Определение № 822 от 23.02.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1606/2025 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

С решение № 5337 от 30.09.2024 г. по в. гр. д. № 8647/2021 г. на Софийски градски съд е отменено решение № 20029634 от 01.02.2021 г. по гр. д. № 11461/2017 г. на Софийски районен съд и е отхвърлен предявеният от Е. В. Х. и Я. С. Х. срещу В. Д. Т. иск по чл.108 ЗС за установяване на собствеността и предаване владението съответно върху 3/24 ид. части и 1/24 ид. част от поземлен имот с идентификатор [№], по КККР на [населено място], с площ 504 кв. м., с адрес [населено място], район „Т.“, [улица], заедно с построената в него еднофамилна жилищна сграда с идентификатор [№] със застроена площ 67 кв. м. и гараж [№] със застроена площ 21 кв. м.

Въззивният съд е проследил всички факти, довели до правния спор по делото.

Прието е, че процесното дворно място е закупено от Н. Б. Х. с нотариален акт № 63/25.04.1955 г., по време на брака й с В. В. Х..

Съпругът на Н. Х. – В. Х., е починал на 21.02.1981 г., като е оставил за свои наследници съпругата си Н., внуците си А. И. Ч. и Н. И. Ч. /деца на починалата преди наследодателя негова дъщеря Л. Ч./, както и сина си В. В. Х., който според удостоверението за наследници е починал на 30.09.1990 г. От данните по делото следва, че с решение от 15.12.2010 г. по гр. д. № 8292/2009 г. на СРС е обявена смъртта на В. В. Х., настъпила на 30.09.1990 г.

Прието е, че с нотариален акт № 141/04.08.2004 г. Н. Б. Х. е продала на В. Д. Т. процесния недвижим имот – дворно място, къща и гараж, като си е запазила пожизнено и безвъзмездно право на ползване на имота. Прието е също, че към момента на завеждане на иска - 23.02.2017 г., процесният имот се владее от ответницата В. Д. Т..

Съдът е проследил подробно развитието на предходен иск за собственост на идеални части от имота, продаден от Н. Х. и искът за изкупуване на идеални части на основание чл.33, ал.2 ЗС, както и сделките, извършени след влизане в сила на окончателното решение по този спор:

С искова молба от 06.12.2005 г. А. И. Ч. и Н. И. Ч. са предявили срещу баба си Н. Б. Х. и приобретателката В. Д. Т. искове по чл.97, ал.1 ГПК /отм./ за собственост върху наследствените си идеални части от спорния имот, както и за изкупуване на ѕ ид. части от имота на основание чл.33, ал.2 ЗС. С протоколно определение от 20.03.2007 г. на мястото на починалата ответница Н. е конституиран нейният син В. В. Х., като към този момент смъртта му все още не е била обявена. Предявените искове са били уважени с решение от 13.01.2010 г. по гр. д. № 11122/2005 г. на СРС, ГО, 28 състав, като на ищците е призната собствеността на по 1/8 ид. част от процесния имот, както и право на изкупуване на 3/4 ид. ч. от имота.

В хода на образуваното пред СГС гр. д. № 3768/2010 г. по този спор е постановено решение от 15.12.2010 г. по гр. д. № 8292/2009 г. на СРС, III ГО, 82 състав, с което е обявена смъртта на В. В. Х., настъпила на 30.09.1990 г. С определение от 03.05.2011 г. на СГС на мястото на починалия въззиваем В. Х. са конституирани неговите наследници Я. С. Х., В. В. Х. и Е. В. Х..

С решение от 01.02.2012 г. по гр. д. № 3768/2010 г. на СГС първоинстанционното решение е отменено в частта по установителните искове и те са отхвърлени. Решението по чл.33, ал.2 ЗС е обезсилено като недопустимо.

С решение № 121 от 21.06.2013 г. по гр. д. № 862/2012 г. на ВКС, ІІ ГО, посоченото решение на СГС е отменено и вместо него установителните искове са уважени за по 1/8 ид. част от процесния имот. Делото е върнато на СГС за разглеждане на исковете по чл.33, ал.2 ЗС.

С решение от 27.01.2015 г. по гр. д. № 9858/2013 г. на СГС, IV-в въззивен състав, влязло в сила на 29.12.2015 г., първоинстанционното решение по чл.33, ал.2 ЗС е обезсилено в частта, с която съдът е признал право на изкупуване за разликата над 1/2 ид. ч. до 3/4 ид. ч. от имота, като производството в тази му част е прекратено. Първоинстанционното решение е отменено в останалата му част и искът за изкупуване на другата 1/2 ид. част от имота е отхвърлен.

