Определение № 50071 от 16.02.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2400/2022 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на И. А. Й., чрез адв. А. Д. против решение № 435 от 04.03.2022 г. по гр. д. № 13487/2021 г. на Софийски градски съд.

Ответникът А. С. П. чрез адв. Б. е подала отговор на жалбата извън срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното:

Предмет на жалбата е посоченото въззивно решение, с което е потвърдено решение № 20171449/12.08.2021 г. по гр. д. № 47045/2020 г. на Софийски районен съд и са определени по иск с правно основание чл. 128, ал. 1 СК предявен от А. С. П. срещу И. А. Й. и Р. П. Й., за постановяване на мерки за лични отношения с внуците на ищцата – А. И. Й. и И. И. Й., следните мерки за лични отношения: всяка втора неделя от месеца за времето от 13.00 до 16.00 ч., като този режим се осъществява на територията на населеното място, в което е адресът на местоживеене на децата, както и веднъж годишно за седем последователни дни през месеците юли и август, с преспиване, по време, несъвпадащо с платения годишен отпуск на оглеждащия детето родител, както и несъвпадащо с определения с влязъл в сила съдебен акт режим на лични отношения на детето с неотглеждащия родител, като този режим може да се осъществява и извън територията на населеното място, в което е адресът на местоживеене на децата.

Въззивният съд е постановил обжалвания правен резултат като е приел, че първоинстанционният съд бил сезиран с иск, с правно основание чл. 128, ал. 1 от СК, предявен от А. С. П. срещу И. А. Й. и Р. П. Й. - за определяне на мерки за лични отношения с внуците й – А. И. Й., [дата на раждане] и И. И. Й., [дата на раждане] Посочил е също, че споделя установената в първоинстанционното производство фактическа обстановка, касаеща родствената връзка на ищцата с децата А. и И. и характерът на отношенията й с техния баща - ответника И. Й. като не счита за необходимо да я преповтаря, а препраща към нея. Отбелязал е, че по реда на чл. 15, ал. 1 от ЗЗДт, в присъствие на социален работник от ДСП "Слатина" децата са изслушани пред първоинстанционния съд. Те са заявили, че поддържат постоянни контакти с баба си А. по телефона, приятно им е да общуват с нея. Въззивният състав не е изслушал отново децата, като е преценил че не е минал дълъг период от време от изслушването им пред първата инстанция, не са настъпили обстоятелства, които да променят фактическата обстановка по делото, приложен е социален доклад, който е съставен след разговор с децата. Посочил е, че за установяване на интереса на малолетните А. и И. Й., както и на възможностите на ищцата А. П. да осигурява адекватни грижи за тях по време на така определения режим на лични отношения, по делото са приложени социални доклади, изготвени от АСП СКП „Слатина“ и АСП ДСП Варна.

При тези фактически данни въззивният съд е намерил за неоснователен доводът във въззивната жалба, че искането на ищцата за определяне на режим на лични отношения с нейните внуци не е в техен интерес. Посочил е, че следва да съобрази интересът на двете деца, които са на възраст съответно А. на 15 навършени години, а И. на 13 години към датата на въззивното съдебно решение. Позовал се е на § 1, т. 5 от ДР на Закона за закрила на детето (ЗЗДет.), съгласно който преценката за най-добър интерес на детето се основава на желанията и чувствата му, физическите, психически и емоционални потребности, възрастта, пола, миналото и други негови характеристики, опасността или вредата, която му е причинена или има опасност да бъде причинена, както и всички други обстоятелства, имащи отношение към детето. Заключил е, че мерките за лични отношения на бабата с детето следва да се определят при съвкупната преценка на посочените обстоятелства. Отчуждението от близките, включително от бабата от майчина страна не е в интерес на детето, освен когато тя вреди на развитието и възпитанието му. Съдът е установил също, че при определяне на конкретен режим на лични отношения на двете деца с бабата по майчина линия следва да се съобрази обстоятелството, че двете страни живеят в различни градове (ищцата в [населено място], а децата в [населено място]), необходимостта децата да посещават съответното учебно заведение, да се отчете обстоятелството, че двамата родители живеят разделени, работят, и че на всеки от тях е необходимо време за ежедневни контакти с детето. В обжалваното решение е посочено, че следва също да се съобрази и създадената неблагоприятна среда в отношенията между родителите на децата, които обуславят и влошени отношения на ответника И. Й. с ищцата след раздялата на родителите на децата. Инстанцията по същество е приела, че когато постоянното местоживеене на детето е различно от постоянното местоживеене на бабата и това налага пътуване, личните им контакти могат да бъдат осъществявани в почивните дни от седмицата и/или в друг период от годината, в свободно за детето и бабата време.При съобразяване с посочените обстоятелства е мотивиран извод, че личните контакти на ищцата с нейните внуци следва да се осъществяват само веднъж месечно през учебната година в [населено място], където е постоянното местоживеене на децата.

Като неоснователни са преценени и доводите във въззивната жалба, че ищцата може да контактува с внуците си във времето, определено за режим на лични отношения на майката, която е нейна дъщеря. Съдът се е позовал на практика на ВКС, в която се приема, че няма пречка личните контакти да бъдат осъществявани съвместно, когато отношенията позволяват това; че режимът на лични контакти между бабата и дядото и детето може да се осъществява в дните, през които е определен режим на лични контакти между бащата и детето, когато родителят живее съвместно с бабата и дядото на детето, а определеният му режим на лични контакти позволява детето да пребивава с тях достатъчно време, за да се създаде усещане за близост и семейна среда. Прието е, че в случая не е налице очертаната хипотеза, тъй като майката на децата живее отделно с нов партньор, а ищцата живее постоянно в [населено място]. Съобразени са и данните от изготвения социален доклад, че жилището на последната е едноетажна къща с малък двор и предоставя добри условия за обитаване като гостуването на децата в него по никакъв начин няма да им се отрази неблагоприятно. Въззивният състав е посочил също, че съдът следва да прецени дали контактите между детето и бабата и дядото да бъдат осъществявани съвместно с тези на родителя, комуто е изрично определено време за това или с оглед нуждите на детето следва да се определи и допълнително време за самостоятелни отношения между детето и бабата и дядото.

Не е споделено и оплакването на жалбоподателя, че ищцата била прекалено възрастна и с влошено здраве, което не й позволявало да се грижи сама за децата. В тази връзка решаващият състав е отбелязал, че възрастта на детето и здравословното състояние на неговата баба са едни от определящите фактори дали и с каква продължителност следва да бъдат определени мерки по чл. 128, ал. 1 СК. С оглед възрастта на детето следва да бъде преценено какви грижи трябва да бъдат полагани за него и в състояние ли е бабата да ги полага. В настоящия случай е прието, че календарната възраст на децата е такава, която не изисква непосредствени физически грижи. Освен това, съгласно медицинската документация относно здравословното състояние на ищцата е установено, че има заболявания, които са присъщи за нейната възраст (родена е 1945 г.), но не ограничават физическото й придвижване и полагането на ежедневни грижи за домакинството. Така е обобщено в обжалваното решение, че при здравословното състояние на ищцата децата не са подложени на неоправдан риск.

С оглед на събраните по делото доказателства съдът е приел, че в интерес на децата А. и И. е да поддържат лични отношения със своята баба по майчина линия. Посочил е, че бабата притежава лични качества и има възможности да полага адекватни грижи за децата – по отношение на непосредственото им обгрижване и в емоционален аспект, както и че има необходимите жилищни условия. Изтъкнато е, че личните отношения ще се осъществяват на територията на [населено място], което не налага пътуване на децата или създаването на неудобства по-големи от обичайните за осъществяване на режима. Прието е, че бабата по майчина линия (ищцата) е мотивирана да полага всестранни грижи за отглеждането и възпитанието на двамата внуци, за което свидетелства и обстоятелството, че е полагала непосредствени грижи по времето, когато семейството е живеело в [населено място]. Същевременно е установено по несъмнен начин в хода на делото, че двете деца имат изградена емоционална привързаност с ищцата (видно от обясненията им при тяхното изслушване пред първоинстанционния съд и от социалния доклад, представен пред въззивната инстанция). При определяне на режима на лични отношения на бабата с децата и осъществяването на контактите в [населено място] е отчетено не само, че там е постоянното местоживеене на децата, но и установения по делото факт, че ищцата посещава всеки месец свои близки в [населено място] и отсяда в дома на друг свой внук. В тази насока е съобразен и определеният (макар по привременни мерки) режим на лични отношения на децата с тяхната майка като родител, който не упражнява родителските права върху тях и е постановен такъв на бабата с децата, несъвпадащ с този на майката Р. П. Й., в съответствие с принципа за защита интереса на децата.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят поставя правни въпроси, които твърди да са обуславящи изхода по делото и разрешени в противоречие с практиката на ВКС, респ. са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основания за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Поставени въпросите са със следното съдържание:

1. „Кои са предпоставките, при които съдът преценява най-добрия интерес на децата, за да определи режима на лични отношения между непълнолетните деца и тяхната баба и трябва ли да се вземат предвид всички конкретни обстоятелства, установени по делото, имащи значение за тази преценка, и в частност следва ли съдът да обсъди желанията и чувствата на децата в контекста на възрастта им и техните психоемоционални потребности?“ и

2. „Когато в процеса са събрани доказателства и са били наведени доводи за напреднала възраст на ищцата и множество сериозни заболявания, от които страда длъжен ли е съдът да събира доказателства и да изясни дали съществува и в каква степен риск за децата в дома й?“

Касаторът поддържа, че въззивното решение се отклонява от практиката на ВКС, обективирана в решение № 18 от 25.02.2020 г. по гр. д. № 2541/2019 г. на IV г. о. и решение № 110 от 22.05.2018 г. по гр. д. № 327/2018 г. на IV г.о. (по първото питане) и решение № 110 от 07.06.2019 г. по гр. д. № 4085/2018 г. на III г.о. (по второто питане). Във връзка с поставените въпроси се твърди още, че е налице основанието за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, доколкото обжалваният акт се явявал постановен в нарушение на принципа за точното прилагане на закона.

Иска се също достъп до касация и на основание чл. 280, ал. 2 ГПК с твърдения, че въззивното решение е очевидно неправилно.

Касационното обжалване не следва да се допуска.

