Определение № 435 от 14.07.2017 г. на ВКС по гр. д. № 3032/2016 г.

Производството е по чл.288 ГПК. С решение № 181 от 25.01.16 г. по гр. д. № 2048/2015 г. на Софийски апелативен съд е потвърдено решение № 5486/22.07.2014 г. по гр. д. № 12835/10 г. на Софийски градски съд, с което са уважени предявените от Р. Д. Я. и М. Д. Д.-П. против М. Б. В. искове по чл.42, б. „б”, вр. чл. 25, ал.1 ЗН и чл.108 ЗС и са отхвърлени възражения на ответницата за присъждане на суми за необходими разноски и подобрения: признато е за установено, че саморъчно завещание от 02.07.2007 г., с което П. Д. К. се е разпоредил в полза на М. Б. В. с процесния недвижим имот, е нищожно, тъй като не е написано ръкописно от завещателя и не е подписано от него; ответницата е осъдена да предаде на ищците владението на завещания апартамент, отхвърлено е възражението и по чл.72 ЗС за присъждане на увеличената стойност на имота в размер на 60 000 лв., евентуално – възражението и по чл.73 ЗС за сумата 40 000 лв. По делото е установено, че със саморъчно завещание от 05.10.2004 г. П. Д. К. се е разпоредил със собствения си недвижим имот - апартамент, находящ се в [населено място], [улица], в полза на В. В. Д. - наследодател на ищците. С второ завещание от 02.07.2007 г. П. К. се е разпоредил със същия имот в полза на ответницата М. Б. В.. Съобразно приетите единични и тройни почеркови експертизи двете завещания са написани и подписани от различни лица, като единствено завещанието от 05.10.2004 г., на което ищците основават правото си на собственост, е изпълнено от завещателя П. К., поради което оспореното саморъчно завещание от 02.07.2007 г. е прието за нищожно на основание чл.42, б. Б”, вр. чл. 25, ал.1 ЗН. Наследодателката на ищците, в полза на която е извършено завещателното разпореждане, е приела завета по реда на чл.49, ал.2 ЗН, като е поискала неговото обявяване и по този начин е манифестирала намерението си за приемане. Ответницата, като недобросъвестен владелец, можела да претендира по-малката сума измежду сумата за направените разноски и сумата, с която се увеличила стойността на имота вследствие на извършени от нея подобрения в същия. Въззивният съд е приел, че паричната претенция на ответницата е основателна до размера на сумата от 21 730, 02 лв., но тя е погасена изцяло с насрещната претенция на ищците за обезщетение за ползване на имота за периода от м. март 2008 г. до м. март 2012 г. в размер на 22 260.79 лв., като правилно първостепенният съд е извършил прихващане на двете суми. Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от М. Б. В.. Жалбоподателката поддържа, че въззивното решение е неправилно, тъй като съдът е нарушил чл.48 ЗН. Счита, че наследодателката на ищците В. Д. не е предприела недвусмислени действия по приемане на направения в нейна полза завет на процесното жилище, поради което към момента на смъртта си тя не е била собственик на това жилище, а оттам и ищците не са могли да придобият собствеността върху него по наследство. Обявяването на завещанието според жалбоподателката не представлява такова недвусмислено действие по приемането му. В изложението към жалбата се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса дали наследодателката на ищците е имала качеството на заветник. Повторени са оплакванията в жалбата, че тя не е извършила действия по чл.49, ал.2 ЗН по приемане на завета, а въззивният съд е приел обратното. Развит е довод, че обявяването на завещанието не е действие по приемането му. По поставения въпрос въззивното решение влизало в противоречие с решение № 191 от 27.04.2011 г. по гр. д. № 776/2010 г. на ВКС, І ГО; решение № 698 от 08.06.2011 г. по гр. д. № 1281/2009 г. на ВКС, І ГО и решение № 53502.09.2011 г. по гр. д. № 92/2010 г. на ВКС, ІІ ГО. Ответниците в производството изразяват становище за липса на основание за допускане на касационно обжалване. Считат, че поставеният въпрос касае правилността на съдебното решение и представлява довод, въведен след преклузивния за това срок. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е редовна, подадена е в срок, от надлежна страна, срещу въззивно решение по иск за делба, за което няма пречка по чл.280, ал.2 ГПК за разглеждане на жалбата от ВКС. Не е налице обаче поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. На първо място – правният въпрос по чл.280, ал.1 ГПК следва да бъде абстрактен, за да може даденото разрешение по него да се прилага и по други дела, по които той се поставя. Не такъв е поставеният в настоящия случай въпрос - дали наследодателката на ищците е имала качеството на заветник. Това е въпрос, свързан с правилността на обжалваното решение, която не може да бъде разисквана в настоящата предварителна фаза по допускане на касационно обжалване. Правният въпрос, който всъщност се поставя в касационната жалба, е дали заветникът трябва да извърши действия по чл.48 ЗС по приемане на завета и дали обявяването на завещанието може да се счете за действие по чл.49, ал.2, вр. чл.22, ал.2 ЗН по приемането му. Този въпрос съответства на оплакванията в касационната жалба и на проблематиката, разисквана в посочените от жалбоподателката решения на ВКС, макар и не в частта по чл.280, ал.1 ГПК, по която е било допуснато касационното обжалване. Дори жалбоподателката да беше поставила този въпрос, той не е обуславящ за изхода на правния спор по смисъла на т.1 на ТР №1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС и не може по него да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. Според приетото В ППВС № 4/1964 г., когато се решава дали е налице мълчаливо приемане на наследството, съдът е свободен да преценява всички обстоятелства, които са от значение за тази преценка. Следователно въпросът е фактически и зависи от обстоятелствата по конкретното дело. По тази причина решенията на съда, в които се преценяват фактическите действия по чл.49, ал.2 ЗН, не могат да служат като основание за допускане на касационно обжалване, тъй като преценката за правното значение на тези действия е винаги конкретна. По настоящото дело обстоятелството, че преди да почине заветницата В. Д. е предприела действие по обявяване на оставеното в нейна полза завещание, е прието от съда за действие по чл.49, ал.2 ЗН. Но дори този извод да бъде подложен на съмнение, предявяването на иска по настоящото дело от нейните наследници – Р. Я. и М. Д.-П., е действие, което категорично сочи както приемане от тях на наследството на В. Д., така и приемането на завещанието, оставено в нейна полза от П. К., с което се изпълнява изискването на чл.49, ал.2 ЗН. В решение № 3340 от 07.12.1978 г. по гр. д. № 1619/1978 г. на ВС, І ГО се приема, че наследникът, щом приеме наследството на своя наследодател, може да упражни неговото право да приеме наследството по завещание, когато наследодателят не се е отказал от завещанието по надлежния ред. Това разрешение намира приложение и в настоящия случай. Дори В. Д. да не е могла поради смъртта си да предприеме убедителни действия по приемане на оставеното в нейна полза завещание, освен обявяването му, то такива действия са предприели нейните наследници с предявяването на исковете по чл.42, б. „б” ЗН и чл.108 ЗС, които имат за предмет завещания имот. Отделен е въпросът, че възражението за липса на приемане на завещанието от страна на В. Д. е направено едва в писмената защита пред първата инстанция и затова съдът изобщо не е следвало да го разглежда. При този изход на делото на процесуалния представител на ответницата следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2, вр. чл.38, ал.1, т.2 ЗА, вр. чл. 7, ал.1, т.5 от Наредба №1/2004г. размер на 4 300 лв., определено при съобразяване на цената на иска от 138105,50 лв. и сложността на делото. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,