С нотариален акт № 112/15.11.2016 г. В. В. е продал на съсобственичката си В. Д. Т. собствената си 1/12 ид. ч. от процесния имот.

С нотариален акт № 3/18.06.2018 г. А. Ч. и Н. Ч. са продали на съсобственичката си В. Д. Т. собствените си общо 2/8 ид. ч. от имота.

В. Д. Т. се е снабдила с констативен нотариален акт № 33/28.06.2018 г. за собственост на целия имот.

Съдът е обсъдил свидетелските показания, дадени по настоящото дело във връзка с възражението на ответницата В. Д. Т., че е придобила по давност идеалните части на ищците Е. В. Х. и Я. С. Х. от същия имот:

Според А. Ч. баба му Н. е имала имот в м. „К. вада“, който е ползвала и там е починала; не знае някой да е оспорвал собствеността й; не знае В. Т. да е оспорвала правото на собственост на имота на другите наследници, в т. ч. на Е. Х..

Според Н. Ч. В. е платила на него и на брат му стойността на техните дялове от наследството на Н. Х.; не знае някой да е гонил баба му от имота; В. Т. не е заявявала претенции към Е. Х., Я. Х. и В. Х. за имота, както и че не знае дали Е., Я. и В. са водили дела с В. Т. за имота; че след смъртта на Н. имотът се е ползвал от В. Т. и не знае някой да я е гонил от имота.

Свидетелката Драга Г. П. познава В. Т. от 2007 г. С нея са съседи в [населено място], близки са и се виждат поне три пъти седмично. Живее постоянно на [улица] от 1990 г., с изключение на 2 години, през които са живеели в оборотно жилище, а В. Т. живее на съседната пресечка на улицата. В. е дошла 2004 г.; знае, че тя е собственик на процесния имот, който се състои от коридор, две стаи, кухня, таванско помещение, като са правени подобрения – освежаване, дограма. Преди това там е живяла една баба; виждала е ищцата Я. Х. още в началото на 2004 г., 1-2 пъти, а след 2004 г. не ги е засичала в имота.

Свидетелката И. Б. Ф. познава В. Т. от 15 години, тъй като са приятелки и съседки, живеят на една и съща улица - [улица]- свидетелката - на № 79 от 1986 г., а В. Т. – на № 51. В. подобрила много неща, изчистила двора, насадила цветя, оправила овощните дръвчета, направила площадката, която била напукана, като това е станало през 2010 – 2011 г., оправила изолацията и сменила дограмата на имота. В. живее в имота от 2004 г., а преди това там е живяла една баба, с която свидетелката не е контактувала и доколкото знае В. е купила имота, както и че не познава двете ищци.

При тези данни въззивният съд е приел от правна страна следното:

Прието е, че процесният имот е закупен от Н. Х. по време на брака й с В. Х. и той се е включил в тяхната съпружеска имуществена общност, съгласно чл.103 ПЗР на СК 1968 г. /отм./. Съпружеската общност е прекратена със смъртта на В. Х. през 1981 г., при равни дялове, но съгласно чл.14, ал.7 СК 1968 г. /отм./ преживялата съпруга Н. получава само дела от прекратената съпружеска имуществена общност – Ѕ, без наследствен дял от съпруга си. Останалата Ѕ ид. част се наследява както следва: половината или ј от целия имот от сина на починалия – В. В. Х., както и по 1/8 от децата на починалата преди наследодателя негова дъщеря – А. Ч. и Н. Ч..

Прието е, че между А. Ч. и Н. Ч. от една страна и В. Т. от друга, е налице и СПН относно притежаваните от братя Ч. наследствени права върху процесния имот. Такава сила на пресъдено нещо обаче не съществува по отношение на ищците по настоящото дело – Я. Х. и Е. Х., които в предходното дело са били конституирани пред въззивната инстанция в качеството на правоприемници на ответника В. В. Х., чието право на собственост не е било предмет на делото.

Прието е, че макар в решението за обявяване на смъртта на В. Х. да е посочено, че тя е настъпила на 30.09.1990 г., то наследството му е открито в по-късен момент, с влизането в сила на решението за обявяването на смъртта на 15.12.2010 г. До момента на влизане в сила на съдебното решение за обявяване на смърт на едно лице и съставяне на акт за смърт на същото не може да се приеме, че наследството му е открито, тъй като до този момент, съгласно законовата фикция, безвестно отсъстващият се приема за жив. Решение, с което се обявява смъртта на безвестно отсъстващия, се ползва с обвързваща доказателствена сила относно факта на смъртта и въз основа на него, съгласно разпоредбата на чл.551 ГПК, се съставя акт за смърт на безвестно изчезналото лице. Въз основа на съдебното решение настъпват и материалноправните последици от обявяване на отсъствието или смъртта на изчезналото лице, а именно: откриване на наследството и възможност за наследяване на лицето от неговите законни наследници и заветници.

