Определение № 62 от 03.02.2012 г. на ВКС по т. д. № 159/2011 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Т. Г. П., като [фирма], [населено място] срещу решение № 726/01.11.2010г., постановено по гр.д.№ 825/10г. от Пловдивския апелативен съд, с което е отменено решение № 34/16.04.2010г. по т.д.№ 37/09г. на Пазарджишкия окръжен съд и касаторът е осъден да заплати на [фирма], [населено място] сумата от 48000 лв., като подлежаща на връщане, получена на отпаднало основание по разваления договор от 23.07.2003г. и сумата от 20000 лв. – обезщетение за забава. Касаторът поддържа, че решението е неправилно, а допускането на касационното обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280 ал.1, т.1 и т.2 ГПК. Ответникът не взема становище по жалбата. Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение, след като разгледа жалбата и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че по сключен договор от 25.07.2003г. за доставка на пътностроителни машини ищецът е предал на ответника сумата от 48000 лв. Задължението на ответника – настоящ касатор за закупуване и предаване на машините не е изпълнено, договорът е развален и е уважен искът за връщане на даденото на отпаднало основание. По спорния въпрос дали сумата от 48000 лв., представляваща аванс по договора, действително е получена от ответника, решаващият състав, след обсъждане на ангажираните по делото доказателства, е приложил правилото на чл.75, ал.2 ЗЗД. Настоящият състав на ВКС, ТК, І отд. намира, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Касаторът поставя въпросите: “Чия е доказателствената тежест, с оглед на разпоредбата на чл.154, ал.1 ГПК, да докаже, че посочените в РКО суми, представляват авансово плащане по договора от 25.07.2003г., а не отразяват други облигационни отношения между страните?” и “В конкретния случай, налице ли са основания за приложение на разпоредбата на чл.75, ал.2 ЗЗД, когато ищецът по настоящото дело в качеството си на длъжник по търговска сделка, не е положил грижата на добър търговец, дължима съгласно чл.302 ТЗ – не се е уверил дали лицето, на което плаща, може валидно да получава по сметка на кредитора, както и когато в производството не са събрани никакви доказателства в подкрепа на извода, че това лице се явява овластено въз основа на недвусмислени обстоятелства да получи изпълнението на процесното задължение?”. По първия въпрос въззивният съд е изложил мотиви, като е разпределил доказателствената тежест съгласно чл.154, ал.1 ГПК, и е приел, че ищецът следва да докаже, че авансовите суми са платени по договора от 25.07.2003г. Касаторът не твърди, че тежестта на доказване е неправилно разпределена, а по същество въвежда основание за необоснованост на въззивния акт – че направените изводи за приетите за установени факти и обстоятелства по делото не съответстват на събраните доказателства. Вторият въпрос е свързан изцяло с преценката на въззивния съд относно приетите за доказани факти по спора. Липсва изведен материалноправен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, а основанието по чл.281, т.3, пр.3 ГПК не подлежат на проверка в производството по чл.288 ГПК. По тези съображения касационното обжалване не се допуска. Разноски за настоящото производство не се дължат. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд