценката кои са релевантните за спора факти зависи от вида на правото, чиято защита се търси и основанието, на което се претендира. В този смисъл, доколкото без съмнение от данните по делото няма спор, че въззивният съд, съобразно правомощията си на инстанция по същество на спора, е извършил собствена преценка и анализ на събраните доказателства, обсъдил е доводите и възраженията на страните относно релевантните пред него факти, не може да се поддържа, че е произнесъл акта си в противоречие със задължителната и казуална практика на ВКС. Неправилната преценка за значението на даден факт за спорното право и необсъждането на доводите и възраженията на страните в тази насока би бил порок на волята на съда, водещ до неправилност на съдебния акт. Проверката за законосъобразност на въззивното решение обаче не може да се извърши на етапа на селекция на касационните жалби, а едва ако бъде допуснато касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 или ал. 2 ГПК. Това положение произтича от разясненията по т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, съгласно които касационната инстанция допуска до разглеждане по същество касационни жалби против въззивни актове, съдържащи произнасяне по конкретно формулиран материално- или процесуалноправен въпрос, който обаче не следва да касае правилността на обжалвания акт, възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или обсъждане на събраните по делото доказателства. Това е причината, поради която касационното обжалване не може да се допусне въз основа на доводи за допуснати нарушения на процесуалните правила - тъй като те имат отношение именно към правилността на акта и подлежат на обсъждане само ако бъде допуснато касационното обжалване. Такива доводи и произтичащите от тях въпроси не могат да бъдат предмет на производството по селектиране на касационните жалби и не могат да обосноват допускане на обжалването. Ето защо първото питане не съставлява общо основание за допускане на касационното обжалване.

Неоснователно е и искането за допускане касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Касаторите не са обосновали допълнителното основание за селекция по поставените въпроси - не са посочили какво е значението на тези въпроси за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Точното прилагане на закона, по смисъла на цитираната разпоредба, е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, каквато жалбоподателите не сочат, както и към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, на каквато липсва позоваване. Развитие на правото е налице, когато произнасянето по конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая липсват. Наред с това, произнасянето по питанията от №№ 2-5 не е от съществено значение за изхода на спора. Проблемът за идентичността между процесния и придобития от Държавата по силата на договора за замяна касае едното от заявените от ответника (по исковете и по касация) придобивни основания – деривативното. Наред с това Държавата се е позовала и на оригинерния способ по чл. 79, ал. 1 ЗС, предпоставките на който са приети за установени към м. февруари 1992 г. Това придобивно основание без никакво съмнение касае именно процесния имот, поради което дори само установяването на неговия фактически състав е достатъчно за отхвърляне на предявения от касаторите отрицателен установителен иск, независимо от наличието или липсата на идентичност между процесния и имота по замяната от 07.08.1979 г. Ето защо въпроси №№ 2-4 не обективират общо основание за допускане на обжалването. Такова основание не представлява и въпрос № 5, доколкото от данните по делото не е установено извършването от страна на установилия държане като наемател А. Т. на какъвто и да е акт, обективиращ намерение за своене, по отношение на който да се разсъждава манифестиран ли е пред надлежен адресат. Напротив – данните са за изходящи от държателя документи, в които той се позовава на качеството си на наемател и търси да черпи права именно в това качество. Така документираните негови изявления, последното от които от 14.03.2017 г., категорично опровергават наличието на намерение за своене с произтичащия от това извод, че отсъства първият елемент от фактическия състав по чл. 79, ал. 1 ЗС, а именно – липсва владение по смисъла на чл. 68, ал. 1 ЗС. След тази дата, дори да бе налице основание поведението на наемателя да бъде квалифицирано като преобръщане на владението (interversio possessionis), не е изтекъл изискуемия с чл. 79, ал. 1 ЗС срок, включително до приключване на устните състезания пред въззивния съд, поради което какъвто и отговор да се даде на въпрос № 5 не би се постигнал различен изход от спора.

Съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, въззивният акт се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Доводи за вероятна нищожност или недопустимост не са заявени и в резултат от служебната проверка не се констатира вероятност за наличие на такива пороци. Не е налице и основанието, установено с третата хипотеза на чл. 280, ал. 2 ГПК, доколкото ВКС констатира, че въззивното решение е съобразено със закона и практиката по приложението му. Прочитът на съдебния акт не разкрива белези, които да сочат за наличие на пороци от кръга на тези по чл. 281, т. 3 ГПК, още по-малко такива, проявени в квалифицирана, особено тежка степен.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, ІІ г.о.