С нотариалния акт № 141 04.08.2004 г. Н. Х. се е разпоредила в полза на В. Т. с повече права, отколкото е притежавала, затова договорът не е произвел вещно-прехвърлително действие над притежаваните от последната идеални части, но собствената й 1/2 ид. част валидно е прехвърлена на ответницата. Разпоредителната сделка не засяга правата, които ищците по настоящия иск - Я. Х. и Е. Х., са притежавали – по 1/12 или по 2/24 части от имота.

Въз основа на четирите прехвърлителни сделки – от 2004 г., от 2016 г. и две от 2018 г., В. Т. е придобила общо 20/24 ид. части от имота.

Прието е за основателно въведеното от ответницата В. Т. възражение за придобиване по давност на идеалните части, които ищците притежават от спорния имот. Съдът е кредитирал показанията на свидетелите Ф. и П., според които ответницата е в имота от 2004 г. Този извод не се разколебава от показанията на свидетеля Н. Ч., че след смъртта на баба му, която е през 2007 г., имотът се ползва от ответницата, нито от показанията на свидетеля А. Ч., че баба им е починала в имота, в който си е запазила пожизнено и безвъзмездно право на ползване. Прието е, че тези обстоятелства по никакъв начин не изключват упражняването на фактическата власт на ответницата върху имота от предходен момент – 2004 г., съгласно показанията на свидетелите Ф. и П., и то – постоянно, непрекъсвано, спокойно, явно и несъмнително.

Прието е, че владението на В. Т. върху идеалните части на ищците е възникнало като добросъвестно по смисъла на чл.70, ал.1 ЗС, като последващото узнаване на правата на действителните собственици не е основание да бъде отречено правото й да придобие владения имот с кратката придобивна давност като добросъвестен владелец. В случая ответницата е владяла идеалните части на ищците на правно основание, годно да я направи собственик, без да знае, че праводателката й не е собственик на целия имот, а само на 1/2 от него. Добросъвестността е била налице към момента на възникване на правното основание – 04.08.2004 г. По делото се установява въз основа на ангажираните гласни доказателства, че ответницата е владяла идеалните части на ищците в периода 04.08.2004 г. – 04.08.2009 г. В нейна полза е изтекла и 10-годишната давност по чл.79, ал.1 ЗС, доколкото в периода до 04.08.2014 г. не се установява прекъсване на давността. В случая давността не е прекъсната с предявените на 06.12.2005 г. искове на А. и Н. Ч., тъй като с тях се прекъсва само давността за притежаваните от тях идеални части. Обстоятелството, че с последващи разпоредителни сделки от 2016 г. и 2018 г. ответницата е придобила идеални части на други съсобственици също е ирелевантно за настоящото производство. Последващите разпоредителни сделки от една страна са осъществени след изтичане на давността, а от друга – не са и от естество да прекъснат същата по отношение на идеалните части на ищците.

Прието е, че в случая ответницата не носи тежестта да доказва, че е отблъснала владението на ищците. Съгласно задължителните разяснения, дадени с ТР № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, презумпцията на чл.69 ЗС се прилага на общо основание в отношенията между съсобствениците, когато съсобствеността им произтича от юридически факт, различен от наследяването. В случаите, при които един от съсобствениците е започнал да упражнява фактическа власт върху вещта на основание, което изключва владението на останалите, намерението му за своене се предполага и е достатъчно да докаже, че е упражнявал фактическа власт върху целия имот в срока по чл.79 ЗС. Такъв именно е процесният случай, в който ответницата е започнала да владее имота на основание договор за покупко-продажба. Съсобствеността й с ищците не произтича от наследяване, с оглед на което ответницата не се явява държател на техните ид. ч. и не следва да доказва трансформиране на държането във владение.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ищците Я. С. Х. и Е. В. Х..