Поставените въпроси са изводими от правните изводи на въззивния съд по обжалваното решение и удовлетворяват общо основание за достъп до касация, но не и специалното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Това е така, защото не се установява заявеното противоречие с посочената от страната практика на ВКС по отношение прилагане на принципа за „най-добрия интерес на детето“. Напротив – въззивното решение е постановено изцяло в съгласие с установената съдебна практика на ВКС. Въззивният съд е основал своя акт на принципната постановка, че исканите мерки на лични отношения с бабата могат и следва да се определят, ако това е в интерес на децата. Съобразена е легалната дефиниция на понятието „най-добър интерес на детето“, съдържаща се в нормата на § 1, т. 5 ДР ЗЗДет., както и константната съдебна практика, с която е разяснено, че интересът на детето е то да се отглежда и възпитава по начин, който му осигурява нормално физическо, умствено, интелектуално, нравствено и социално развитие; който му осигурява съобразено с нуждите и наклонностите му образование и възпитание, подготвя го за живота като отговорна и самостоятелна личност, но най-вече по начин, който му осигурява адекватно упражняване и съхраняване на личните му и имуществени права и интереси. За да достигне до извода, че е в интерес на децата да осъществяват контакти със своята баба по майчина линия, втората съдебна инстанция подробно е обсъдила и взела предвид всички конкретно установени по делото обстоятелства, каквито са: съществуващите в семейството конкретни отношения между отделните му членове (вкл. постановените привременни мерки по неприключилото бракоразводно дело между родителите и там определения режим на лични отношения на децата с тяхната майка като родител, комуто не са предоставени родителските права върху децата), здравословното състояние на бабата, битовите условия при нея, възрастта на децата, тяхната изградена емоционална привързаност към ищцата, способността на бабата да полага адекватни грижи за внуците си по време на личните им контакти съобразно с образователните, интелектуални, емоционални, физически и други потребности на детето, както и налице ли са каквито и да било вредности, които могат да възникнат при осъществяването на един такъв режим на лични контакти между децата и тяхната баба и чието евентуално наличие би поставило децата в неоправдан риск. Отчетено е, че интересът на децата изисква личните контакти с бабата (която живее в друго населено място – [населено място]) да се осъществяват в града, където е постоянното местоживеене на децата – [населено място], който бабата посещава всеки месец заради свои близки. Липсата на соченото противоречие изключва предпоставки в приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Искането за селектиране на касационната жалба и по втория повдигнат въпрос е неоснователно. Постановявайки решението си в охрана на най – добрия интерес на децата, градският съд е преценил и подробно обсъдил обстоятелствата относно възрастта и здравословното състояние на ищцата – бабата на децата, и обосновано е приел, че те по никакъв начин не поставят децата в риск при осъществяване на личните им отношения с този близък. Изложени са доводи, че бабата страда от заболявания, които обичайно се наблюдават при лица на нейната възраст, но нямат за последица ограничаване на физическото й придвижване и невъзможност да полага ежедневни грижи за домакинството. Битовите условия в дома й пък не са от естество да окажат неблагоприятно въздействие и да поставят в риск децата, когато пребивават (гостуват) при бабата. При тези решаващи съображения питането не осъществява обща предпоставка за допускане на касационен контрол, тъй като даденото от въззивния съд разрешение не е в отклонение, а в пълно съответствие с формираната съдебна практика на ВКС по приложението на чл. 128 СК. Напълно обосновано и въз основа на прецизен и задълбочен анализ на събраната по делото доказателствена съвкупност, второинстанционният съд е приел, че личните отношения с бабата на децата по майчина линия са в интерес на самите тях. Данни за факти, при които естеството на заболяванията на бабата биха могли да застрашат здравето или да създадат опасност за децата при срещите им (какъвто е случая, предмет на гр. д. № 4085/2018 г. на ВКС, III г. о., по което е постановено соченото решение № 110 от 7.06.2019 г.) нито са сочени в хода на делото, нито пък са установени, за да е бил длъжен служебно съдът да събира доказателства в тази насока.

Касаторът недопустимо са позовава по едни и същи въпроси на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 и на това по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – касае се за самостоятелни фактически състави, които се прилагат при определени предпоставки и имат своето приложно поле. След като по въпроса се сочи отклонение с практика на ВКС и такава се прилага (т.е. страната се позовава на нея) не е допустимо същото питане да се отнася за разглеждане в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, която е намира приложение при липса на съдебна практика по приложението на дадена разпоредба, респ. при създадена съдебна практика, която се нуждае тълкуване (при неясна или непълна правна уредба) или пък е налице необходимост от осъвременяване на тълкуването ѝ с оглед изменения в законодателството и обществените условия.

Вън от изложеното, липсва обосноваване и на твърдението за наличие на специалната предпоставка – значението на поставените правни въпроси за точното прилагане на закона и за развитието на правото, каквато хипотеза се поддържа от жалбоподателя. В този смисъл изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не е съобразено с изискванията, поставени с указанията по т. 4 на ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС. Аргументация за обстоятелствата, посочени в предходния пункт на изложението, няма. Нито се представят доказателства за съдебна практика, която е формирана при неточно приложение на закона – чрез дадено неправилно според страната тълкуване на конкретни разпоредби и в резултат на това са обективирани правни разрешения, съвпадащи с приетите от въззивния съд, нито пък са ангажирани доказателства за съдебна практика, която касаторът счита, че следва да се актуализира.

Липсва и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК за достъп до касация, поради очевидната неправилност на обжалваното решение. То не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика и опитните правила – т.е. не страда от такъв съществен (явен) порок, установим пряко от съдържанието му без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика или опитните правила при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от ВКС само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Наред с изложеното, наличието на разглежданото селективно основание не се мотивира, а това е в задължение на касатора.

В заключение, не е обосновано приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. т. 1 и 3, и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Затова не следва да се допуска касационен контрол.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, ІІІ г. о.