Жалбоподателките оспорват решаващия извод на въззивния съд, че ответницата В. Т. е придобила по давност техните идеални части от спорния имот. Считат, че този извод е направен в противоречие с чл.70, чл.78 и чл.79 ЗС и е обусловен от съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Възражението за придобивна давност не било конкретизирано, тъй като не съдържало твърдения за началото и периода на фактическата власт с намерение за своене, както и за признаците на владението и признаците на субективната страна. Съдът не спазил процесуалните правила при обсъждане на свидетелските показания. В нотариалния акт от 2004 г., от който черпи права В. Т., нямало клауза за предаване на владението. С този нотариален акт било запазено правото на ползване на продавачката Н. Х.. Този нотариален акт не можел да служи като опора за извода, че владението на В. Т. е започнало още от 2004 г. Признаването на фактическата власт на В. Т. било посочено от СРС към момента на предявяване на исковете по настоящото дело – 2017 г., но не и към по-ранен момент. Свидетелските показания също не установявали началния момент на фактическата власт, тъй като били общи, лишени от конкретни фактически елементи по отношение на признаците от обективна и субективна страна за отношението на ответницата към спорните обекти. СГС не е имал основание да приеме, че владението на ответницата датира от 2004 г. Ответницата не оспорвала правата на другите наследници, закупувайки техните идеални части, а въвела спор за придобивна давност само по отношение на частите на жалбоподателките.

В изложението към касационната жалба се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следните въпроси:

1. Трябва ли съсобственик на недвижим имот, който се позовава на давностно владение в отношението на други съсобственици, да установи наличие на демонстриране на владението и преобръщане на държането във владение.

2. Следва ли страната-съсобственик, позоваваща се на давностно владение върху недвижими имоти, да докаже фактически елементи на установената своя владелческа власт по време, начин и обем, когато черпи права за свои идеални части от придобивна сделка със запазено пожизнено и безвъзмездно право на ползване върху целия имот на прехвърлителя.

По първия въпрос въззивното решение влизало в противоречие с ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, а вторият въпрос бил от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.

Поддържа се и основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК - очевидна неправилност, която се свързва с дейността на съда по оценка на доказателствата, на някои от които било придадено значение, каквото те нямат.

Ответницата В. Д. Т. оспорва жалбата. Счита, че не са налице основания за допускането й до разглеждане по същество. Позовава се на обстоятелството, че при закупуване на имота през 2004 г. от Н. Х. тя не е знаела, че Н. има и други съсобственици, тъй като придобивното основание от 1955 г. било само на името на Н.; на нейно име били и всички други документи – данъчна партида, разрешение за строеж, като дори нотариусът приел, че тя е изключителен собственик. Освен това при придобивна сделка приобретателят придобива собствеността и владението върху вещта от момента на сделката, като при запазено право на ползване бившият собственик има само правото да използва вещта според нейното предназначение.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по иск за собственост, което е в обхвата на касационния контрол независимо от цената на иска – чл.280, ал.3, т.1 ГПК.

Не са налице обаче поддържаните основания за допускане на касационно обжалване.

Първият въпрос по чл.280, ал.1, т.1 ГПК е обоснован от жалбоподателите с обстоятелството, че ответницата В. Т., която се е позовала на придобивна давност, е признала положението на имота като съсобствен, тъй като през 2016 г. и 2017 г. е закупила идеални части от него, притежавани от други съсобственици. Следователно спрямо нея презумпцията на чл.69 ЗС не се прилага, но тя трябвало да докаже отблъскване на владението на останалите съсобственици. Отделно от това свидетелите не описвали детайлно процесния имот; не сочели как е установена фактическата власт от ответницата, не очертавали владението от неговата субективна и обективна страна.

Съставът на ВКС счита, че по този въпрос не може да се допусне касационно обжалване, тъй като въззивното решение не противоречи на ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС.

В мотивите на тълкувателното решение са разграничени две различни хипотези на съсобственост, при които един от съсобствениците упражнява фактическа власт върху общата вещ. Приема се, че разграничителният критерий е по какъв начин е започнало владението. Обяснено е, че при частно правоприемство, когато на две лица е прехвърлено /възмездно или безвъзмездно/ правото на собственост и е предадено владението върху един имот, но впоследствие въз основа на вътрешните им отношения само един от приобретателите остава там, е налице съвладение и то продължава, като последният владее своята идеална част и същевременно държи идеалната част на другия приобретател. Подобни са случаите при наследяването като общо правоприемство. Подчертано е, че съвсем различна е хипотезата, при която правото на собственост се прехвърля по производен начин без прехвърлителят да е собственик на целия имот, а само на идеална част от него и владението е предадено на приобретателя. В този случай последният е станал съсобственик с притежателя на останалите идеални части, но като владелец /добросъвестен или не в зависимост от знанието за обема на правата на праводателя/ е започнал да упражнява фактическа власт върху имота на основание, което изключва владението на другия съсобственик. Затова той е съсобственик и владелец на целия общ имот. Самостоятелно е владението и когато още при установяване фактическата власт върху имота единият от съсобствениците е отнел владението на останалите и е останал единствен владелец. Ето защо намерението му да държи имота като свой се предполага.

Случаят по настоящото дело попада във втората хипотеза, разгледана в посочените по-горе мотиви на тълкувателното решение. При закупуване на процесния имот през 2004 г. ответницата В. Т. не е знаела, че нейната праводателка не е собственик на целия имот, т.е. че сделката няма вещен прехвърлителен ефект за 1/2 ид. част от имота. С други думи В. Т. не е знаела, че става съсобственик на този имот, вместо изключителен собственик. Установеното от нея владение е за целия имот, т.е. тя не е била държател на идеалните части на другите съсобственици и не е била длъжна да отблъсква владението им и да демонстрира владение за себе си. Преценката за характера на установената фактическа власт – като самостоятелно владение или съвладение, се прави към момента на установяване на владението, т. е. към момента на сделката. Последващото узнаване на факта, че купувачът има и други съсобственици, не влияе на характера на вече установеното от него владение върху целия имот.

Не е налице и соченото основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване по втория въпрос в изложението към жалбата, тъй като той не е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Този въпрос е свързан с обстоятелството, че в нотариалния акт от 2004 г. не е предвидена изрично клауза за предаване на владението върху имота, а същевременно в имота е останала да живее прехвърлителката, която си е запазила ограниченото вещно ползване върху него и според свидетелите на ищците го е упражнявала до смъртта си през 2007 г.

Не съществува колебание в практиката на ВКС, че вещното право на ползване не включва в себе си правомощието владение, което остава за собственика на вещта. В хипотеза като настоящата, макар сделката от 2004 г. да няма вещен прехвърлителен ефект за 1/2 от имота, владението е било предадено на купувачката изцяло, в съгласие с разискваните по-горе мотиви на тълкувателното решение, независимо че това не е отбелязано в нотариалния акт и независимо от това, че прехвърлителката е останала да живее в имота на основание запазено вещно право на ползване. Това вещно право на ползване не включва правомощието владение. В подобна хипотеза владението е правомощие на новия собственик на имота - купувачката В. Т., и се осъществява чрез продавачката, която има качеството на държател. Държането произтича от договора за покупко-продажба със запазване на правото на ползване, по силата на което продавачката е продължила да упражнява фактическата власт върху имота, но вече не с намерение за своене – своенето е за новия собственик. Затова идеалните части на жалбоподателките биха могли да се придобият по давност от новия съсобственик - В. Т., а не от стария съсобственик Н. Х.. Жалбоподателките са могли да защитят правата си чрез предявяване на иск за собственост срещу купувачката В. Т. в рамките на 5-годишния срок по чл.79, ал.2 ЗС, за да могат да прекъснат придобивната й давност върху техните идеални части, както са сторили това А. Ч. и Н. Ч.. Те обаче не са го сторили, с което са позволили придобивната давност да изтече. Освен това – както се приема в решение № 31 от 15.02.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1273/2009 г., II г. о., при добросъвестното владение фактическата власт се придобива на правно основание, целящо прехвърляне правото на собственост към владелеца, макар вещноправният ефект да не настъпва, тъй като праводателят не е бил собственик или е била опорочена формата на сделката. Самото това правно основание се явява демонстриране на завладяването, поради което за придобиването на собствеността е достатъчно владелецът да упражнява фактическа власт в определения от закона петгодишен срок, без да е необходимо да демонстрира намерението си за своене чрез други действия, които да са противопоставени на действителния собственик.

Не е налице и основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност, тъй като при прочита на обжалваното решение не се констатират груби нарушения на закона и правилата на формалната логика.

При този изход на делото жалбоподателите следва да заплатят на ответницата разноските за касационното производство.

Съгласно договор за правна защита и съдействие от 12.02.2025 г. ответницата е направила разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 5000 лв.

С молба вх. № 48363/17.04.2025 г. пълномощникът на жалбоподателките е направил евентуално възражение за прекомерност на заплатеното от ответницата адвокатско възнаграждение.

Като взе предвид фактическата и правна сложност на делото, защитавания материален интерес, както и обстоятелството, че пълномощникът на ответницата е подал писмен отговор на касационната жалба, а също и обстоятелството, че според договора адвокатското възнаграждение се заплаща за подаване на отговор, но и за процесуално представителство по делото /предварително не се знае дали ще бъде допуснато касационно обжалване/, то следва да се приеме, че заплатеното адвокатско възнаграждение е прекомерно по смисъла на чл.78, ал.5 ГПК и следва да се намали на 2500 лв. /1278,23 евро/.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,